Списъкът

Не беше странен списък...не. По странното беше, че съществува.

Беше си записала всичките му грешки. Неее, не беше в тетрадка, нито в тефтерче. В умът си ги беше записала,,,и в сърцето. Всеки път когато сгрешеше тя му припомняше и всички стари грешки. Една по една му ги припомняше. Нямаше значение от кога бяха.

Отначало се ядосваше. След време свикна и внимателно се вслушване тя да не забрави някоя. Защото ако в момента забравяше, много бързо грешката напомняше за себе си и тя започваше списъкът отначало. За това той беше много внимателен.

Когато за първи път й напомни забравена грешка тя се стресна учудено, но бързо се окопити. Когато за втори път му се наложи да й припомни та замълча, погледна го и смутолеви нещо, което и сама не разбра.

Третият път когато й напомни стана каквато стана.

Тя млъкна, седна на най близкият стол и се разплака.

Той мълчеше без да разбира плачът й, но тя толкова покъртително плачеше, че той не издържа. Седна до нея, прегърна я, но преди да каже каквато и да е успокоителна дума тя утихна и го попита:

- И сега как да ти показвам, че помня всяка твоя грешка за да не мислиш, че си идеален и да ме изоставиш?

 Изповедта на една жена в златна възраст

Докато стигна петдесетте времето си цъкаше нормално и никак не ме притесняваше. Но като звънна петдесетака се позапрях. Една- две години постоях там да хвана загар и после бавно, бавно като костенурка, преодолях разстоянието до петдесет и пет. Там постоях три - четири години и после му отпуснах края.

Минах шейсетте и не мръднах от там доста време.

Пък защо да мърдам? Добре си ми е там.

Да не мислите, че ви говоря за годините като години Тц! Говоря ви за усещането което идва от преодоляването на границите. Защото всяка възраст има своите граници. Когато разбереш това успяваш да ги премахнеш. Една след друга, до онзи момент в който вече няма нито една.

Свободна жена съм.

Времето вече няма никакво значение щото мигът е важен. Знам ли колко още ми е драснато от "горе".

Да не мислите, че нещо ми липсва? Пълна ми е кошницата.

И в главата имам и в сърцето имам и в душата имам. И не ми се свиди. Раздавам. На никого не съм отказала.

Този нов свят в който съм, вече е само мой и само от мен зависи с кого ще го споделя. Защото в него може да влезе само безграничният....като мен.

В моя свят има радост за всичко - и за ума и за тялото и за душата.

Сакън, да не сте се усъмнили в това което четете.

Сега съм истинската. Като есента - препълнена с плод и пъстра.

Пъстра с цветовете на радостта и мъдростта.

И ще спра до тук, щото ако продължа ще тръгна по другият път, а онова което е там не всяко око може да вижда.

Тази е прекрасната ми възраст.

Ако трябва да избирам ще започна от тук и ще остана тук.

Семката и времето - проза: Други от slaveja123 (Слава Костадинова)

Семката и времето - проза: Други от slaveja123 (Слава Костадинова): Преди един месец, а може и повече... Всъщност, може и по-малко да е, не искам да издребнявам, измервайки времето. Неговата работа е да преминава. Може и да го меря, може и да не го поглеждам даже, то пак ще си премине неизмеримо.
Та да се върна към историята. Беше ме изгризало времето като ябълка и ...

До следваща среща - стих: Любовна от slaveja123 (Слава Костадинова)

До следваща среща - стих: Любовна от slaveja123 (Слава Костадинова)

Когато снеговете се стопят

Градът остана зад гърба й. Валеше дребен сняг, но времето беше спокойно – нямаше вятър. Караше бавно и внимателно, макар че нямаше движение по пътя. Не мислеше за нищо. Чувстваше се разбита на късове... празна... безнадежна. Бягаше от него. Знаеше, че от себе си не може да избяга, но в душата й блестеше слаба надежда да се намери – такава, каквато беше, преди да го срещне. Когато се отби от главния път по посока за селото, снежинките се превърнаха в плътна пелена, но тя не ги забеляза. Държеше здраво волана и погледът й се беше зареял в белотата, сякаш търсеше един нереален свят, който щеше да я скрие от болката. Не мислеше за път назад... Все още. Тръгна към селото с вярата да намери...
Не спа цялата нощ. Когато се разсъмна, пое на път. Още вчера се раздели с часовника, телефона и лаптопа. Караше и бягаше от мислите, от чувствата... от себе си.
Първите къщи на селото се появиха внезапно като призраци. Колата сякаш сама спря до прага. Тя остана дълго затворена в нея, сякаш съжаляваше, че пристигна. Внезапно чу радостното скимтене на немската овчарка, която я очакваше, усетила още във въздуха далечното й присъствие.
Божана отвори входната врата с дистанционното и вкара колата в двора. Слезе и се намери в топлите лапи на Линда. Беше я купила като бебе и я донесе подарък на родителите си, когато дойдоха да живеят тук след пенсионирането си. Но нямаше сили да й се порадва и бедното животно, разбирайки това, се отдалечи натъжено. Изкара куфара от багажника и тръгна към къщата. Линда я последва от разтояние. Катерина, съседката, се грижеше за нея, както и за цветята, останали още от баба й.
Тежката дървена врата безшумно се отвори, сякаш да сподели с нея тишината на душата й. Влезе в спалнята си, остави куфара, седна на люлеещия се стол и замря. Не знаеше колко продължи този миг на безвремие. Когато се свести, имаше чувството, че се е родила отново. Светлината, идваща от прозореца, галеше косата й. Усещаше аромата на дървото, смолата, с която още от дядо й поддържаха живота на къщата.

***

Къщата е цялата от камък и дърво. Направена от дядото на дядо ми. Помагали му двата рода – неговият и на жена му. На един етаж е, но просторна. Когато отвориш вратата, влизаш в коридор. Три стъпала по-нагоре започва салонът. Отляво и дясно има по две стаи, а в дъното е дневната одая. Таваните, подът, долапите, миндерите в одаята, всичко е дървено. Къща, правена за голямо семейство. И наистина е било такова – пет сина и три дъщери. Къщата останала за най-големия син – бащата на дядо. Той я оставил на дядо. Дядо я остави на баща ми и внезапно къщата се озова в моите ръце.
Брат ми не я поиска. Не знам защо. Когато я разделяхме, стана и тръгна от стая в стая. Да поздрави. Отвори долапите, чекмеджетата. Винаги когато идваше, правеше това. Баба и майка ми се смееха, но им харесваше. Вдъхваше аромата на бабините дрехи, а по-късно и на мамините. Двата аромата се бяха смесили с годините, а сега се беше влял и моят. Беше нещо странно. Бяха различни аромати, но се бяха слели като дъгата...
Нещо се свличаше от мен, докато преминавах от стая в стая. Изтичаше се като застояла вода. Вдишвах къщата и усещах благината й, която ме пълнеше с живот! Камината в одаята беше заредена. Драснах кибритената клечка и пламъкът, отначало слаб и несигурен, полека-лека прегърна дървата и затанцува сред тях.

***

– Божице, Божице!
Съседката, вече разбрала, че е тук, викаше от пътната врата. Снегът беше навалял до колене и трябваше да се проправи пътека. Божана грабна лопатата.
– Ела, дъще, ела през снега. Аз нося лопата. Двете по-бързо ще се справим. Чичо ти Кольо и калеко Христо взеха трактора и тръгнаха към града. Думат, преспи по 5 метра се вдигнали. И от града ще тръгнат насам. Мисля си за горните села. Има нови хора, които купиха имоти, и това им е първата зима. Дошли са с колите си. Не познават пътищата и се тревожа да не им се случи нещо...
– Е, лельо, не мисли лошото – смъмри я Божана.
– Е, как да не мисля? Виждаш какво е. Телефоните не работят. Ако спре и тока?
– Стига де! Бог да пази!
– Чеденце, аз да тръгвам, че ще меся хляб. И на теб ще донеса. Хайде, прибирай се да не настинеш.
И леля Катерина бързешком, но внимателно се запъти към портата. Божана подвикна на кучето и го прибра в къщата. Грехота беше да го остави навън в тоя студ...

Денят минаваше бавно. Снегът кротко продължаваше да вали. Младата жена беше спокойна... изненадващо спокойна. Цареше тишина вътре в нея като предвестие.
Внезапно Линда скочи и заскимтя.
– Божице, Божицеее! – викаше някой от пътя.
Отново гласът на леля Катерина, но този път имаше нещо тревожно в него. Линда задраска по вратата. Младата жена се стресна, остави книгата, която четеше, и се забърза. Обу гумените ботуши, наметна дебелия бабин шал, отвори вратата и излезе да отвори. Съседката не се виждаше, но когато стигна до пътната врата, тя изведнъж се изправи. Божана се стресна.
– Лельо, какво става?
– Отваряй, отваряй, Божице, и ще видиш.
Божана бързо завъртя големия железен ключ и бутна тежката врата. Гледката, която се откри, я стресна. Едър мъж лежеше по гръб до високия каменен дувар, сякаш се бе търкулнал от пряспата. Имаше кръв по лицето му.
– Кога дойдох и го видях тук, пред твоята порта, така се уплаших, че ангелите ми изхвърчаха. Лежеше по очи, та го обърнах да видя дали е жив. Ох, Божице, успокоих се, като разбрах, че диша. Изглежда е катастрофирал някъде наблизо.
– И какво ще правим сега, лельо Кате?
– Ами знам ли? Мъжете тръгнаха към града с трактора, не можем да го оставим на
пътя, докато се върнат. Да го внесем у вас, а?
– Ние ли? Дали ще можем?
– Божице, дядо ти беше направил една количка, че да пренася дърва и други неща в къщата.
– Лельо, той е голям мъж. Как ще се побере в количката?
– Не знам, Божице, не знам. Докато не опитаме, няма да разберем.
– Лельо, няма ли някоя съседка да извикаме на помощ?
– Че коя? Наоколо само старите са останали. И все болни. Хайде, Божице, да се захващаме, че не знам откога лежи тук човекът. Може от студ да умре.
Божана хукна към бараката, където дядо й държеше всички инструменти. Платформата беше там. Тя я огледа и остана доволна. Беше около метър и половина дълга и около мерър широка. Като кутия, но отпред имаше вратичка, която се сваляше надолу, за да се качват по-лесно товарите. Божана я изкара и я забута припряно по тясната пътека. Остави количката пред главата на мъжа и свали задния капак.
– Айде сега, Божице, да го придърпаме, че да влезе вътре. Ти го хвани под лявата мишница, а аз под дясната. Дръж го здрав, чедо, и се запри за нещо, че да не паднеш.
Двете жени дружно задърпаха и въпреки че мъжът беше тежък, успяха да го вкарат в количката.
– Божице, иди, миличка, и донеси една възглавница да го подпрем. Иначе ще му се суркат краката.
И Божана се затече към къщата и бързо се върна обратно. Настаниха мъжа и потеглиха внимателно. Линда, която през цялото време мируваше, сега се затича край тях, сякаш искаше да помогне.
Вкараха количката в коридора. За салона имаше три стъпала, но отдясно бяха оставили вход към избата и вратата бе направена полегата, та се отваряше нагоре. Така жените я използваха и качиха количката по нея в салона.
– И сега какво ще правим, лельо?
– Сега ще се обадя на фелдшера. Той има джип, може да минава и през преспите.
Жената набра номера и зачака, а Божана се вгледа в мъжа. Късо постригана кестенява коса, добре оформена брада... Чувствени устни, изящен нос. Ръцете му бяха фини, с дълги пръсти. Беше облечен с тъмносив панталон и много красив ръчно плетен пуловер.
– Готово, Божице – стресна я гласът на съседката. – Фелдшерът е в селото и след половин час ще дойде. Каза да го завием с топло одеало. Хайде да сваля ботушите му, а ти донеси одеала.
Божана отвори долапите в стаята и извади две съвсем нови родопски одеала.
– Божице, аз ще си тръгвам. Казах на фелдшера къде да дойде.
Съседката си тръгна. Божана постоя малко, без да знае какво да прави. Реши да си вземе книгата и да седне при непознатия. Не беше изплашена, усещаше само леко треперене някъде дълбоко в себе си. Като полъх на вятър...
Седна, зачете се, но от време на време се вглеждаше в мъжа. Странно, усещаше, че вече го беше срещала някъде... някога.
След половин час чу звънеца от пътната врата. „Фелдшерът ще е” – помисли Божана, наметна шала и излезе от стаята. Линда вече се беше изправила на вратата.
– Добър ден, как е болният? – попита фелдшерът и потри ръце от студ.
– Добър ден! Не знам, в несвяст е още.
– Ще видим какво е положението...
Божана мина напред, отвори входната врата и се запъти към стаята. Влезе и застана до прозореца. Фелдшерът се приближи до леглото и отвори голямата чанта, която носеше. Извади апарат, измери кръвното и се обърна към нея:
– Ще трябва да ми помогнете да го съблечем. Най-напред ще свалим  панталона и след това пуловера.
Бързо смъкнаха дрехите и го оставиха по слипове. Когато Божана погледна почти голото тяло на мъжа, неволно ахна. Фелшерът я погледна усмихнат:
– Нали!... Като статуята на Давид е. Идеална анатомия...
В този момент Божана си спомни откъде познава този мъж. Беше го виждала във фотографското ателие на брат си. „Сигурно е модел – помисли тя. – Какво ще прави при брат ми, ако не снимки за някое списание...”
– Няма тежки травми. – Фелдшерът беше приключил с прегледа. – Но кракът му е лошо навехнат. Ще ми помогнете ли?
– Естествено, няма нужда да питате. Кажете какво да правя.
Фелдшерът се залови за работа и скоро стегна навехнатия крак в здрава превръзка. Сложи възглавница под него и каза:
– Сега ще тръгвам. Нека стои завит, явно е доста премръзнал. Когато се събуди, дайте му нещо топло. Супа или силно подсладен чай...
Божана кимна с глава и го изпрати до дворната врата. После се върна бързо и седна до леглото.
След около половин час мъжът отвори очи. Постоя с поглед, прикован към тавана, и после обърна глава към нея. Божана мило се усмихна. Мъжът я гледаше недоумяващо.
– Къде съм?
– Спокойно, в добри ръце...
Непознатият я погледна тревожно.
– Не ви познавам...
– Не се притеснявайте. Аз съм Божана. Намерихме ви пред къщата. Спомняте ли си какво се случи?
Мъжът разтри челото си, после я погледна, а очите му се изпълниха със страх...
– Няма нищо – успокои го Божана. – Ще си спомните. Ето, направих чай от мащерка. Докторът каза, че трябва да се стоплите.
Мъжът се надигна непохватно и пое горещата чаша. След първата глътка усети приятна топлина да се разлива по изтръпналото му тяло и се отпусна. Но това беше само за миг, после пак впери тревожни очи в нея.
– Не си спомням как се казвам...
Божана безпомощно отпусна ръце. Не знаеше как да го успоки, не знаеше изобщо какво ще прави с този непознат мъж. А навън снегът валеше и затрупваше света, сякаш искаше да скрие всеки от всичко. И старата къща потъна в тишина, каквато не помнеше никога...

– Божице! – Леля Катерина хлопаше по портата и Божана скочи да отвори.
– Влез, лельо, влез.
– Как е момчето? Оправи ли се вече? Що рече фелдшерът?
– Кракът му е навехнат – усмихна се Божана. – Обаче нищо не помни. Даже името си не знае...
– Ще го научи, чедо, ще го научи – потупа я съседката мило. – То главата на човек е като тенджера: като спре да ври на огъня, всичко ще се нареди на мястото си. На, вземи, донесох ти хляб и малко пилешка каша – да хапнете нещо топличко.
– Благодаря, лельо! А ти влез де, влез!
– Утре ще влезна, сега бързам, че ме чакат дома. А ти не бой се, господ си знае реда – избъбри старата жена и заситни обратно през тънката като конец пътека.
Божана я изпрати с поглед и затвори вратата. После се върна в къщата.

– Наистина ли ме намерихте пред вратата? – Непознатият я гледаше изпитателно, докато обираше последните остатъци от чинията си.
– Да. Като паднал с последния сняг – пошегува се Божана и двамата прихнаха в смях. Беше наистина много нелепа ситуация.
– А някакви документи? Нищо ли нямаше в джобовете?
– Не – поклати глава Божана. – Нито в панталона, нито в ризата. Вероятно са в колата, ако изобщо имате кола... Но аз май съм ви виждала преди.
– Къде? – погледна я мъжът и в погледа му се прокрадна плаха надежда.
– В ателието на брат ми. Той е фотограф, прави снимки на модели – простичко обясни тя. – Мисля, че и вие сте модел...
– Така ли? – тръсна глава мъжът и се загледа в ръцете си. Бяха силни ръце с дълги пръсти, явно несвикнали с тежък труд.
Двамата замълчаха – той, залутан в неясните отблясъци на изгубени спомени; тя – объркана от мъжкото му присъствие, което изведнъж бе започнало да изпълва свободното пространство в притихнала къща. Кой беше той и защо се беше появил точно сега? Човек без минало... Ангел, спуснат от небето, сякаш да затвори раните й, да стопли опустошената й от вледенени чувства душа.
Божана се изчерви, засрамена от собствения си егоизъм. Разчисти припряно масата, пожела „лека нощ” и си легна. Хладните чаршафи с дъх на лавандула приятно галеха горещото й тяло, сякаш го обгръщаха в успокояваща прегръдка. И за първи път от много нощи насам тя сънува истинска, разцъфтяла във всички цветове на щастието пролет.

  – Не мърдай, ще те нарисувам – каза Павел – и тя се усмихна.
Вчера си беше спомнил как се казва и това беше сигурен знак, че паметта му си проправя път през мрачния лабиринт от тежки спомени. Ръката му ловко се плъзгаше по пожълтелия картон, останал от детското й албумче. С насечени движения той очерта контурите на лицето й, после буйната коса, стегната в непретенциозна конска опашка. Най-дълго се задържа върху очите й. И Божана разбираше, че така му позволява безпрепятствено да нахлуе в нея, да я разгадае от край до край, но нямаше сили да го спре.
Внезапно Павел остави листа и се изправи.
– Искаш ли да си направим снежен човек?
– Сега ли? – попита тя и се изкикоти като дете.
– Да! – отсече той и двамата излязоха навън.
Отгоре снегът беше лек и пухкав и се разпиляваше на чудни ледени прашинки, но долните пластове бяха станали твърди и сплъстени. Скоро те изтъркаляха три големи топки и на двора се появи прекрасен снежен грамадан с уста от червени репички и предизвикателно вирнат морковен нос. След това Павел струпа голяма камара сняг, взе една огребка, с която дядо й остъргваше калта от лопатите, и започна съсредоточено да работи. Божана гледаше изумена как под сръчните му движения безформената снежна маса бавно и като в приказка се превръща в красива ледена къща.
– Божичко! – ахна тя. – Как го направи?
– Всички модели го могат – ухили се той. – Не знаеше ли?
А после се наведе и я целуна – бавно, сякаш отпиваше от нея. И устните му имаха вкус на пролет и мащерка...

– Божице! Отвори, чедо, аз съм, леля ти Катя.
– Какво е станало, лельо Кате? – Божана припряно отвори пътната врата. – Да не си намерила още някой пред къщата?
– Де, де! Не дърпай дявола за опашката – ласкаво й се скара съседката. – Викни гостенчето, намерихме му колата. Люснала се в една пряспа, не можеш я видя. Добре че чичо ти минал с трактора, пък му се мернало нещо черно, та спрял и разринал. И я намерил. Джип голям било, ама на – бухнал се право в пряспата.
Божана остави старата жена да бъбри запъхтяно и се затича към къщата. Една червена лампа светеше като семафор в главата й. Ами ако Павел е женен? Ако някъде го чакат? Тогава какво? Какво ще стане с тях? С нея?...

Мерцедесът стоеше като голямо черно куче, забил муцуна в двуметровата пряспа. Мъжете успяха да разринат снега и Павел предпазливо отвори задната врата. В мига, когато ръката му посегна към нея, той се олюля и отстъпи назад като опарен от огън. Божана изтръпна и посегна към него.
– Тихо, Божице, тихо! – спря я леля Катя. – Остави човека да се освести. Може пък да му се е върнал акълът, кой знае...
И в този миг Павел се разсмя – беше светъл и пречистващ смях, смях на облекчение и още нещо, неизказано досега. Сякаш огромен товар се беше свлякъл изведнъж от гърдите му и за пръв път му позволяваше да поеме свежия зимен въздух с жадни за свобода дробове.
– Аз съм! – каза той. – Павел Велев! И имам къща в съседното село, на двайсетина километра от вашето. Всичко е тук, където го оставих – документи, телефони, папки, даже и чантата с продукти.
– Трябва да се обадиш – несигурно прошепна Божана. – Сигурно у дома те чакат и се тревожат...
– Кой да ме чака? – сепна се Павел.
– Ами... жена ти... Децата...
– А, не! – тръсна глава той и се усмихна широко. – Никой не ме чака.
– Никой ли? – попита Божана, сякаш да се увери, че наистина е така.
– Дръж това въже и да дръпнем колата! – изсумтя чичо Христо и бутна в ръцете на Павел здраво стоманено въже. – Те, женорята, могат и до утре да се тюхкат, а виж кое време стана. ‘Айде, че съм гладен!
Божана се засмя. И изведнъж сред целия снежен пейзаж се усети свежият аромат на пролет – истинска, разцъфтяла във всички цветове на щастието пролет...

***
 
  Баба казваше, че сама къща е половин къща. Не знам кой кого намери в оня изгубен сред преспите тежък зимен ден – аз Павел или той мен. Знам само, че старата къща отново е цяла. Минаха много зими. И пролети дойдоха след тях... Но сега е лято. Дворът прелива от зеленина и безгрижен детски смях, а радостният лай на Линда, натежал и одрезгавял от годините, тромаво следва малките детски стъпчици по топлата пръст. И пак е приказка, само че друга – с аромат на зима и спомен за чай с дъх на мащерка и любов.

Ше те обичам даже и след смъртта

Другата висеше под тавана и усещаше, че всеки момент коридорът ще се отвори, а Душата Нина все още не беше готова за тръгването.
Много пъти беше получавала задача да преведе нова душа от Земята, но този път всичко беше много по различно. Толкова различно, че го нямаше в Познанието.
Другата се убеди, че няма невъзможни за решение ситуации.
Времето напредваше. Получи се знак от горе за отварянето на коридора и тя предупреди. Светлината блесна и в същият миг дойде и Душата Нина.
Двете се оставиха на движещият се коридор и той ги поведе. От всякъде се включваха и други души по двойки и всички, като светлинен поток, се носеха към общият им дом, който все още не познаваха.
---------------------

Младата жена с болка отвори очи.Чувстваше се толкова изтощена, че и това движение я затрудняваше. Огледа се докъдето стигаше погледа,  но не видя никого. Стаята беше празна.Съпругът й сигурно бе завел майка си да  почине. Беше тежко раждане, което продължи цялата нощ. Когато чу плача на детето разбра, че нищо не бе напразно.
Защо стаята бе прaзна? Къде беше обслужващият персионал?
Протегна ръка да натисне бутона за помощ, но силите бяха останали толкова малко, че не можа да я повдигне достатъчно и безпомощно я отпусна.
Усещаше някаква странна, лепкава топлина, как пълзи от кръста надолу, сякаш живота  изтичаше. Нищо не можеше да направи да го задържи. Разбра своето безсилие и примирението полека лека се настаняваше в празнотата, която оставаше желанието за борба. Беше останала искрица надежда, че някой ще влезе и ще спре кранчето на изтичащият се от нея живот.
Закова поглед във вратата с надеждата че съпругът й ще чуе повика на душата.
Този миг вратата да се отваря и го видя да влиза в стаята.
Но странно! Видя го от високо! Сякаш бе залепена за тавана.
Той се запъти към леглото и тя проследи движенията му. Младата жена погледна леглото и ...Ужас! Видя себе си там! Беше тя, нейното лице на възглавницата, пребледняло със затворени очи!
"Какво става?! Защо виждаше себе си там в леглото?"
Погледна към съпруга си с надеждата, че ще отговори на въпроса .
Той се приближи към леглото и протегна ръка да я погали,  ала стреснат се отдръпна от нея и натисна бутона за помощ без да отделя пръста си. Вратата се отвори и в стаята се втурна една медицинска сестра. Тя се наведе над леглото, изправи се и излетя на вън. След секунди тичешком влязоха лекари с апаратура и я монтираха около тялото и. Съпругът й стоеше до вратата, вцепенен и пребледнял.
Младата жена гледаше всичко което правеха с тялото й, там на леглото, не разбирайки нищо от случващото се.
Отърси се от вцепенението  и потърси съпруга си, обръщайки се.
Това движение я изстреля накъде. Загуби от погледа си картината в която беше до този момент и се намери на друго място, сред други хора.
Това я обърка още повече и тя се замята като изстрелян куршум, който рекоширваше в различни посоки.Обхвана я ужас! Картините се променяха все по бързо.
Внезапно нещо я спря. Сякаш се залепи за него. Беше фигура. Прилиаше на облак, ала излъчваше бяла, неонова светлина. Фигурата беше нежна и мека, като пухената възглавница от нейното детство.
– Успокой се - дойде от фигурата
Не се чу звук. Беше като мисъл която идва от вън.
- Ти...ти какво си? - излетя нейната мисъл.
- Аз съм душа като теб.
- Защо като мен? Аз съм жена. Аз съм Нина - проплака мисълта й.
- Щом искаш така ще те наричам. Нина,  ти вече не си човек. Ти си Душа. Успокой се! Ето така!
Нина усети как спокойствието се преливаше от Другата към нея и я изпълваше с тишина.
- Така! Сега внимателно се отлепи от мен. Аз ще ти помогна. Така, добре.
Нина усети как се отлепи и плавно се отдалечи от Другата.
- Какво ми казваш? Че вече не съм жива? - запита тя.
- Тялото ти не е живо. Духът му се прибра. Ти си Душата.
– И какво сега?
Нина учудено погледна
- Tака ли ще се рея? Искам да видя моите! Родих едно момиченце.  Искам да си видя детето. Къде е? Какво става с мен?
Нина отново се развълнува и се замята в пространството. Две птици минаха през нея, тя премина през едно дърво.
– Успокой се, моля те!
 отново чу Другата която се прилепи пак към нея.
Нина, треперяща се гмурна в спокойствието.
- Добре, така. Трябва да се успокоиш. Знам че не е лесно. И аз през първите часове бях объркана и ужасена. После ме обвзе гняв. Дойдоха мъката и негодуванието. В края, на краищата, приемаш всичко. Друго не остава.
Нина спокойна, отново се отлепи от Другата.
– А ти защо си тук? Не си като мен нова, нали?
- Не не съм. Аз съм от много, много отдавна. Изпратиха ме да те посрещна и да те обуча как да си тръгнеш от тук.
– Аз не искам да си тръгвам! Не разбра ли? Имам бебе което се нуждае от мен.
Нина отново се ядоса на тази- Другата.
– Какви ги говориш?! Няма да си тръгна от тук! Разбираш ли? Къде е детето ми? Моля те, заведи ме там при него. Умолявам те!
Тя отново се замята без направление и посока. Другата я следваше плътно, без да се опитва да я спре, но излъчваше силни дози покой. Те обгръщаха Душата Нина и тя се отпускаше под влиянието му. Намали скоростта си и се прилепи към Другата разбирайки, че сама няма да се справи.
– Ще те заведа при детето ти, но ми обещай че няма повече да се ядосваш.
 Душата Нина погледна унило.
– Не искай това от мен. Едва ли ще се справя ако ти обещая.
– Съгласна. Постарай се обаче, моля те! Искам да знаеш, че ще останем тук повече от месец. Ще го прекараш с детето си.
Плавно и спокойно двете души се понесоха в посоката очертана от желанието на Душата Нина.
Тя не разбра как стигнаха толкова бързо обратно в болницата. Вече нямаше понятие за време и пространство. Не разбираше как е това. Като птиците? Не, не беше като тях. И тя летеше, но нямаше прегради. Можеше да преминава през всичко. Материята и въздуха за нея бяха еднакви. Не смееше да преминава през хората. Носеше се над главите им и виждаше, че и Другата не го правеше. Ще я попита по късно за това.
Бяха се отзовали в голяма светла стая пълна с бебета. Някои плачеха а други спяха.
Как да познае своето дете? Погледна другата и я видя жълта.
Това й се стори странно.
  - Ти защо сега имаш друг цвят - я попита.
  - Различните ми състояния имат различни цветове - отговори Другата.
За Душата Нина това не беше достатъчно, но реши да остави въпросите за по късно. Сега беше при бебетата.
 Понесе се от кошче на кошче. Внезапно усети една топлина да я обгръща и пулсиращи като сърце тласъци да я насочват към следващото бебе.
Да, това беше нейната малка дъщеря. Малкото същество сладко спеше. Приличаше на съпруга й - същите пухкави устни и чипо носле. Косата бе нейната. Светлокестеняви буклички. Помнеше от разказите на майка си че се е родила с много коса. Акушерката правела букла когато я носела за кърмене.
Душата Нина влезе в кошчето и обгърна детето си. Беше странно усещане. Сякаш все още беше в утробата и. Детето я усети, отвори очи, размърда ръчички, намръщи се сбръчквайки носле, прозя се и отново заспа.
Беше се унесла когато чу отварянето на вратата. Стресна се и отскочи до тавана ала там вече бе Другата и я спря да не излети нанякъде.
Влязоха четири млади момичета от персионала и се заеха с бебетата. Разбудени те се разплакаха с различни тоналности. Душата Нина бързо се спусна при дъщеричката си чакайки да дойде реда им.
Другата се приближи и посочи остъклената стена пред която стояха близките на новородените.
Двете тръгнаха натам. Душата Нина се отзова пред семейството си. Съпругът й с нейните и негови родители. Бяха в пълен траур и плачеха. Тя едвам сега осъзна ужасната за тях истина - бяха я загубили завинаги.
В този момент едно от момичетата донесе бебето пред прозорците. Душата Нина видя как сълзите им за миг секнаха и усмивка огря лицата им.
Тя се втурна и влезе в майка си. Потопи се в майчината миризма, усети забързаният ритъм на сърцето, топлината на радостта. Видя чернилката на скръбтта. Майчината душа я позна и затрептя поздравлявайки  я. После подаде знанието на сърцето и то се присви в изненада и радостно заигра. Майка и се стъписа, неразбирайки какво точно става, сложи ръка на гърдите си и гледайки внучката си възкликна:
- Нина, миличка Нинон!
Сълзи като порой рукнаха от очите и. Хората които стояха наоколо се огледаха, но виждайки опечалената групичка в траурно облекло и бебето което приветстваха, разбираха и мълчешком се извърнаха с насълзени очи.
Душата Нина излезе от майка си и влезе в баща си. Неговата мъка беше повече. Не че майка и я обичаше по малко, но бащата беше повече време с нея и тя бе по привързана към него.
Душата му я целуна нежно и с тъга, но не съобщи на сърцето за присъствието й. Знаеше, че то нямаше да издържи да се раздели отново с нея. Двете души се прегърнаха с обещание за нова среща.
Насочи се към съпруга си. Той се беше отдал на малкото им момиченце и сърцето му преливаше от радост.
- Нина,миличка Нинон! - шепнешком повтаряше повика на майка й. Явно беше му харесало да нарича така детето.
Душата Нина разбра че той всъщност викаше нея.
Душата му я посрещна и обгърна с любовта си. И тя отвърна на този призив.
Двете души се преляха в неупесуемо тържество с което си казаха "сбогом"


–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––


– Днес ще погребват тялото ти - каза Другата - Няма ли да отидеш?
- Не. Защо да отивам?
– Майка ти и баща ти ще са съкрушени...
– Те вече имат малката Нина! Това ги утеши. Аз ще остана тук, при детето си.
– Добре. Аз ще отсъствам за малко. Викат ме "горе".
– "Горе" ли?
Душата Нина усети леко смущение
    - Защо ще ходиш "горе"? Нали ми каза че ще останем тук повече от месец?  Каза ми пет седмици и пет дни!
- Да, така е. Не се притеснявай за това. Няма да се бавя. Бъди спокойна.
Душата Нина се отпусна пак с детето. Уханието на малката  я замайваше. Миришеше толкова...толкова...Не намираше точната дума. Беше непозната за нея миризма. Дали всички бебета миришат така? Реши да разбере и тръгна от кошче на кошче. Някои миришеха уханно, като нейната малка, а някои имаха по стръпцива миризма. Защо ли? Ще разбере. И пак тръгна. И така се оказа - момченцата миришеха различно.
Какво ли ставаше с тази миризма като пораснат?
Нина познаваше миризмата на съпруга си. Нощем, когато се събуждаше сгушена до него, вдъхваше уханието на кожата му и сърцето  зачестяваше ритъма си.
Странно. В този миг тя се изпълни с неговият аромат. Сякаш го беше попила в себе си. И той я понесе назад във времето. Понесе я натам където се срещнаха за първи път.
Душата Нина се спря. Една капка аромат се спусна и извая тялото й там в измерението..... някога.
-----------------------------------

 Намери на кортовете в града им.Играеше се за градското училищно първенство по тенис. Днес играеше момчето заело първо място в техникума им и всички бяха тук. Ангел - така се казваше първенецът им, беше два курса по горе от нея. Беше известен и цяла тълпа от момчета и момичета вървяха с него. Тя го харесваше. Имаше толкова красива, слънчева усмивка. Висок с добре оформено тяло. Спортуваше тенис от малък. Гледаше го как играе и една странна топлина плъзна от спомаха  към гърдите. Трябваше да се доближи до него, но как?
Усети че някой застана до нея. Беше един мъж на възрастта на баща й. Той изглежда бе дошъл да гледа. Играта завършваше.
– Добра игра нали?
Чу въпроса на мъжа до нея и се обърна.
– Да, много добра. - отговори Нина.
– Как е майка ти? Не сме се виждали скоро.
Сети се къде е виждала този мъж. Заедно с майка й бяха в родителският съвет на училището. Беше го срещала веднъж като бяха на покупки.
- Мама е добре. Сега е доста заангажирана с фотоизложбата на града - с гордост каза тя.
И защо да не се гордее? Майка й беше най добрият фотограф и последните три години правеше изложби в които вземаше участие целият град.
– Знам. Тази година и аз имам одобрена снимка. А, ето че сина ми най после се освободи.
Нина погледна и видя Ангел да се приближава. Усети как премалява и краката й се разтрепераха. Той се приближаваше усмихнат.
– Е, ще ме водиш ли на обяд? - обърна се към баща си.
– Обещаното си е обещано! Я, чакай млади момко, да те запозная с една госпожица. Майка й е фотографката на града и председателка на училищният родителски съвет.
– Как се казваш красиво момиче?
Тя стоеше като закована не можейки да повярва на ушите и на очите си.
– Нина, господине.
– Ангеле, това е Нина.
– Здравейте, виждал съм ви вече в училище.
Усмивката му я заля със светлина. Той подаде ръка и притисна нейната внимателно.
За пръв път се запознаваше с момче така. Чувстваше че ушите й горяха.
– Нина, имаш ли някъкъв ангажимент? Ако нямаш ще дойдеш ли с нас да отпразнуваме победата?
Не можеше да е истина! Желанието й се изпълняваше в повече.
– Ще дойда с вас! – простичко каза тя страхувайки се да не развали нещо.
– Да тръгваме! Хайде в колата! Ще ви заведа на ханчето.
Потеглиха. Тя слушаше разговора на бащата и сина и не можеше да повярва, че там,  на предната седалка, беше той. Гледаше косата му която правеше въртел на върха на главата. Изпитваше желание да сложи ръка на рамото му и това чувство я заля с топлина.
Пътят не беше дълъг и след двайситина минути стигнаха. Тук сред реката имаше малък красив остров. До него имаше въжен мост. Ресторанта беше направен на стеснението и реката течеше от двете му страни. Беше ниска, дървена постройка много красиво оформена, обвита със пълзяща зеленина и цветя. Вътре всичко беше дървено с малки бродирани възглавнички по пейките и дантелени перденца по тясните , многобройни прозорци. Беше приказно!
Бащата поръча от всичко. Отрупаха масата с какво ли не.
Отначало се хранеха мълчаливо. Разговора тръгна полека лека. Почна бащата, включи се Ангел и тя не усети как се разприказва. Оказа се, че имаха доста общи вкусове. В разговор, закачки и смях не разбра как мина времето.
Оставиха я пред дома и.Тя благодари за поканата, те благодариха за компанията и си тръгнаха. Помаха с ръка и си влезе. Родителите й още не бяха се върнали.
Преоблече се машинално и се отпусна на леглото.
Ах, беше прекрасно. Как ли щеше да продължи това? Не искаше да мисли. Уре ще види какво ще стане. Чу входната врата да се отваря. Майка и се връщаше от работа.
Тя  стана и се запъти към салона.
– Здравей миличка. Как беше днес?
Майка и я прегърна и се отдръпна да я погледне в очите. Винаги правеше така. Казваше че там, в очите, е истината. И така си беше. Когато направеше беля не смееше да погледне майка си
– Ааа, какво се е случило на момичето ми? Очите греят като слънца! Я да видя пак!
Тя шеговито закри очите си с длани, разтваряйки пръсти.
– Искаш ли да ми разкажеш нещо,миличко?
– Да, мамо.
– Ела да седнем. Другите неща ще почакат.
Нина разказа случката, стараейки се да не бъде много въодушевлена, което не и се отдаде добре.
– Хм, познавам родителите, познавам и момчето. Миличка, радвам се че си прекарала добре. Отивай да учиш, а аз да се занимая с моите работи.
Тя остана разочарована. Не беше сигурна какво точно очакваше от майка си, но това беше някак си...нищо.
– Добре, мамо, отивам.
Стана въздъхвайки от дивана, направи две, три крачки, спря се и се обърна. Майка й продължаваше да стои на мястото си и я гледаше със странен поглед, който Нина виждаше за първи път.
Утрото беше бързо, задъхано. Как премина и дойде обяд, не разбра. Не видя Ангел нито веднъж. Беше странно това. Последният час завърши и тя си тръгна. Не живееше далеч и вървеше пешком. Зави зад първият ъгъл и се сблъска с него..
– Знаех че ще минеш от тук! Искаш ли да те предружа до дома ти?

––––––––––––

Душата Нина  се издигна бавно от кошчето на детето и се понесе из стаята.
Не знаеше, че ще приживее отново тези дни и то по този начин. Чувстваше се странно. Как да го определи? Имаше същите чувства както тогава, но и нещо по различно. Какво бе то?
Да! Разбра! Когато беше в тялото си беше действащо лице, а сега беше зрителка. В този момент тя изживяваше чувствата на героинята и същевременно знаеше, че  са нейните.
В този момент разбра, че всъщност сега тя не беше живата Нина, а само част от нея.
Разбра че днешните видения бяха преживяванията които се бяха вписали в душата и.
Там в тялото тя не беше сама. Имаше още нещо с което трябваше да се сбогува. Знанието витаеше около нея, но не се избистряше. Реши да не търси повече, а да го остави докато се върне Другата....
Беше сигурна че тя щеше да и помогне да го открие.
Усети че детето стана неспокойно. Беше разбрало, че не е до него. Влезе в кошчето и обгърна малкото същество.
Филмовата лента се разви отново;
Неусетно измина учебната година. Бяха заедно всеки свободен час. Всички в техникума вече знаеха че са двойка. Момичетата завиждаха. Родителите приеха спокойно приятелството им. Естествено с майка си имаше разговор по интимни въпроси. Двете семейства се събираха по празниците за почерпка. Прекарваха добре. Имаха много общи разбирания и това помогна много и на тях да оформят връзката си.
Филмовата лента се извъртяваше...
Първата целувка, предложението за брак, свадбата....
Деня в който видяха на монитора детето си....
И последната усмивка и ласката преди да влезе в родилната зала.
Всичко което се беше изминало и никога повече нямаше да се върне.
------------------------------------------------------------------
 *******
- Таткоооо таткооооо
Ужасеният детски вик рацепи тишината на къщата и разби съня. Майката скочи от леглото и бежешком стигна до детската стая. Детето беше седнало на леглото и треперящо стискаше бялото плюшено мече. Майката прегърна и притисна детското телце.
- Тихо миличката ми тихо. Татко го няма. Командировка е и утре вечер ще се прибере.
Майката  притискаше детето и нежният й глас проникваше в изплашеното детско съзнание.
- Оооо, мамо. Татко беше тук. Преди малко ме събуди  шепнейки колко ме обича. После ме прегърна и изчезна.
Детето вече ронеше големи като грахови зърна сълзи. Майката усети сърцето да й да спира за миг. В този момент телефонът в салона звънна. Жената пусна детето, изправи се и усети как страха обвзе съществото й. Остави детето, влезе в салона и взе слушалката.
- Извинете, г-жа Веселина Денчева ли сте.?
- Да - едвам отвори залепналите си от страх устни.
- Бихте ли дошли в рацонното управление на МВР?
- Но защо господине? Какво се е случило?
- Проишествие със съпругът Ви.
- Той....той жив ли е? - треперяща промълви жената и седна на дивана.
- Елате госпожо тук. Ще ви чакам. Кажете, че капитан Кирилов Ви чака.
Телефона замлъкна. Жената продължи още малко време да го държи и после внимателно, сякаш да не счупи слушалката я постави на мястото. Изправи се и видя детето да стои до нея с отчянието на знaещ истината човек. Страхът отново обхвана жената. Тя вече беше разбрала за странната дарба на дъщеричката си и поради това ужасът за съдбата на съпругът я беше обхванал.
- Няма нищо, миличка. Отиди да си легнеш. Аз ще изляза, но ще се върна скоро.
- Мамо, нека да дойда с теб. - големите сини очи на детето я гледаха умолително.
- Не може, миличка. там където отивам не пускат деца. Моля те бъди послушно дете. Ще се обадя на леля  Реня да дойде при теб.
- Добре, мамо.
Детето тихо се обърна и влачейки по пода бялото плюшено мече, се отправи към стаята си.
Жената звънна на съседката и докато я чакаше се замисли. Не трябваше да отива сама, но кого да помоли за подкрепа? Да, само Мария и Николай можеше. Бяха приятели от доста години. Тя набра номера на домашният им телефон и зачака. След кратко време се чу гласа на Николай.
- Кой, моля?
- Аз съм Нико. Извини ме че ви безпокоя толкова рано.
- Няма нищо  Веси. От половин час съм буден, а Мима я няма.
- Няма ли я?
- Не, не ти ли каза? Вчера замина. Майка й получила бъбречна криза.
Веселина почувства как настръхна кожата на цялото й тяло.
- Нико, а ти защо си буден?
- Ами, звънаха от раьонното полицейско управление и искат да отида. Тъкмо тръгвах.А ти каква помощ искаш?
- Ела, моля те да ме вземеш. Ще те чакам на улицата пред къщата.
- Веси какво се е случило с теб?
- Моля те, не питай. Чакам те.
Жената затвори телефона. Не се владееше. Зъбите  й затракаха от ужас. Трепереше цялата и не можеше да спре. На вратата се звънна.
Тя отвори за да види как очите на съседката се разшириха от изненада когато я видя.
- Веси, какво се е случило?
- Не питай. Остани при детето докато се върна.
Преди да излезе се обърна към детската стая. Дъщеричката стоеше на вратата, прегърнала мечока, а в очите й имаше толкова болка....едно съчувствие, което само изстрадала душа можеше да даде.
Жената прекрачи прага, затвори вратата и тръгна като сомнабул. Не знаеше как стигна до улицата. Не разбра и кога дойде Николай с колата. Тя отвори вратата и седна. Николай я гледаше с въпросителен поглед.
- Веси какво има?
- Нико и на мен ми се обадиха да отида в раьонното управление.
- Какво значи това, Веси.
- Не искам да знам все още Нико. Нека стигнем до там.
Двамата седяха в градинката пред районното зашеметени от ужасната истина която им разкриха. Имаха два трупа. Подробностите не бяха от значение. Градът беше малък и всичко щеше да се разчуе.
Веселина не мислеше за себе си а за дъщеря си. И не само за днес а за всички дни които идваха. Николай и Мария нямаха деца. Сигурно за него ще е по лесно.
- Нико, как ще ги погребем в един и същи ден?
- Весе, не знам какво да правим.
- Ти, погреби Мария днес. Аз ще го закарам в селото на родителите му. Ще замина днес да ги подготвя и може би след ден- два ще им го закарам. И после ще напусна този град.
- Къде ще заминеш?
- Не знам, Нико. Още не знам, но и при нашите няма да се върна. Ще замина далеч. Не искам мълвата да достигне дъщеря ми. Въпреки, че не съм сигурна дали тя вече не знае.
- Какво искаш да кажеш с това Весе?
- Детето ми има дарба. Особена е. Тя....вижда.....не знам как да ти обесня.
- Не ми обеснявай. И аз се досещах. Понякога ме поглеждаше и ми казваше нещо което мислех за странно, но в последствие разбирах че е истина. Знаеш ли, че от доста време се отнасяше много странно с Мария?
- Да. Забелязах и я попитах, но тя нищо не ми каза. Погледна ме само и докосна ръката ми сякаш искаше да ме утеши за нещо.
- Забелязах, че когато бяхме всички заедно и Мария се приближаваще до мъжа ти, детето веднага заставаще между тях сякаш искаше да го предпази от нея. Една вечер когато се върнахме у дома заговорих за това, но тя се усмихна някак странно, махна с ръка и каза - " детска му работа".
- Няма значение вече, Нико. Каквото е станало, станало. Въпросът е да предпазя детето от по тежки последствия. Те имаха много силна връзка. Не знам малката, как ще премине през този период на неговото вечно отсъствие. Не знам как ще кажа за смъртта му.
Трябва да тръгвам.
Двамата попарени от ужасяващата действителност приятели, се изправиха и инстенктивно се прегърнаха, прощавайки се завинаги.
После рязко се разделиха и почти бежешком се отдалечиха всеки по пътя си..
Веселина стигна пред къщната врата и се спря. Не знаеше все още как ще каже на детето истината и дали да я каже. Ще извика майка си и двете ще решат. Тя посегна да отвори вратата, но някой от вътре вече я отваряше. Беше дъщеричката й. Детето все още беше по пишамка  с белият мечок в прегръдките си. Преди Веселина да прекрачи прага, то излезе и се прилепи към нея прегръщайки я през кръста. После вдигна личицето си и я погледна с големите си сини очи сякаш казваше: "Няма нищо маме, нали сме заедно"
Майката преглътна сълзите си, наведе се, взе дъщеричката  в прегръдките си и влезе в чуждия за нея вече дом.
Съседката стоеше в средата на хола очаквайки я.
   - Благодаря, мила. Много ти благодаря.
Жената я погледна очаквателно, но разбрала, че няма да чуе нищо друго, се приближи към нея, погали я по бузата и мълчешком напусна къщата.
 - Хайде, миличка прибери се в стаята си. Аз ще се обадя на баба ти и после ще дойда да си легнем заедно.
Тя пусна детето на пода и то послушно се запъти нататък.
Пред Веселина се изправи проблема за разговора с майка й. Какво да каже? Истината ли? Тя чувстваше, че този товар бе твърде тежък и нямаше сили да го носи. Реши да каже всичко както е.
- Мамо, добро утро.
- Добро утро Веси. как така толкова рано се обаждаш? Случило се е нещо?
- Да, мамо. Ицо катастрофира.
- И? Говори, мила. защо мълчиш.
Веселина едва сега усети напрежението което я задържаше до сега. Сълзите й рукнаха. Не знаеше за какво точно плаче - за смъртта на съпруга си? За разбития си живот? За бъдещето на детето? Или за всичко заедно.
- Ало, Веси, моля те, говори ми.
- Мамо, той е мъртъв.
Тя вече хълцаше в плача си.
- Моля те , миличка, успокой се за малко, моля те.
Майка й се опитваше да помогне, но телефона не позволяваше да погали момичето си и да я вземе в прегръдките си.
- Добре, мамо. Ето, вече съм по добре. Не е всичко което трябва да знаеш, но не искам да говорим по телефона. Вземи първият автобус и идвай.
- Добре, миличка. Тръгвам веднага. Бащата ти няма да може да дойде. Не е добре и не искам да рискувам влошаване на състоянието му.
- Както решиш, мамо. Чакам те.
Веселина внимателно постави слушалката на мястото и се изправи. Заличи следите от сълзи по лицето си и се запъти към детската стая.
Детето я чакаше в леглото. Тя се мушна при него, прегърна малкото телце и топлината му се вля утешавайки сърцето й.
Не знаеше дали беше спала или беше изпаднала в безсъзнание. Усети ласкавата ръка на майка си да я милва по косата. Отвори очи и видя до леглото двете скъпи същества.
- Хайде, мила ставай. Приготвила съм ти да хапнеш.
- Здравей мамо. Кога дойде?
- Преди час, но ти спеше дълбоко и със Зоя решихме да не те будим.
- Вие отивайте към кухнята, аз ще се измия и ще дойда.
Трите жени - възрастната, младата и най малката, седнаха да закусят в пълна тишина. Детето не питаше нищо, а и те не знаеха какво да му кажат.
- Зоя, миличка, облечи се. След малко ще дойде леля Реня. Ще отидеш в тях. Ние с баба ти имаме излизане, мила. Като се върнем ще те взема.
- Добре, мамо.
- Ела, миличка, баба ще ти помогне.
- Бабо, аз мога сама.
- Знам, скъпа, но искам да ти помогна. Ще ми разрешиш ли?
- Да, бабо. Ще се радвам.
Веселина остана за малко сама докато се звънна вратата. Беше съседката. Двете жени се прегърнаха, помълчавайки за малко.
- Реня, не знам колко ще се бавя в селото, но ще се постарая да се върна бързо.
- Не се притеснявай. Знаеш., че Зоя е прекрасно дете и е удоволствие да е край мен. А, ето я и нея. И бабата е тук. Добре дошла госпожа Ангелина. Е, то не е за добро ала.....
- Не се притеснявай, Реня. Живота какво ли не ни поднася. Трябва да издържим.
- Хайде ние със Зоя да тръгваме, че и вие си имате  работа. Довиждане
- Довиждане, мамо, бабо.
- Довиждане Зойче.
- Ето ни двете сами. Веси, кажи ми сега какво е другото което трябва да знам за смъртта на Ицо.
- Мамо, Ицо не е бил сам в колата. С него е имало жена. И двамата са загинали.
- Какво искаш да кажеш, момиче?
Майка й беше шокирана и не искаше да приеме истината.
- Да, мамо. Точно това което разбра. Ицо от дълго време ме е мамил.
И не ме питай коя е била. Няма никакво значение. Проблема ми е дали да кажа на родителите му. Селото не е толкова далеч, а града е малък. Ще се разчуе. Въпрос на време е да разберат истината.
- И да я разберат нека да бъде от чуждите. Сега им стига удара от смъртта му. Нищо няма да казваш. Хайде сега да тръгваме. Трябва да се уреди погребението за утре след обяд.
- Мамо, има и нещо друго което искам да ти кажа.
- Казвай, де.
- Ще се махна от този град.
- Каквоо? Защо?
- Не искам детето да узнае истината, а ако останем тук ще е неизбежно.
- А къде мислиш да отидеш? Ще се върнеш ли при нас.
- Не, мамо. Извини ме, но няма да се върна.
- Но защо, мила?
- Толкова познати, роднини. Ще има много въпроси. Не, няма да мога да издържа.
- Тогава къде мислиш да отидеш, скъпа?
- В чужбина. Зоя е малка и бързо ще научи чуждият език. Аз имам приятелка която ще ми помогне да се настаня на работа. И тя е медицински работник в една частна болница. Зоя ще остане при теб докато се уредя и ще я взема. Няма да бъде за дълго. Не повече от щест месеца.
- Не знам мила какво да кажа. Ще ми липсвате и не ми се иска да се съгласявам, но ти най добре знаеш кое ще е добре за вас двете. Аз ще ти помагам каквото и решение да вземеш.
- Благодаря ти мамо. Обичам те!
- И аз, момичето ми.
Двете жени се прегърнаха. Майката целуна дъщеря си по челото, отдръпна се, прекръсти я и отново я целуна.
- Хайде да тръгваме Веси!
Дните около погребението отминаха. Бяха тежки сякаш  окови завързани за сърцето. Двете жени се прибраха и започнаха да стягат багажа. Измина седмицата и всичко бе опаковано. Апартамента го наемаха заедно с мебелите и това помогна много да се завърши подготовката и да се изпратят вещите. Утре майка й с детето щяха да тръгнат за родният град, а тя щеше да поеме пътя към чуждата страна. Там всичко бе уредено. Вчера бяха седнали трите и разясниха на малката Зоя всичко, което трябваше да знае. Опасяваха се от нейната реакция, но детето прие всичко спокойно. Сякаш изведнъж беше пораснала. Големите й сини очи гледаха с необичайна за годините мъдрост.
- Знам, че ще си послушно момиче и ще помагаш на баба си, нали миличка?
- Да, мамо. Не се безпокой. Ще се грижа за дядо и баба.
Малката толкова сериозно изрече тези думи, че нито тя, нито майка й се усъмниха за тахната истиност.
Веселина прегърна здраво детето си. Вдъхна сладкият аромата на косите й и после бързо я пусна за да прегърне майка си. Прегръдката беше кратка, но силна.
Възрастната жена и малкото момиченце се качиха на автобуса, който скоро след това потегли отнасяйки ги все по далеч и по далеч от самотната фигура на млада жена, която се виждаше до първият завой.
-----------------------------------------------

- Вчера Ангелина се е върнала и е довела внучката си. Веселина не е била с тах!
- Голям шок е за тях смъртта на зетя. Дали са казали на малката, че бащата е умрял?
- Не вярвам. На малко дете това не се казва.
Ангел слушаше разговора, който водеха майка му и баба му за съседката и спокойно чакаше да донесат обяда. Мислите му литнаха към вчерашната среща след мача по тение. Тя се казваше Нина.
И беше красива. Огромни, черни очи с дълги мигли.
Нещо го присви през стомаха. Едно сладостно усещане. Чак му се зави свят. Много момичета се навъртаха край него и му правеха мили очи, ала никоя не бе задържала вниманието. Обаче Нина...ах какво момиче само! 
Кво ми става? И знаеше много. Не беше надута гъска. Държеше се мило. Не се натрапваше. Обаче очите й....на няколко пъти се срещнаха с неговите и му стана топло от погледа й. И косата й. Стегната на плитки, но две къдрици, като охлювчета край ушите...
Кво ми става?
- Ачо, няма ли да се храниш?
Как ме стресна гласа на мама. Не съм усетил кога е сложила масата и седнали с баба. Кво ми става?
- Какво има, миличък? Къде ти беше ума?
- Ааа, бях се замислил за училище.
- Ами, за училище - засмя се баба му - този отнесен поглед е някъде извън училище.
- Хайде, хайде, мамо не го закачай, че ще избяга, а трябва да се нахрани.
Размина ми се. От баба нищо не мога да скрия. Като бях по малък и направех беля веднага познаваше. Да ям и да изчезвам, че като нищо ще разбере за Нина.
Момчето се разбърза. Майката и бабата се спогледаха, усмихвайки се.
- Е, аз тръгвам. Чао.
- Приятно училище, миличък.
- Ами, до колкото разбирам, приятно ще е - промърмори по възрастната, но каза достатъчно ясно за да чуе внукът, който вече бе отворил вратата.
- Ти пък бабо - Ангел махна с ръка, но усети как пламна лицето му и това го накара бързо да затвори вратата и забързано да избяга.
След него двете жени весело се разсмяха, но майката внезапно млъкна.
- Е? И това време дойде, а мамо? Коя ли ще е избраницата?
- Ще научим, разбира се. И съм сигурна, че ще е най красивото момиче.
 Бабата се усмихна, погали снаха си по ръката и двете се заеха със задълженията си.
------------------------------------

Дали е отишла вече в училище? Не мога да се курдисам на вратата и да чакам. Защо да не мога? Е, не няма да чакам. По добре ще е да я заговоря в междучасието. А не. Няма. Най добре е да я чакам след училище. Така ще я придружа до тях. В края на краищата живеем наблизо все пак.
Момчето беше неспокойно. Не разбираше какво му се случва, но му беше добре. Тази топлина която се разтилаше по тялото ми когато мислеше за нея беше ...харесваше му. Доставяше му странно удоволствие каквото не беше изпитвал до този момент.
Този ден сякаш нямаше край. Най после последният час завърши и той набързо си тръгна, махайки за сбогом на приятелите си, които останаха със запнали уста от неговото бягство. Излезе първи от класната стая и се затича по празният все още коридор. Прекоси училищният двор, притича покрай оградата и се притаи зад ъгъла на училището. Надяваше се тя да не се забави много. И очакванията му се оправдаха. Едва не подскочи като я вида да завива. Беше с наведена глава и малко намусена. Когато се блъсна в него и вдигна очи изненадата й беше невероятно красива. Тези момичета какво правят че така блясват очите им? Сякаш някакъв прожектор внезапно й светна в главата. После се изчерви. Май и той се изчерви ала тя си наведе главата и сигурно не е разбрала.
      - Здравей. Към дома си ли отиваш? - попита той и с изненада установи, че гласът му потреперва. Окашли се.
Нина се усмихна със сияйна усмивка.
     - Да, да. Към  къщи.
    - Може ли да те придружа. Нали съм в същата посока.
    - Ами да. Да! Хайде, хайде да тръгваме.
И тя се разбърза напред. Ангел за секунда се слиса от това внезапно тръгване, но не посмя да се забави. Настигна я и се усмихна поглеждайки я изкосо. Не знаеше какво да каже. Тя също мълчеше . Когато най после реши да я попита и се обърна към нея, тя също се обърна и едновременно заговориха. Спряха се и се разсмаха. Този смях сякаш отвори вратата на разговора.
Когато стигнаха до тяхната пресечка Ангел видя едно момиченце с колело да се спуска по лекото надолнище. То явно се беше уплашило и колелото науправляемо се движеше. Той разбра опасноста. Ако колелото излезеше внезапно на улицата можеше някоя преминаваща кола да го удари. Той застана в средата на пресечката и посрещна колелото. Падна заедно с момиченцето, но удара не беше страшен.
  - Ти какво? Защо не внимаваш като караш. Кой те пусна сама, а?
  - Ооооо. - припяваше детето - Оооо!
  - Добре де. Стига.
В това време Нина се притече на помощ.
  - Ела, мъничката ми. Ела. - тя прегърна детето което също обви ръце около шиата й. - Удари ли се?
  - Не. - промълви малката. - не се ударих.
  - Тогава защо плачеш?
  - Не плача.
  - Чух те.
  - Това не е плач. Аз не плача. Аз така си оокам стресната.
Нина  и Ангел се засмяха на детските думи. Момиченцето беше на около седем години. Русичко с огромни сини като небето очи.
  - Кажи сега къде живееш.
  - Ей, там. В синята къща.
Ангел се засмя.
  - Ти да не си внучката на леля Ангелина?
  - Да! Аз съм Зоя. А ти какичко как се казваш?
  - Нина. А баткото който те спаси е Ангел и живее близо до вас.
  - Къде, близо до нас?
Той се засмя.
  - Ей там в жълтата къща. Е, хайде ще те заведа у вас.
Той се обърна извинително към Нина :
 - Утре може ли да те чакам пак там?
 - Не - но като видя нажаленият му поглед допълни засмивайки се - по надолу ме чакай.
Ангел въздъхна, усмихна се, хвана колелото с едната си ръка, а момиченцето с другата и поеха към дома.
Момиченцето бе оставило ръката си в неговата, но изведнъж я дръпна рязко и простена:
  - Оооо!
  - Какво има? - Той се притесни. Нямаше опит с малки деца и се спря нерешително. - Боли ли те нещо? Зле ли се удари?
  - Оооо!
Продължи детето без да спре крачките си и той беше принуден да продължи по пътя.
  - Добре, де! Спри! - смутено - ядосан повиши тон.
Детето спра внезапно и Ангел без малко да се препъне. Спря и той.
То го погледна с ококорени сини очи, сякаш виждаше призрак и отговори:
  - Не, не ме боли. Болката отминава.....отминава....като балончето когато го изтърва. Гледаш го....как отлита. И няма гооо.
Ангел бе така изненадан от тези думи на детето, че остана със запнала уста. Малката се обърна и изтича до къщата. Отвори пътната врата и се загуби. Той остави колелоте вътре в двора и все още под впечатление на думите, се обърна, затвори вратата и продължи пътя си. Когато влезе у дома баба му учудена го погледна.
  - Какво се е случило, миличък?
  - Нищо, бабо. Внучката на леля Ангелина падна от колелото си и я заведох до тях.
  - Е, и?
  - Ами, нищо. Малката е много странна - промърмори той и без повече обяснения се прибра в стаята си.
Това беше началото на тяхната обща съдба. Ангел и Нина не знаеха това. Щяха да го научат по късно. Само малката Зоя знаеше.
Знаеше, защото съдбата я беше белязала с Познание.
-----------------------
 
- Бабко, колелото ме отвлече, но той ме хвана.
  - Какво говориш Зойче? Какво е станало.
  - Колелото бягаше, бягаше надолу по малката улица, но там на голямата го хвана Той. Колелото се ядоса и ме хвърли. Но Той ме хвана и паднах върху него. Не се ударихме. И тя беше там.
  - Зойче, кой е "Той" ? Кажи ми, че нищо не разбирам.
  - Бабко, момчето от жълтата къща.
  - От жълтата къща ли?
  - Да. Тя пази улицата да не се загуби.
 Възрастната жена гледаша детето със запнала уста и мозъкът й сякаш бе спрял да смели чутото. Детето се приближи до нея и погали ръката й сякаш искаше да я събуди. Жената се окопити.
  - Аха, говориш за Ангел. - засмя се от цялото си сърце радостна, че разбра приказките на детето и продължи. - Добро момче, възпитано. Всеки път като ме види ме поздравява.
  - Да, бабке. Ангел.
  - Чакай, чакай. А коя е "Тя"?
  - Цветето.
Жената, отново погледна недоумяваща детето, но реши да не пита повече. Дъщеря й я беше предупредила за страносттите на малката.
  - Добре, миличка. Хайде, извикай дядо си от градината да обядваме.
  - Добре, бабке.
Малката излезе бързо и възрастната жена започна да приготвя масата. Отново се сети за думите на внучката си, усмихна се и умът й се отнесе към майка й която също беше странна жена. Казваха й "знахарката". Разбираше от болести и познаваше билките. Губеше се по дни в планината и се връщаше с цяла торба билки. Разтилаше ги по пода на стаята и им говореше, пееше.
Вратата се тропна и се чу гласът на мъжът й който някак странно звучеше.
   - Ангелино, внучката ти ми определи още години живот. Каза да не се страхувам от болестта защото щяла да си отиде.
Мъжът й за първи път се изправяше в света на детето и беше като замаян.
  - Добре! - тя се усмихна на мъжа и погали ръката, която той беше положил на рамото й. - Хайде, измийте си ръцете и да сядаме на обяд.
Обяда мина мълчаливо, но Ангелина знаеше, че мъжът й ще я разпита. Познаваше я добре и жеста с който погали ръката му на рамото си му подсказа много.
Привършиха. Зоя и дядо й се заиграха на "Не се сърди човече" а Ангелина зашета из кухнята. Работата привърши бързо.
   - Айде, на почивка - ги подкани като влезе във всекидневната. След обяд ще отидем на разходка.
   - Добре бабо.
Детето стана, целуна дядо си по бузата, погледна към баба си и се спря.
  - Бабко, пчеличките шушат над главата ти - засмя се весело и изтича в стаята си.
  - Ангелино, какво има? Детето е като майка ти ли?
  - Да!
  - Е,и?
  - Не знам. И се страхувам и едно сладостно чувство ме пристяга под лъжичката. Не искам да мисля по това. Нищо не можем да направим. Тези неща не са в наша власт.
  - Аз ли не знам? Живях с майка ти и помня всичко. Оня ден като намери в кутията снимката й я погледна вторачено и каза - " много ме обича и тази ми бабка". Аз я попитах от къде знае а тя ми казва, че бабката идвала и разказвала чудесни приказки. Остави ме изумял.
 - Така е. Детето има харизмата на майка ми. На нея е прехвърлено. Е, хайде да си полегнем за час, два.

------------------------------------------------------

Дните минаваха бързо. Ангел свикна да чака Нина след училище и да я изпраща до домът й. Разменяха си книги. Той помагаше по някои предмети. Нали беше батко. Е, разликата им беше само две години. Точно две години. Оказа се че са родени на  един и същи   ден и месец, но с две години разлика.
Странното беше, че малкото момиченце с колелото стоеше винаги на ъгъла на улицата седнало на един голям камък, държейки в скута си плюшено мече и сякаш го чакаше. Той се усмихваше, а тя махваше с ръчичка. Когато влезеше в къщата и затваряше външната порта поглеждаше натам, но детето вече го нямаше.
Майка му и баба му го закачаха за Нина и го питаха кога ще я доведе да се запознаят. Баща му беше разказвал за вечерята след мача и те бяха любопитни да я видят.
 Като влезе в трапезарията видя, че цялото семейство беше събрано. Сякаш го чакаха. Не  беше нещо необичайно, но Ангел усети, че има повод
   - Добър ден! Какво има? Събрание ли?
   - Може и така да се каже - пръв се обади баща му.
   - Имаме една идея, миличък - продължи майка му.
   - Сигурни сме, че ще ти хареса - завърши баба му и всички весело се разсмяха.
   - Добре де,  казвайте.
   - Да направим едно парти за завършването на учебната ви година?
Той се изненада. Като беше малък всяка година бяха празнували рожденият му ден, но от доста години бяха спряли след пожара който беше избухнал. Възрастните чакаха неговото решение. Защо не? Двора беше голям, с плочи, красиво подреден.
    - Да! Много добра идея. Съгласен съм.
    - Хубаво. Дай да видим само кога искаш да го направим и да започнем подготовката.
    - Мисля, че е най добре в съботата преди да ни разпуснат.
    - Добре, миличък имаме две седмици да подготвим всичко.
    - Е, мамо, не се вълнувай толкова, де. Няма да правим бал. Нека бъде по семпло, по домашно. Моля те. Не искам съучениците ми да се чувстват неудобно.
    - Добре де. Ще бъде както кажеш. Покани класа си и от отбора
    - Чакай, мамо - прекъсна я Ангел - ако поканя класа и отбора ще станем много и ще има проблем с пространството. А и в отбора сме на различна възраст. Не, ще поканя само класа.
     - Добре, както решиш.
Двете седмици минаха бързо. Ангел не се интересуваше от подготовката. Ако го попитаха за нещо отговаряше. Нина се зарадва много когато я покани и всеки ден го питаше за подробности. Той се смееше на ентосиазма й, но нищо не отговаряше.
Най после деня дойде. Още от рано сутринта къщата се изпълни с най различни шумове. Дойдоха и външни хора да помагат на баща му. Той не излезе от стаята си. Баба му донесе закуската, но и тя не се задържа. Даже не го заговори - толкова бе улисана в празненството.
Обяда също мина някак набързо, което не бе в традициите на семейството. Ангел се засмя на тази дневна промяна, те го погледнаха, но никой не отриагира. Разменяха си някои реплики около работата, без да го включат в разговора, и той се отказа. След обяда се обади на Нина и се разбраха да излезат на разходка. Отидоха на кино и от там до дома й. Тя искаше да се преоблече. Той учудено я погледна. Роклята беше красива и много добре стоеше на изваяната й фигура. Лицето му пламна и топлината се разля по цялото му тяло. За първи път я оглеждаше така....като жена....както по филмите. Това го стъписа, но Нина беше толкова улисана за вечерта, че нищо не забеляза.
Тя влезе да се преоблича, а той се разхождаше по улцата. Стори му се, че времето бе спряло. Когато най после се появи, Ангел не повярва на очите си. Беше очарователна. Той не разбираше от момичешки тоалети, но тя сякаш беше излязла от модният журнал който получаваше майка му.
Тя се завъртя пред него и го погледна. Видя изражението му и се засмя доволна. По целият път тя бърбореше, но точно какво той не си спомняше. Като завиха по тяхната улица малката с колелото беше там и сякаш ги чакаше. Остави колелото и изтича да ги посрещне.
Застана пред Нина и радостно възкликна:
     - Ооо, колко си красива! Като роза си! Оооо, много си красива.
Момичето  се засмя доволна, наведе се и погали детето
    - И ти си красива с тези огромни сини очи. Как се казваш?
    - Аз съм Зоя. А ти си  цвете което разцъфтява, идва буря...но остава цветенце.
Малката говореше нещо което Ангел не разбра, но сякаш двете  много добре разбираха за какво става въпрос. Нина я целуна по бузата, а Зоя взе ръката й и я целуна по дланта.
Ангел  беше толкова изненадан от това, че забрави за миг  тържеството и стоеше като залепен.
Нина тръгна и Зоя тръгна, а той не се помръдна. Нина се обърна и учудено го погледна. Той излезе от изненададата си и мълчаливо тръгна след нея. Момиченцето взе колелото си и се прибра у дома си без да се обърне повече към тях. Това също стъписа Ангел. И Нина не погледна повече детето. Сякаш със свършването на срещата те се бяха стопили в пространството
След  години той отново щеше да си припомни тази среща и щеше да се убеди, че съдбата още от тогава ги беше свързала тримата.

-----------------------------------------------

Първата целувка.
Душата Нина се устреми назад в миналото. Не че беше толкова отдавна, малко повече от десетина години са се минали  по земния календар. За нея беше сега, в този  час.
На партито за края на учебната година, което организира семейството му, Ангел я покани и лично дойде да отидат заедно у тях. Когато видя възхитеният му поглед я заля онази сладка топлина и краката й омекнаха. По пътя не приказваха много. На тяхната пресечка отново стоеше малкото момиченце с колелото - Зоя. Сякаш ги чакаше.  Нина не познаваше момиченца на нейната възраст и се зарадва когато детето се приближи към нея. Странно й стана усещането което се породи в душата й. Не го познаваше тогава и не обърна внимание. Днес, обаче,  това усещене е като море и тя като риба плува в него. Но защо тогава го изпита от присъствието на малката? Сега отново това й се видя странно.
Ще се върне към него по късно.
Първата целувка с Ангел.
Когато влезе през пътната врата се изненада на уредбата. Двора беше украсен с пъстри китайски фенери. По храстите имаше цветни пандели. В единият край беше устроен бюфет. Там с гръб към вратата стояха три жени. Бащата на Ангел беше с лице към тях и се засмя като ги видя да влизат.
   - Айде, децата дойдоха. - каза високо и двете жени се обърнаха.
Майката  беше красавица, но и бабата не отстъпваше -въпреки възрастта си. Изобщо цялото семейство бяха красиви хора.
Третата жена не се обърна, Нина не отдаде значение смутена от срещата с родителите на Евгени. Двете жени тръгнаха към тях и се срещнаха в средата на двора. По възрастната усмихната подаде ръка.
   - Здравей, Нина. Добре дошла у дома.
Нина зачервена и смутена протегна своята и тихо благодари.
   - Добре дошла и от мен, миличка - протегна ръка и майката . - Предполагам, че  ти  хареса тук.
  - Да, госпожо. Прекрасно сте го декорирали. - все още смутена отговори тя.
  - Здравей, Нина. Радвам се да те видя - довърши поздравленията бащата. - Е, хайде да отидем до бюфета - обърна се и тръгна
Майката и бабата го последваха   споглеждайки се и останаха младите последни. Когато приближиха Нина се вгледа в жената която продължаваше да стои с гръб, Нещо познато имаше в нея, но докато се чудеше тя се обърна и момичето силно възкликна - беше майка й. Всички се размяха и тя разбра, че изненадата е била само за нея.
След около половин час започнаха да пристигат и поканените. Дойдоха и някои от родителите, но възрастните се обособиха в дъното на двора за да не безпокоят забавата на децата си.
Колко се смяха, танцуваха, шегуваха. В един момент Ангел я хвана за ръката и без да ги забележи никой се шмугнаха в манголията.
Целувката беше зашеметяваща. Той я беше обгърнал и притиснал до себе си сякаш искаше да я вкара в сърцето си цяла. Времето спря. Беше полет който никога нямаше да свърши.
------------------------------

Сега осъзна онзи миг. Сега когато беше само душа без тяло. Разбра, че тогава душата й бе се свързала с неговата душа завинаги. Целувката не беше само от тялото им. Душа с душа се бяха целунали и бяха запечатали съдбата си.
Дъщеричката й се размърда и отвори очи. Беше дошло време за храна. Сестрите влязоха за да заведат бебетата при майките им.
Елед малко едната щеше да се завърне за да нахрани и нейната дъщеря. Но не стана така. Сестрата наистина се завърна, но взе количката с детето. Нина се стресна, но не напусна кошчето. Сестрата вкара детето в една стая с две жени. Едната кърмеше а другата лежеше с гръб към вратата. Сестрата отиде до нея и каза нешо. Жената се обърна, лицето й светна и кимна в знак на съгласие. Сестрата взе детето и го положи на гърдата й. Малкото човече лакомо се впи и засука.
Душата Нина така се шокира от тази гледка, че подскочи от кошчето. Кой знай къде щеше да се отзове ако нещо не я беше спряло. Беше Другата.
 - Виж, виж, взеха ми детето - развълнува се тя и се разля на различни посоки.
 - Хайде, успокой се. Само ще накърми малката. Утре баща й ще я прибере.
 Душата Нина се успокои, но само за миг
  - Ще я прибере баща й ли? А ти откъде знаеш?
  - Цялата вселенска информация е на наше раположение - каза Другата и стана златна.
Нина вече беше разбрала че душата изразяваше чувствата в цвят. Жълтото беше на радостта, смеха, удоволствието.
  - А защо аз не зная?
  - Все още не умееш да я използваш. Нова си.
Душата Нина се затаи.
  - Не се тормози. Няма смисъл.
  - Защо да няма смисъл?
  - Детската стая е такава каквато ти я беше планирала. Ангел направи всичко по плана ти.
  - Добре. Няма да отида сега. Утре заедно с малката ще се прибера.
  - И аз с вас.
Душата Нина се понесе из стаята.
  - Не знам дали да се съглася.
  - Не става въпрос въобще за твоето съгласие - отговоти Другата. -
Мислех, че всичко ти е ясно. Заедно ще се приберем горе. Такова е нареждането.
  - И аз ти казах, че няма да се прибера така скоро. няма! Така да им кажеш горе.
Душата Нина се завъртя като пумпал, но вече се беше научила да се спира.
 - Няма да започваме отново този разговор - Другата стана лилава и това я стресна малко . - Не издавам аз заповеди, само изпълнявам. И ти също ще се подчиниш.
 Душата Нина се прибра в кошчето на малката решена да отстоява желанието си.
 - Не си го вписвай - предупреди Другата.
Скоро сестрата дойде, взе малката и я сложи в кошчето. Душата Нина я обгърна и малката я усети. Изхъмка и се усмихна.
Това щеше да бъде последната й нощ тук. Утре ще си бъдат у дома.
Другата не се усещаше, но тя знаеше че е наблизо.

-----------------------------------
******
 Бащината къща. Веселина се чувстваше щастлива, че е тук отново. Не беше идвала отдавна. Имаше доста ангажименти, после бремеността, детето и грижите около него. И сега като си помисли, че отново ще замине, без да знае дали ще може да се завръща често, сърцето й се присви. Когато си дойде внезапно снощи смяташе, че ще ги изненада, но тя остана изненадана. Зоя беше казала на родителите й, че идва и когато влезе у дома масата бе заслана с празничната покривка останала от баба й и лакомствата които обичаше бяха сервирани.   
   - Олее, какво е това - наистина изненадана възкликна.
   - Хм, нима мислиш, че от дъщеря ти ще остане нещо скрито - отговори баща й с някакъв странен тон от който не се разбираше доволен ли е или я упреква.
   - Хайде, влизай. Така на вратата ли ще стоиш - разсмя се майката
Зоя се шмугна между столовете и  се залепи за майка си прегръщайки я крепко през кръста.
Веселина я вдигна в прегръдките си.
   - Ах, ти издайнице. защо им каза?
   - За да ти приготви баба най вкусните неща. Нали си гладна, маме?
   - Да, миличка, гладна съм. Чудесно посрещане. Ще отида да се изкъпя и ще дойда да вечеряме.
   - Добре, маме. А може ли да дойда да те гледам като се къпиш? - попита детето и я загледа с мили очи.
  Всички едновремено се засмяха на въпроса който зададе малката.
   - А искаш ли да се окъпем заедно - попита Веселина?
   - Оооо. - беше възторженият отговор на момиченцето.
Ваната се превърна в малък басеин който побра обичта  и смехът им се разнесе оцветявайки нощта в най красиви багри.
   - Хайде момичета. Вечерята ще изтине - разнесе се гласът на майка й и Веселина побърза да се приготвят.
Седнаха около масата доволни и щастливи сякаш никога бурята не бе вилняла в животът им.
   - Хайде, дъще, разказвай - помоли бащата. - Как се уреди?
   - О, тате, мамо, всичко е много успешно. Болницата не е голяма но е много съвременна. Такива апарати съм виждала само по списанията и не е никак трудно да се науча да работя с тях. Наех си малък апартамент който е на близо и е контигент на болницата.
  - Какво означава това, Весе?
  - . Апартамента е модерно обзаведен.  Плащам само процент от наема а консумативите за ток и вода ги плаща болницата. Съвсем наблизо е подготвителното училище за децата на работещите  от чужбина, което също е контигент на болницата. Когато родителя е следобедна смяна детето остава докато той е на работа, а когато е нощтна смяна детето спи там. О, нямате си представа какви облекчения има за работещите. Такива неща и на сън не съм виждала.
Веселина замълча усмихната галейки русите къдрици на детето.
 - След три дни тръгваме със Зоя.
 - След три дни? Толкова скоро.
 - Да, мамо. Не мога по дълго да остана. Ще ми са нужни още най малко пет дни да уредя всички неща. От началото на месеца почвам вече редовна работа. До сега ме обучаваха. А и Зоя ще тръгва на училище.
  - Не обръщай внимание на майка си. Разбира, че не може да останеш по дълго. Стягай багажа на детето още утре.
  - Няма да взема много неща с мен. Малко дрехи за първо време. Когато получа заплата ще купя всичко ново.
  - Да. Така трябва дъще. Добре си решила.
Дните преминаха бързо. Дойде и деня за заминаване.
Сбогуваха се с тъга, но и надеждата, че бъдещето на детето е осигурено.
Когато излязоха на улицата да чакат таксито Зоя се обърна към майка си.
   - Мамче, ето идва Ангел. Може ли да се сбогувам с него?
   - Ангел? - зачудено я погледна Веселина
   - Съседското момче - обясни майка й - Спаси я да не падне от колелото.
   - Е, добре.
Зоя се затича към идващия младеж и той като я видя се спря.
   - Аз отивам надалеч, но оставам тук - каза детето.
Ангел се засмя. Вече не се изненадваше на странните й думи.
  - И Нина е тук, но ще отиде надалеч. - продължи Зоя.
  - Добре, Зойче. Приятен път.
Тя се обърна и се затича към майка си. Таксито се зададе. Спря и те се качиха.
Ангел остана да гледа докато колата зави след ъгъла.

-----------------------------------------------

- Нина след малко ще дойдат да вземат детето. Искаш ли да отидем преди тях у вас? 
Другата се беше надвесила над кошчето и светлосинята светлина която струеше от нея предразполагаше спокойствие.
- Не. Ще остана с малката. Ти тръгни натам.
- Ще придружа колата от вън.
Другата изчезна сякаш се разтвори във въздуха. Нина все още не беше разбрала как го прави.
Имаше още малко време докато дойдат. Тя отново се отнесе.
--------
Ангел беше заминал да следва и та се чувстваше самотна. Не, че нямаше приятелки, но празнотата останала от него никой не можеше да я запълни. Летата бяха прекрасни, но бяха кратки и не се засищаха в своята любов.
Наближаваше бала за завършването на училище. Ангел щеше да си дойде и семейството й трескаво се приготвяха. Майка й я водеше на ревюта да си избира рокля, а баща й беше поел украсата на двора за изпращането й.
Никога нямаше да забрави вечерта преди деня на бала. Всичко беше готово за следващия ден и те стояха в хола бъбрейки за какво ли не. На вратата се позвъни и майка й отиде да отвори. Върна се и след нея семейството на Ангел. Бяха всички. Той носеше цветя, които подаде на нея и една торта, която подаде на майка й.  Родителите й бяха изненадани от посещението.
  - Заповядайте, седнете. - след като се здрависаха всики покани ги майка й.
Седнаха. Бяха усмихнати.
Мълчанието стана някак си неудобно.
 - Разбираме изненадата ви - започна бащата на Ангел. - и ние сме малко изненадани, но едновременно с това щастливи от повода който ни доведе. - той замълча.
Бабата обаче не издържа и се обади
 - Хайде, де казвай не мълчи, че така всички ни мъчиш.
 - Е, добре, де мамо. - засмя се бащата и отново се обърна към нейните родители - Дойдохме да искаме Нина за съпруга на нашият син и наша снаха.
Това беше изненада наистина. За всички.
Нина засия и се обърна към занемелите си родители с питащ поглед. Те постояха известно време не можейки да схванат какво всъщност става, но баща й бързо се окопити и се разсмя.
  - Наистина ни изненадахте, но ви я даваме от все сърце.
  - Чакай, мили, не бързай. - стана от дивана майка й и всички се стъписаха. - Нека да го направим както е редно - каза тя и се засмя обръщайки се към нея. - Нина, миличка искаш ли да станеш съпруга на Ангел и снаха на неговите родители?
Всички погледнаха към нея с очакване. Тя обаче дяволито погледна Ангел и замълча. Нейното мълчание го притесни и той се вгледа очуден в нея. Тя гледаше надолу и не отронваше звук. Ангел започна да пристъпя от крак на крак, а възрасните разбрали какво прави момичето се подхилкваха. Той се изпоти и аха да я хване за ръката, тя се обади обръщайки се към родителите си.
    - Да, мамо, тате. Искам.
-----------------------------------

Кога ли беше това?
Сега се случваше. В този миг се случваше. Там пред нея се случваше и тя гледаше всичко отдалеч.
Беше странно. Помнеше събитията. Сякаш бяха записани на диск който се съхраняваше в душата й, но чувствата ги нямаше.
Досещаше се че е така, но едвам сега го осъзнаваше.
Явно чувствата бяха останали в сърцето, а то беше умряло заедно с тялото й. Но защо събитията бяха записани а чувствата не бяха записани заедно с тях?
Душата Нина се забърка. Осъзнаваше неща които никога преди - когато беше жива - не бе забелязвала. Тя смяташе, че радостта, болката, разочарованието и всички останали чувства са от душа, а сега разбираше че не са.
Къде ли отиде Другата. Тя би могла да ми каже.
- Какво искаш да знаеш?
- Ааа, тука си?
- Чух като ме повика. Не забравяй че сме свързани. На една вълна сме.
- Тогава знаеш какво си спомнях?
- Не, не съм свързана със спомените ти. На вълната на сегашното сме само свързани.
 - Добре. Кажи ми защо спомените са  запазени а чувствата ги няма?
 - Има три категории спомени които човекът пази. Те се складират и на различни места - в ума, сърцето и душата. В ума се складират спомени свързани с развитието на "АЗ"- ът. В сърцето се складирват спомените свързани с познанието на добро и зло. Те вървят заедно с чувствата, обаче търпят промяна през годините и много от тях влизат в спомените на душата. Тези спомени, които влизат в душата са които оформят характера на човека и неговото развитие. Там са спомените  вписани в житейският цикъл завинаги. Тях душата отнася "горе" и там се преценяват и оценяват.
 - Какво значи "оценяват"? Може да им се пише лоша оценка ли?
 - Не. Щом са влезли в душата те вече са получили добра оценка. Но все пак е могло да бъде и по добре.
 - Как така? - Душата Нина беше толкова заинтригувана, че съвсем забрави момента.
Вратата се отвори и сестрата влезе запътвайки се към кошчето на дъщеря й.
 - Какво става? - смути се тя
 - Забрави ли? Вземат детето у дома.
 - А, да. Добре. Ти тръгвай. Аз ще остана с малката.
Душата Нина увисна на тавана наблюдавайки действията на жената която приготвяше бебето. Не виждаше пред прозорците семейството. Сигурно чакаха някъде.
Сестрата приготви детето и тръгна. Душата Нина я последва и ги видя. И двете семейства бяха отпред на площадката. Не бяха в траурни дрехи, Така трябваше да бъде. Денят беше за радост. Посрещаха новият член на семейството. Малката Нина.
С нея се бяха разделили вече.
И наистина бяха щастливи. Имаше и сълзи. Сълзи на радост примесени с малко скръб.
Тя ги гледаще от горе. Искаше да се мушне отново в тях, но не го направи. Не трябваше да ги обърква. Нека изживеят този час на радост.
 - Хайде да тръгваме. У дома ни чака почерпка - обади се бабата на Ангел.
Той тръгна първи понесъл малката си дъщеря като скъпоценен пакет.
  - Ачо да я сложим в чантата - каза майка му.
  - До колата ще я нося, мамо.
  - Дай я на мен сега. Аз ще се оправя. - майка му пое детето.
Ангел даде момиченцето с нежелание. Ако не трябваше да шофира щеше да си я държи до дома.
  - Мамо, чакай. Татко би ли шофирал ти?
  - Да, момчето ми.
  - Мамо, дай ми Нина.
  - Ама, сине.
  - Моля те мамо.
Той пое детето, притисна я до гърдите си и влезе в колата.
Вдички се спогледаха, усмихвайки се и се настаниха по колите.
Душата Нина се шмугна при детето и се залепи на задното стъкло.
Малката се раздвижи и замаха с ръчички улучвайки наведеното над нея лице на Ангел. Той се стресна и весело се засмя.
Нина познаваше този смях, който излизаше от сърцето му. Майка му, която стоеше до него също се засмя. Малката набръче носле и заплака. Душата Нина се разтревожи, но не знаеше какво да прави. Ангел неумело задруса детето а то все по силно заплака.
  - Дай я в мен Ачо.
  - Не, мамо. Моля те. Искам сам да се справя.
Малката обаче не млъкваше. Душата Нина пълзеше по тавана на колата, но не смееше  да направи по рязко движение за да не излети някъде навън. Реши и се мушна в пелената на малката обвивайки я със себе си. Бебето я усети, позна я и веднага притихна.
  - Видя ли, мамо - гордо каза Ангел. - Успокоих я.
  - Да, сине, браво на теб.
Колата продължаваше пътя си и всички мълчаливо очакваха пристигането у дома.
 - Е, хайде добре дошли. - каза бащата като спря колата.
Всички слязоха и влязоха в украсената с розови балони врата.
Некролог нямаше на нея. Салона също беше красиво украсен. Тук обаче над камината бе сложена голяма картина. Бяха нарисували свадбената им снимка.
  - Настанявайте се. Аз ще остава малката в леглото й и ще дойда.
Ангел тръгна към детската стая. Когато влязоха, Душата Нина се измъкна от пелената на дъщеричката си за да разгледа.
Стаята беше подредена точно както тя искаше. Той не беше забравил нищо от плановете им.
 - Хареса ли стаята?
Другата беше дошла.
 - Да. Прекрасна е. Като за принцеса нали? Ти харесваш ли я?
 - Красива и функционална е. И много слънчева. Добре си я избрала.
Ангел сложи внимателно бебето в леглото, включи бебефона. Постоя известно време вгледан в спящата си дъщеря. После се наведе, пое бебето и го целуна. Остави я отново в леглото и излезе бършейки очите си.
---------------------------------

 - Кажи ми защо стана това? Кажи! Ти не може да не знаеш. -
Душата Нина се ожесточи към Другата.  - Нима не пожалиха детето че го оставиха без майка? Защо умрях точно сега. Кажи ми.
 Тя се блъскаше в другата със сила която сама не подозираше че има.
Другата неочакваща нападението се подаде и двете вплетени в едно излетяха от къщата.
       - Нина, успокой се. Чуваш ли? Спри се.
Тя  не искаше да се успокои. Беше шокирана, ожесточена. Другата я остави да вилнее без да се отделя от нея, като се стараеше да омекоти енергията й излъчвайки утеха.
        - Искам отговор. Чуваш ли? Искам отговор. Сега ме върни у дома. При детето.
Двете души се разделиха. Другата полетя напред а Душата Нина я последва по спокойна.
Когато влязоха отново в детската стая тя се мушна при малката.
Другата увисна над леглото.
        - Има неща които и да ти кажа няма да разбереш сега.
        - Защо да не разбера?
         - Защото имаш все още влиянието на тялото.
         - Какво означава това?
         - Енергията на тялото, която си имала в душата си, не е изчезнала все още. За това оставаме тук известно време. Всички тези отрицателни чувства които проявяваш са от тази енергия.
        - Оскаш да кажеш, че когато си тръгна вече няма да имам чувства ли?
         - Да. Отрицателните остават тук.
Нина утихна. Другата се загуби  някъде, но сигурно беше наблизо. Обгърна детето и се вгледа пак на там....в миналото.

-----------------------------------------------

След годежа дойде бала. После сватбата. Картините минаваха пред очите й, но сякаш нямаше спомен за чувствата си от тогава. Кандидатства същата специалност като Ангел - право. Бяха го решили отдавна. Смятаха като завършат да си направят кантора и да работят заедно. Бяха решили до тогава да нямат деца. Ето, пред очите й минаваха годините, забързани, щастливи и еднакви. Той завърши по рано и устрои кантората. През лятото  тя му помагаше.
Беше странно, че нямаше нищо определено на което да се спре през тези години.
Бяха изминали десет години от тогава.
Беше празника за рождените им дни. Тортата беше голяма и красива. Имаше много приятели и близки. Ангел навършваше тридесет а тя двадесет и осем. Беше много весело. Когато гостите си отидоха и те се прибраха в спалнята той я помоли да седнат за малко.
          - Скъпа, от доста време вече мисля по един въпрос и трябва да ти го кажа.
          - Мили, и аз мисля по един въпрос и съм сигурна че е същия по който мислиш ти. - тя се усмихна, погали го по ръката, погледна го в очите - мислиш за дете нали?
          - Да. - отговори той и я притегли на колената си. - искаш ли да започнем още тази вечер?
 Тя се разсмя. Очарова я неговата нетърпеливост.
         - Първо трябва да проверя за най подходящото време, мили. Нали знаеш, че яйциклетката трябва да е узряла.
        - О, да. Добре. Ще чакам твоето решение.
Той я прегърна крепко и устните му се впиха в нейните.
За голяма тяхна радост не стана нужда да чакат дълго време за подходящият ден...
Ето и тази вечер се вряза в спомена й.
Излезе по рано от кантората без да му казва къде отива. Само се засмя на въпроса му, махна с ръка за довиждане и тръгна.
Имаше мечта за тази вечер и реши да я осъществи.
Купи спално бельо от розов сатен, а за себе си еротично бельо от бяла дантела. Купи и огромен букет от червени рози. Прибра се у дома. Знаеше, че никой нямаше да е там по това време. Бабата беше отишла на гости а майката и бащата бяха на работа.
Качи се горе в спалнята им и засла леглото. Сложи розите във вази и вазички на различни места из стаята. Накъса листенца и посипа леглото. В този момент си спомни, че Ангел щеше да влезе да се преоблече. Спря се и се замисли. Реши, усмихна се, излезе и заключи спалнята. Когато пристигна в офиса той не я очакваше и се изненада като я видя да влиза.
 - Какво има, мила? Защо се върна?
 - Искам да излезем тази вечер. Нали нямаш нищо против?
Той я погледна, видя сияещото й лице и се досети. Познаваха се добре.
 - Чудесно - засмя се той. - Къде искаш да отидем?
 - Където ти решиш.
 - Искаш ли да отидем в ресторанчето където ни заведе татко, когато се срещнахме за първи път?
 - Ооо, прекрасна идея, любов моя. Благодаря ти, че се сети. Но ще вечеряме без алкохол.
 - Е, дадено - той се засмя и намигна - аз и без това ще шофирам.
Не усетиха как се изтече времето. Вкусната вечеря, разговора с прикрити намеци, шегите и смеха. Беше прекрасно.
Когато се прибраха всички си бяха легнали и те се качиха направо в спалнята. Тя избърза, отключи вратата и се обърна към него. Той я гледаше очуден защото до сега това не беше се случвало.
  - Мили, затвори очи, моля те и няма да ги отваряш докато не ти кажа.
  - Добре - засмя се той и сложи ръка на очите си.
Тя се засмя приглушено, хвана го за ръката, отвори и го придърпа навътре.
  - Хайде, сега отвори очите.
Тя  се отдръпна и се вгледа в него. Той учуден разгледа спалнята, а очите му светнаха с онази негова малко лукава, малко възхитена светлина, която винаги  караше по цялото й тяло да  се разлее сладостна тръпка.
 Ангел огледа всичко, и бавно се приближи към нея. Хвана лицето й в дланите си, гмурна се в очите й и пое разтрепераните й от желание устни.  И всичко се развихри. Ръцете им бързешком се втурнаха да смъкнат дрехите, които точно в този момент сякаш се объркаха. Когато голата й гръд се опря на неговата тя простена и нейният стон се смеси с неговият.
Спалнята сякаш беше далеч, далеч. Зад вратата, под прозореца стоеше люлеещия стол. Тя побудна Ангел към него. Той я погледна със замъглен от желание поглед, неразбиращ знака й. Кимна леко с глава усмихвайки се закачливо и го поведе нататък без да отлепя устните си от неговите. Стигна до стола и бутна Ангел. Той загубвайки равноовесие седна и се размя с глас.
   - Какво си решила, палавнице?
Тя не му отговори. Погледна голото му, прекрасно тяло пълно с желание за нея и внимателно се настани върху него. Усети го с цялото си същество. Всяка част от неговото тяло беше и нейна. Всяка част от нейното тяло беше и негова. Сляха се в едно. Ангел хвана с двете си ръце дупето й, сякаш да усети ритъмът му, и я поведе в танца на тяхната прекрасна любов. Музиката беше в душите им. Кратките им стонове на удоволствие и щастие огласяха стаята и се връщаха в тях за да попият в сърцата им разтърсващи като заря небосклона. Загубиха връзка с времето. Не бързаха. Удължаваха пиршеството на телата си. Преследваха мигът в който заедно ще стигнат върха.
Той се вгледа в очите й, пое устните й, а ръцете му леко я повдигнаха за да сложат отново. Стола се залюля и този люлеещ се ритъм ги поведе към края. От него сякаш изригна вулкан който обля утробата й с топлина и красота.
След два месеца разбра, че е бременна!
Не знаеше тогава, че е началото на края!
-------------------------------------------

Душата Нина излезе от леглото на детето и се понесе из стаята. Ако знаеше тогава, че раждането ще сложи край на живота й дали щеше да забременее? Този въпрос изгря в нея и я обърка.
     - Какво има Нина?
Другата бе до нея.
     - Ами, чудя се. Ако знаех, че ще умра при раждането дали щях да искам дете?
    - И какъв е отговора ти?
    - Нямам отговор.
    - Наистина ли нямаш отговор? - попита другата заставяйки я да види отговора, който  се изписа в нея.
    - Всъщност права си. Ако знаех нямаше да родя. Щяхме да си осиновим дете. Сигурна съм, че Ангел щеше да ме подкрепи.
Нина продължи да се носи из стаята.
    - Не е справедливо това.
    - Имаш пред вид незнанието ли?
    - Да. Това имам пред вид. Ако бяха ми казали сега щях да съм жива.
    - Казването има различни измерения, Нина. Бяха ти подавани знаци, но ти не поиска да ги видиш. Когато сме в тяло не обръщаме внимание на действителността, а си създаваме собствен свят, който почти винаги е висящ в едно безтегловно пространство. Всичко във вселената е едно цяло зависимо помежду си. 
Спри да се въртиш из стаята. Застани на едно място.
   - Значи, ако аз бях разбрала предупрежденията сега щях да съм жива, но детето нямаше да го има?
   - Не е точно така. В болницата персионалът също не извърши правилно работата си. Ангел, не трябваше да те оставя сама. причините се преплетоха.
   - И все пак една от всички е основна причина нали? Ако не бях забременяла останалите причини нямаха да съществуват.,
   - Не е така. Всяка една от причините има своята вреда. Нека да спрем с този анализ. Вече няма смисъл от него.
   - И все пак ми е трудно да възприема, че не можем да четем съдбата.
   - Как така да не можем? Разбира се че можем. Но всичко е въпрос на откриване. Всеки човек, който открие в себе си възможности, му се подава помощ да намери начина да ги ползва. Разбираш ли Нина? Човекът е който трябва да покаже желание за Познание.
Лошото е, че повечето хора търсят знание отвън.
Другата се зарея нанякъде и Нина отново се върна при детето.
---------------------------------------------

       - Мамо! Мамооо! Дойдох си!
       - Здравей, мила.
       - Е, това беше. Преключих с училището. - Зоя весело се засмя и продължи прегръщайки майка си. - Сега ваканция. Мамо трябва да стягам багажа си.
       - За какво говориш, Зоя?
       - Как за какво? Мамо ще отида при дядо и баба. Трябва и ти да си вземеш отпуската за да отидем двете.
       - Чакай, мила. Нали говорихме, че баба ти и дядо ти ще дойдат.
       - Мамо, ела. - Зоя поведе майка си към дивана. - мамо, дядо е много изморен вече и не може да пътува. Да, той ще тръгне скоро, но там към небето. Не се притеснявай. Дядо живя щастливо. И ние ще отидем за да се порадваме всички заедно. Мамо, недей така да гледаш, моля те. Живота си има правила.
      - Зойче, какви ги говориш, мила. Дядо ти е моят баща. Разбира се, че ще ми е мъчно и трудно да се разделя с него.
      - Мамо, колко пъти да ти казвам, че не се разделяме. Просто преминават в свят който ние не виждаме, но те ни виждат. Хайде, моля те. Обещай, че няма да кажеш нищо когато си отидем.
А и за мен има още една болка.
      - Какво има, миличка?
      - Нина е починала при раждането на детето си.
      - Нина?
      - Сигурно не си спомняш вече съседското момче Ангел, който ме спаси когато колелото ми се беше разбесняло. Тя беше неговото момиче и после стана негова жена.
      - И кога е починала Зойче?
      - Спомняш ли си онзи ден когато изтървах вазата с цветята и тя се разби на парчета?
      - Да. И се учудих. Ти никога не си била невнимателна.
      - В него момент тя се отдели от тялото си.
Веселина вече беше свикнала със страната способност на дъщеря си, но  отново се стресна от знанията които имаше.
      - Мамо, колко време ще ти е необходимо за да тръгнем?
      - До края на този месец е невъзможно. До средата на другия имаме планувани операции. Утре ще се обадя да не ме включват в плана за следващата половина от месеца. Значи  тогава.
     - Добре. Ще отида да взема душ. Гладна съм, мамо.
     - Аз ще приготва масата за обяд докато се окъпеш. Хайде, бягай.
Зоя влезе под душа но нетърпението дойде.
 "Какво има? Да знам, че Нина е при дъщеричката си. Има и нещо друго ли? "
Момичето спря да се къпе и се заслуша навътре в себе си. Устреми се в дълбочината на измерението. Отиваше все по навътре и все по бързо. Когато пристигна видя, че са две души. Едната беше Нина а другата съпровождача. Как не се сети веднага, че няма да я оставят сама. Напразно се притесняваше. Стана й леко и веднага се върна обратно спокойна и сигурна.
Отиде в трапезарията. Масата бе сложена и двете - майка и дъщеря започнаха обяда си.
Телефона звънна и майката стана да се обади.
       - Мамо, баба е. Кажи й да не се тревожи за дядо. Има още време.
Веселина стреснато погледна дъщеря си и пое телефоната слушалка.
И наистина беше майка й. Старата жена се беше притеснила. Съпругът й не се чувстваше добре. Гледаше повече да полежава.
Зоя усети напрегнатоста на майка си и стана от масата.
       - Мамо, дай да чуя баба, моля ти се.
       - Добре, ела Зоя.
      - Здравей бабо. След месец сме при вас.
Старата жена възкликна от радост и от слушалката се посипаха думи на обич.
       - Кажи на дядо и се приготвяйте.
Зоя положи слушалката на мястото й и погледна майка си. Тя все още стоеше права и гледаше в далечината сякаш искаше да достигне до любимите хора.
      - Хайде, мамо. Успокой се. Казах ти, че имаш време да се порадваш на дядо.
Момичето прегърна майка си и я поведе за да продължат обяда.
-----------------------------------

Денят преминаваше час след час тихо и кротко. Малката беше спокойна. Душата Нина я беше приютила в себе си и дъщеричката спеше почти непробудно. Ангел идваше за да смени памперса, да я нахрани. Той вършеше това уверено, сякаш беше вземал уроци.
Всъщност да. Душата Нина беше забравила, че бяха ходили на специален курс за млади родители. Явно този спомен не беше толкова важен за нея, но като гледаше Ангел как се справяше разбра, че е бил от важно значение за него.
Вечерта в стаята влязоха всички - двете семейства. Душата Нина се зачуди, но като видя приготовленията на жените разбра - щяха да къпят детето. Тя се измъкна от леглото на малката и се зарея из стаята. Завъртя се покрай майка и баща си. Майка й беше заангажирана с бебето и не я усети. Баща й обаче беше в спомените си за нея и трепна когато мина край него. Интересно й стана когато премина край бабата. И тя трепна и изпусна хавлийката която държеше. Зачудена погледна към прозореца, който вече бяха затворили.
- Какво има мамо?
Старата жена с насълзени очи прошушна на снаха  си:
       - Сякаш Нина е тук.
       - Това учудва ли те, мамо? - отговори също така шепнешком по младата жена - Къде другаде би могла да бъде?
      - Какво си шушнете вие двете, там? - попита бащата на Ангел.
      - А, нищо.
Той ги погледна озадачено, но сякаш разбра, наведе глава и се обърна към прозореца. Нейният баща продължаваше да стои сковано и да се вслушва в душата си.
      - Какво правиш, Нина? - беше Другата. - Стой мирна. Не ги обърквай.
     - Е, нищо особено. Просто исках да разбера дали ще ме усетят.
     - Не прави такива проверки.
Не беше се доближавала до Ангел. Той стоеше самотен на люлеещият се стол, чийто място не беше сменил. Беше все там под прозореца.
     - Да не помисляш да отиваш при него Нина. Остави го. Днес е деня за детето ти. Моля те! -
 Другата бе строга.
     - Добре. Няма. Но ми се иска да отида и да го погаля.
     - Стига, Нина. Колко пъти ще говорим за това?
Двете души разтлани под тавана наблюдаваха семейната сцена по къпането на малкото същество дошло на белия свят вместо майка си.
Когато банята приключи и нахраниха бебето всички излязоха освен Ангел. Той не беше мръднал от люлеещия се стол. Майка му, която остана последна, погледна към него от вратата, но нищо не каза. Излезе и тихичко затвори.
Младият мъж, като че ли само това беше чакал,  даде воля на сълзите си. Заплака и тихичко хленчеше като малко дете.
Душата Нина се събра на топка и се устреми към него, но се блъсна в Другата.
      - Къде си тръгнала Нина? Спри се.
      - Остави ме, моля. Ще го прегърна! Не чуваш ли? Той плаче. Остави ме.
      - Не, нама да сториш това! Нина, не бива да го сториш.
      - Но, той страда! Не виждаш ли.
Душата Нина продължаваше да прави опити да се отлепи от Другата, но напразно.
     - Нина, да, той страда, но не е малко дете. трябва сам да се справи. Ако сега го обгърнеш и му дадеш мир на него ще му хареса и всеки път в такъв момент ще търси това, а ти няма да можеш да му помогнеш и тогава ще почне да търси отвън. Ще посегне към алкохол или наркотици, или нещо друго. Моля ти се Нина. Ти го обичаш нали?
      - Да, обичам го - вече по спокойно се съгласи тя.
      - Тогава, остави го да се справи сам.
      - Добре.
Душата Нина все пак се приближи до Ангел, но разстоянието беше достатъчно за да не я усети.
Бебето проплака в съня си и този глас извади от скръбта бащата. Той се изправи, влезе в банята, изми лицето си, приближи се до детското лего и погали малката си дъщеря по главичката. Тя сякаш го усети, разтвори беззъбата си уста в усмивка и този жест се изобрази и на мъжкото лице.
Ангел огледа стаята сякаш бе забравил нещо и после излезе за да се присъедини към родителите си.

--------------------------------------------------------

Дните преминаваха един след друг без особени сътресения.
Душата Нина все по рядко се връщаше към спомените от живота. Другата беше казала, че спомените полека лека ще изчезват. Беше казала още, че само онези които я свързват с душите ще останат.
    - Човешкият ум, както и чувставата са временни. Те остават тук, в земята заедно с тялото. -
беше казала Другата и Душата Нина вярваше в нейните думи, защото  беше стара душа и беше преминала в Познанието. Тя казваше, че Познанието започва още в тялото.
Ангел рядко отсъстваше от дома. Изглежда кантората не работеше постоянно. Когато го нямаше майка му се занимаваше с малката Нина. Бебето се оказа спокойно и кротко. Рядко плачеше.
Когато мина седмицата от раждането Другата я извика  да остави детето за малко. Душата Нина се очуди на този внезапен призив.
       - Какво има?
       - Нина, ако продължаваш да загръщаш бебето с твоят мир и топина ще му причиниш голяма злина.
       - Какви ги приказваш, моля? Какво е това? Защо така?
       - Когато детето беше в утробата ти това бе твоето материално тяло и то го познаваше. Познаваше мира, чувствата, топината. Да, и душата му даваше, но основното бе тялото. Материята от материя е сътворена и материя я изгражда. Бебето е вече извън тялото и трябва да се приспособи. То вече не чува твоя глас, но усеща топлината и мира на душата ти и това, ако продължаваш, ще го обърка. Ти не можеш да бъдеш в този контакт постоянно. знаеш това. Ще дойде часът на тръгването.
      - Пак ли за тръгването напомняш.
      - Да. Нина, една седмица мина от раждането на малката и тя завърши утробният период. До сега не ти казвах нищо нали? Оставях те да я приютяваш. Но днес вече ще започне новият период и твоето вмешателство ще е опасно.
      - Какво? Искаш да кажеш, че вече съм излишна ли?
      - Не, не. Можеш да гушкаш малката, но не постоянно както сега.
Нина, отиди и при родителите си. Остани с тях за известно време. Имаш право да ги утешаваш по малко.
      - Но ти забрани да утешавам Ангел, а сега ми казваш да утешавам родителите си. Каква е разликата?
      - Ангел е  млад и силен и трябва да се справи със скръбта си сам. Родителите  са двама, но всеки от тях крие скръбта си от другия, за да не го обременява, и е трудно да се справят по сами.
      - Добре, ше отида. Ти ще дойдеш с мен нали?
      - Разбира се. - Другата пожълтя. - нали знаеш, че сме свързани тук.
Душата Нина се завъртя около детето и излетя през прозореца. Другата я последва. Обиколи градината. Тя беше чудесна. Полагаха големи грижи за нея. Имаше целогодишно цветя и зеленина. Флора се спря над розовият храст, който тя беше посадила когато дойде снаха в този дом. Беше рядък цвят. Нежно теменужен. Всички се чудеха когато цъфна за първи път.
       - Ще изпълниш ли една моя молба? - попита тя Другата.
       - Казвай.
       - В гардероба има една плетена кутия. Вътре са панделите с които заплитах косите си. Видях, че Ангел ги е запазил. Знам, че ти можеш да пренасяш предмети. Моля те, вземи бялата панделка и я вържи на храста.
Другата нищо не отговори. Душата Нина продължи да кръжи над храста, но вече по бавно.
        - Добре. Чакай тук.
Не се забави. Нина видя бялата пандела да излиза през прозореца и да идва към храста. Добре, че никой не се появи този момент на двора. Другата приближи храста и преди Душата Нина да разбере как го парави, панделката беше вързана така, че да се вижда от далеч.
Двете души полетяха по посока бащината й къща . Нямаше много хора по улицата, но тя видя съседката която излизаше от фурната. Видя и приятелката си от детските години и това я стъписа. За последен път се бяха видяли малко преди да я вземат да ражда. Вече бяха започнали леки болки и Нина се беше обадила по телефона. Тя дойде, пиха кафе, говореха за раждането. Приятелката вече имаше две деца.  И сега тя идваше срещу нея водейки за ръка малката си дъщеря. Душата Нина се спря.
         - Какво има? Защо спираш.
         - Ето, тази жена с детето е моята приятелка. Може ли да я погаля?
 Другата не отговори веднага.
         - Може, Нина, но не го прави дълго. Нека бъде като лек ветрец.
Душата се завъртя. Вече знаеше какво е това "лек ветрец" и го направи. Приятелката й усети и се стъписа. Спря се и погледна около себе си. Нина го направи отново. Жената разбра. Сълзи се стекоха по лицето и промълви:
        - Нина, миличка Нинон.
Тя за последен път я погали и продължи напред където вече бе отминала Другата.
       - Вече веднъж те бях питала, а ти не ми отговори конкретно - започна  като настигна Другата - Защо умрях толкова млада?
       - И тогава ти казах, че това са въпроси от влиянието на материалното тяло. Когато  влиянието изчезне няма да се интересуваш. Душата не се иска да знае това.
       - Защо не иска да знае душата? - Душата Нина беше истински озадачена.
       - Защото душата не умира. Ти сега за мъртва ли се имаш? Не си ли свободна? Виж как се движиш без да има никакви граници пред теб.
Тя се стъписа толкова много от чутото, че се завъртя като свредел, както бикновенно правеше когато е силно изненадана. Естествено другата я очакваше по внезапният път и тя се залепи за нея.
       - Естествено е все още да си привлечена от тук, но ще разбереш как полека лека това ще се промени.
       - Какво значи това? Че няма да се интересувам вече от моите ли? - Душата Нина се чувствапе объркана
       - Не, няма да се интересуваш по начина по който се интересуват хората когато са в тяло. За Душата нямат значение кръвните връзки.
Те се разграждат и отминават.
 Нина се умълча и двете души продължиха пътя си.
--------------------------------------------

       - Мамо, дали няма да е по добре аз да тръгна сама за България а ти да дойдеш когато приключиш тук?
Веселина внимателно погледна дъщеря си.
      - Какво има Зоя? Нещо случило ли се е, че искаш да проминиш програмата?
      - Не, не. Нищо особено. мамо.
      - И все пак има нещо нали? Искаш ли да ми кажеш?
      - Нали ти казах, че Нина умря след раждането на детето си?
      - Да, каза ми. Това как повлия на решението ти?
      - Нали знаеш, че душите на мъртвите четирдесет дни са все още на земята?
      - Да, чувала съм, но не знам със сигурност - засмя се Веселина, но се усети и се вгледа в дъщеря си.
      - Зоя, ти виждаш ли тези души?
      - Да, мамо.
      - И можеш да контактуваш с тях?
     - Да.
Веселина се втренчи в дъщеря си и сърцето й се забърза, но тя зададе следващият си въпрос.
     - И с баща си ли контактува?
     - Да, мамо.
     - И защо нищо не си ми казала до сега? Докато беше малка разбирам, че мълчеше, но ти порасна и можеше да ми кажеш нали?
     - Мамо, трябваше да настъпи часът когато сама щеше да поискаш. И ето, сега е този час. Да ти разкажа ли за татко?
Веселина, се стъписа. Не беше сигурна дали е готова да чуе, но защо тогава упрекна дъщеря си, че е мълчала?
     - Мамо, нека да оставим този разговор за друг ден, нали?
     - Не, почнахме го, мила. Нека да го довършим.
     - Татко, дълбоко съжаляваше за стореното. Няколко пъти се е опитвал да сложи край, но тя го заплашвала. че ще каже всичко и ще го обвини, че е възползвал от приятелството и я изнасилил. Била е последната им среща и татко е казал, че повече няма да се виждат. Тя отначало пак е почнала със заплахите, но той бил непоколибим.
Замълчали и той мислел, че се е успокоила. Когато тръгнали обратно тя внезапно завъртяла волана и колата се втурнала към пропастта. Той се опитал да я овладее, но жената се борела с него. Била като полудяла. Мамо, татко наистина беше дълбоко разкаян за всичко което ни е причинил. И на нас и на родителите си.
Зоя замълча. Веселина стоеше скована на дивана, стиснала здраво ръцете си а от очите й се ронеха сълзи като грахови зърна.
Тя седна до майка си, прегърна я и я помилва по дългите, спуснати коси, сякаш беше малко момиче.
Веселина облегна глава на рамото на дъщеря си и изплака всичко, което беше таила през тези години, които изминаха след смъртта на мъжа й.
Когато се успокои отиде до банята и се върна отново в салона.
      - Зоя, ако наистина смяташ, че трябва да отидеш сега в България, приготви се. Мои приятели тръгват с кола след два дни. Пътя е по дълъг, но няма да си сама. Ще нощувате в хотели и ще пътувате само през деня. Те са млади хора и знам, че ще е весело пътуването ти.
    - Благодаря, мамо. Ще съм готова.
И наистина пътя беше чудесно преживяване. Не бързаха. Спираха и разглеждаха градовете през които преминаваха. Спаха в малки крайпътни хотели, чисти и тихи с усмихнати и преветливи хора.
  -----------------------------------------------

Най после пристигнах. Винаги съм  смятала бабината къща за роден дом. Тук съм вкоренена. Детството ми премина тук. Най красивите ми спомени са от тук. О, знам, че имам още време за красиви спомени, но сърцето ми говори, че пак ще са от тук.
Баба и дядо не знаят, че пристигам. Майка ми обеща да пази тайна.
Ще ги изненадам.
Ето баба чу звънеца и идва. Сега ще попита кой е, но без да чака отговор ще отвори. Милата ми баба.
     - Кой е? 
     - Ооо, Зойче! Милото ми момиче. Влизай, влизай, миличка. Божкеее, каква изненада.
     - Какво става какви са тези викове?
     - Ела, де. Ела, да видиш кой пристигна.
Възрастният мъж, тежко заслиза по стълбите и те скърцаха под краката му сякаш го окуражаваха.
    - Ааа, Зойче. Добре дошла момичето ми. Ела, ела да те прегърна.
Те я прегръщаха, целуваха, смееха се, питаха.
    - Е, хайде, стига толкова дядо. Да оставим Зойчето на мира и да отидем в кухнята. Сигурно е гладна.
   - Да, бабо. Вече съм гладна.
   - Хайде, хайде. Добре, че има ядене. като не ме предушреди можеше и гладна да останеш.
  - Бабо, не се шегувай. Много добре знам, е тук винаги има за ядене. Сигурна съм, че и курабийки има.
  - Гледай я ти умницата, дядо Всичко знае. - засмя се щастливо възрастната жена и се засуети да приготвя масата. През това време старецът държеше ръката на внучката си с препълнено от радост сърце. Обяда премина весело. Бабата разказа всички новини от махалата, но Зоя разбра, че тя скри една - за смърта на Нина. Едва ли я беше забравила. Зоя не попита нищо. Остави нещата така както са. Баба й сигурно не искаше да натъжава този час на посрещането. Зоя я разбра и уважи желанието й.
   - Зойче, искаш ли да си починеш, миличка?
   - Да, бабо. Пътя беше дълъг. Ще си легна за час- два. После ще ви разказвам за нас.
  - Добре, момичето ми. Любопитен съм да чуя твоите истории, но ще почакам до следобед.
Зоя целуна дядо си и тръгна след баба си по стълбите към спалните на горния етаж.
Влезе в стаята, която беше същата както я беше оставила. Не бяха се връщали тук. Всяко лято баба и дядо идваха при нас. Никога не се бях замислила защо беше така. Стигаше обяснението на мама за много работа.  Вдъхна дълбоко. Все още имаше онзи аромат на липа, който никога не разбра как се беше просмукал в стаята.
Така, ето ме тук. Трябва да реша как ще влеза във връзка с душата на Нина. Всъщност как да реша както не знам дали ще ме пуснат да видя бебето сама.
Взе душ и се мушна в завивките които ухаеха на липа. Заспа веднага.
Събуди се от сладък аромат. Облече се бързо и слезе радостно по стълбата, която зякаш запя под подскачащите й крака.
   - Бабо, на какво ухае цялата къща? - весело запита тя и се втурна да я прегръща.
  - Е, забравила си като че ли аромата на бабините лакомства. - засмя се жената и я потупа по бузата. - Направих ти морковен кекс.
 - Охохоо. Отдавна не съм яла. А къде е дядо?
 - Сега ще дойде. Отиде за боза.
Не бяха си довършили приказката и възрастният мъж отвори вратата. Вечерта премина в разкази, спомени и много радост.
-------------------------

Събуди се от звънец. В първият миг не разбра от къде идва звукът. Погледна към прозореца, но тежката завеса която бе дръпнала снощи, скриваше истината. Паметта се събуди. Ами да, при баба е.
Бързо стана и откри прозореца. Слънцето вече грееше. Погледна часочника и подсвирна. Беше станало осем и половина. Дочу приглушени гласове долу. Баба й говореше с друга жена, но думите не се разбираха. После дочу тежките стъпки на дядо си по стълбата.
Зоя се разбърза. изнесе завивките и ги преметна на простора. Изми се, облече любимата си блуза с новите дънки и тръгна към долният етаж. Чу да се затваря входната врата и разбра, че ранният посетител си е тръгнал. Дочу и приглушенитете гласове на дядо си и баба си. Те се стараяха да говорят тихо за да не я събудят.
    - Добър ден!
С весел глас влезе в кухята, която беше и трапезария, и се втурна да прегръща и целува възрастните хора, които разцъфнаха в усмивка когато я видяха.
   - Хайде, хайде, че закуската ти изтива Зойче. - уж се задърпа баба й, но все още стоеше  в прегръдката на милата си внучка.
Тя седна и започна да яде и да бърбори едновременно. Говореше им впечатленията си от пътя, смееше се заедно с тях и по този начин хапна малко, защото не беше гладна. Баба й разбра, но се усмихна и нищо не каза.
    - Какво мислиш да правиш до обяд? - попита дядото.
   - Ами ще се разходя из града. Толкова време се е минало от както бях тук и много неща не си спомням.
   - Искаш ли да дойда с теб?
   - О, благодаря дядо, за предложението, но нека първият ден да бъда сама.
   - Добре де. Аз само така....да не се обидиш, че те оставяме сама.
 Тя се разсмя, прегърна дядо си и го целуна.
   - Бабо, ще се прибера за обяд, но моля те направи нещо по леко за ядене и гооооляма салата.
   - Ще направя. Разбирам, че си отвикнала от нашите гозби. Ще отида за риба и ще опечем на скарата.
  - Това е подходящо. Като се прибера ще я печем нали?
  - Разбира се.
Момичето прегърна възрастната жена и излезе. Застана пред вратата и погледна към къщата  в ъгъла на улицата. Там тя кривваше и сякаш изоставяше красивият дом. Позамисли се дали да не отиде сега, но прецени, че беше ранен час за посещание. Реши да остави за по късно...около обяд. Тогава всички ще са у дома си. Ангел сигурно  ще се е върнал от кантората.
Разходи се по главната улица и стигна до градският парк. Внезапно съзря позната мъжка фигура с количка. Позна го веднага.  Извел е дъщеричката на разходка. Настигна го и се изравни с него.
    - Добър ден Ангеле!
Той я погледна учуден. Спря се и се замисли. Тя не говореше нищо. Просто се усмихваше и се надяваше да я познае.
  - Да, познах Ви. Внучката на леля Ангелина. Зоя, нали?
  - Да! Аз съм. Не бях сигурна, че ще ме познаете. Доста време мина от както заминах.
  - Доста време...цяла епоха.... - той потегли с количката. - Кога дойдохте?
  - Вчера. Моите най сърдечни съболезнования.
  - Благодаря, Зоя. - той замълча. Мълча дълго. - Виждаш ли? Отиде си, но ми остави това малко цвете. Помниш ли?  Ти я беше нарекла цвете?
   - Помня.
   - Странно, но за пръв път говоря за Нина. Може би защото тя те харесваше много, а и ти я харесваше.
  - Да. Много я харесвах. Много.  - дали да не му каже, че харесва и него? Не, не бива. - А, може ли да дойда във вас към обяд? Да изкажа съболезнованията си на семейството ти?
  - Разбира се Зоя. Ще им кажа като се приберем.
  - Е, до тогава. Довиждане. .
  - Довиждане Зоя.
Тя се забърза напред, стигна края на алеята и излезе на улицата. Отзова се на непознато място, но реши да завие в ляво смятайки, че може да се прибере. Според сметките си отново зави на ляво и отново. Внезапно се отзова пак пред градският парк. Засмя се на лутаниците си, но този път беше познат и я върна отново в центъра на града. Влезе в градският МОЛ и накупи подаръци за малкото момиченце.
Когато звънна на вратата не стана нужда да чака дълго. Явно вече я очакваха. Отвори Ангел.
   - Здравей отново Зоя. заповядай.
Майка му и баба му бяха седнали в салона и я очакваха. Масата беше подредена за гост и това я смути.
   - Здравейте. - поздрави и се запъти към двете жени.
   - Добре дошла Зоя. - първа поздрави майката  и подаде ръка.
Зоя разбра, че се чувстват неудобно.
Бабата  се изправи и я прегърна. Този жест я смути.
   - Пораснала си и си станала красива госпожица. Баба ти много ми е говорила за теб и ми носеше снимките. Сякаш израстна пред очите ми. Ние сме добри приятелки с нея. Сядай, мила.
Зоя се настани до масата. Бабата веднага стана попита я какво ще пие. Наля. Откри сладките. Имаше кейк и курабийки като бабините й.
"Наистина са добри приятелки щом като баба е дала рецептата за специалните курабийки" - помисли си Зоя и се усмихна благодарейки.  Поведоха внимателно разговор да не изглежда като разпит, но се интерисуваха за плановете й.  Зоя даде да се разбере, че мисли да остане тук за сега. Поприказваха трите. Ангел не вземаше участие в разговора. 
Тя не издържа и попита:
    - Извинете, ще ми разрешите ли да видя малката?
    - Разбира се, мила. Ангеле заведи Зоя горе.
Той стана и тръгна към вътрешноте стълби започващи от дъното на салона. Качвайки се по стъбите Зоя се чудеше как да се свържи с душата на Нина която беше край детето. Беше сигурна в това, но как да я предупреди, че знае. Влязоха в стаята. Малката спеше, Душата  беше вътре в леглото, а Другата висеше под тавана.
Зоя извади нешата от чантата и ги остави вътре в леглото. Видя, че на близкият шкаф имаше чаша с вода. Тя рязко се извъртя да остави чантата и бутна чашата която падна на земята и се разля.
    - Ооо, извини ме. Без да изкам.
    - Няма нищо Зоя, сега ще донеса кърпа да го почистя.
 Той веднага излезе и я остави сама. Тя видя, че и двете души се бяха раздвижили и побърза да ги предупреди преди да се е завърнал евгени.
    - Нина, знам, че си тук и не си сама. Виждам ви и двете. Ти си при малката а Другата е под тавана. Елате в три часа в моята стая.
Тъкмо свърши и Ангел влезе. Бабата вървеше след него.
   - Моля за извинение - отново каза Зоя.
   - Няма нищо, мила. Случват се такива неща. Ей сега ще оправя всичко. Вие слизайте в салона.
Когато слязоха, тя почака да дойде бабата и стана да си ходи.
  - Идвай, мила, когато искаш. - каза бабата, а майката и Ангел поклатиха глави в знак на съгласие.
 - Благодаря много за поканата.
Той я изпрати до вратата.
  - Благодаря, Зоя. Добре направи, че дойде. Благодаря.
  - Няма защо да ми благодариш. Исках да видя малката Нина. Взела е и от двамата по нещо.
  Той кимна с глава без да каже нищо повече.
Прибра се. Баба й я чакаше за обад и започнаха подготовката.
---------------------------------------

   - Какво беше това Нина? Кое е това момиче?
   - Както разбрах от разговора, тя е Зоя.  След смърта на бащата замина с майка си за чужбина. Беше странно дете. Сега разбирам защо.
  - И какво ще правим?
  - Как какво ще правим? Разбира се, че ще отидем. Знаеш ли, че ми е странно. Бях чувала, че има такива хора, които могат да контактуват с нас и сега се убеждавам, че е истина.
Душата Нина се завъртя из стаята. Нещо се пробуждаще в нея.
  - Това не е случайно. Сигурна съм.
Другата мълчеше и това я учуди .
  - Какво има? - попита я тя
  - Хм. Това е както добро така и опасно.
  - Какво имаш пред вид с това "опасно"?
  - Зависи от човека, как ще използва тази дарба Нина. Ще разбера.
  - Какво имаш пред вид с разбирането?
  - Момичето. Трябва да разбера, що за човек е. Не искам да има неприятни последствия.
Душата Нина се замисли.
   - Още като малка беше особено дете и говореше особени неща. Сега си спомням думите й и разбирам, че тя е знаела за сега.
   - Добре. Ще я проуча. Отивам до "горе". Ще се върна в подходящото време.
Душата Нина се замисли и се гмурна в спомените които намери за Зоя. Интересно, че всички срещи с нея бяха запечатани ясно и не беше трудно да ги прегледа.  Днес не можа добре да види младото момиче. Тя дойде за малко и Нина разбра, че посещението й беше за да се срещнат. Колко ли годишна е? Беше около шест - седем тогава. Значи днес е на осемнадесет. Сигурно е завършила училище. Душата Нина си помисли, че скоро ще има отговор на въпросите.
Мушна се в леглото на детето, но остана на възглавницата. След разговора с Другата, за последствията които можеше да причини на детето, не го обгръщаше. Какво ли ще пита Другата горе? Душата Нина за пръв път се замисли за това "горе". Никога не посмя да попита за подробности. Избягваше да мисли за "там", но времето си отиваше незабелязано и щеше да дойде денят. Душата Нина се плашеше от този ден, но вече усещаше, че не може да го избегне. Не, не сега. Няма да мисли  за това. Ще дойде и този момент. Сега, не.
----------------------
  - Бабо, дядо, върнах се. Готова ли е скарата.
Зоя се втурна в кухнята и се гушна в баба си, прегръщайки я силно. Тя ухаеше на канела. Сигурно беше правила любимите курабийки. Зоя се пусна от баба си и се втурна при дядото. Той стоеше на фотьойла под прозореца и усмихнато я гледаше. Тя се настани на коленете му, както правеше като малка.
  - Хехех, добре, че си дребничка като майка си Зойче, иначе нямаше да те издържа.
Зоя се засмя  и го прегърна през врата. После разроши косата му и погали добре подържаната му брада и мустаци. Спомни си когато реши да ги остави каква история беше с бабата. Зоя отново се засмя и стана от коленете на стареца.
   - Бабо, ще приготвим ли обяда?
   - Готово е миличка. От теб искам само да направиш салатата. Можеш ли?
   - Ееее, бабо, как може да си помислиш, че една салата няма да мога да направя. Мога да пържа яйца, да варя макарони.
Двете жени - старата и младата се разсмяха и баритоновият смях на възрастният мъж се присъедени към тях. Двете връбчета на перваза се стреснаха и отлетяха, а това още повече развесели Зоя, която ги бе забеляза. Обеда премина тихо. Когато се нахраниха подхванаха разговор. Зоя им каза, че е ходила да види бебето на Ангел и Нина.
    - Много ми е жал за малката. Без майка е трудно. Знам, че бабите няма да я оставят без обич, но все пак - тъжно каза възрастната жена.
    - А и Ангел е млад мъж. Може да се ожени повторно и не се знае каква ще е новата жена - допълни дядото.
Зоя се замисли върху думите на дядо си. Тези мисли я заведоха към Ангел и усети пеперуди в стомаха си.
    - Бабо, нека аз да измия чиниите - помоли тя.
    - Добре миличка. Аз ще прибера масата и ще отидем с дядо ти да си починем. Ти ще си легнеш ли?
    - Не, бабо. Ще седна пред лаптопа. Ще видя какво става по света.
Приключиха с работата си и всеки се запъпи към своите покои.
Зоя усещаше нетърпението което я обвзема поради предстоящата среща. Седна на бюрото си и се опита да разгледа какво ново има в Интернет. Но не беше спокойна. В един миг усети лек полъх и се обърна. Двете души бяха дошли.  Душата на Нина се различаваше от Другата. Не беше толкова сияйна. Имаше леко сивкав цвят. Това беше нормално. Беше минало малко време от отделянето на тялото.
     - Здравей Зоя - долетя мисловният поздрав.
     - Здравей - отзова се и Другата и промени цвета си на жълт.
     - Здравейте. - Зоя се узмихна и усети, че се изчервява.
Настана кратка тишина. Другата я наруши.
     - Момиче, добре стори, че ни покани. Разкажи ни за себе си.
Зоя отново се усмихна и започна. Двете души я слушаха. Другата на три пъти промени цвета си и това направи впечатление на Зоя. Имаше много неща които момичето не знаеше. Когато приключи настана кратка тишина.
     - Защо реши да се свържеш с нас?  - попита Другата. Душата Нина през цялото време мълчеше.
     - Аз много харесвам Ангел и Нина. Стана ми много мъчно от нейната смърт и си представих страданието на Ангел. Той много обича Нина. -
Зоя млъкна за малко, погледна душата на Нина, която се бе застояла от ляво на рамото й и продължи:
   - Мисля си и за малката, която остана без майчина обич.
Душата  Нина се завъртя, обиколи я и Зоя усети ласката й по лицето си.
Другата стоеше неподвижна и мълчеше.
    - Благодаря, че се свърза с нас - каза Душата Нина. - Благодаря, за чувставата ти.
    - Да, чувставата са чисти - обади се Другата.
Зоя погледна Душата Нина и замислено каза:
    - Остават още  три седмици преди да си тръгнете.
    - Аз няма да си тръгна - Душата Нина се завъртя около себе си.
Изненадата на Зоя беше голяма
    - Как няма да си тръгнеш? Какво ще стане с теб тогава?
Зоя озадачено погледна Другата. Тя беше променила отново цвета си и Зоя си помисли, че това е знак за промяна на чувствата.
 Другата не отговори на въпроса и Душата Нина се успокои. Зоя стоеше и се чувстваше неудобно.
     - Да тръгваме. Ангел ще се прибере. Вече е тръгнал от офиса - каза Душата Нина.
Когато Зоя се окопити двете души вече бяха напуснали стаята.
-------------------------------------
Душата Нина се въртеше из стаята плавно сякаш танцуваше. Другата мълчеше и не даваше никакъв признак на участие. Най накрая се спря, но все още не изявяваше намерението, което беше узряло в нея. Тогава другата започна:
    - Не съм сигурна дали ще ти позволят това Нина. Ще го приемат за манипулация. Всяко действие в тази насока има времето си. И ако е определено Зоя да се включи в живота на съпруга ти и детето, времето вече е засечено и не зависи от теб. Всяка твоя намеса ще създаде проблем  в бъдеще.
    - Ангел дълго няма да може да погледне Зоя като жена, разбираш го нали? Какво лошо има да помогнем?
    - Казах ти. Времето трябва да се изпълни  Нина, даже да откъснеш зелен плод не го ядеш нали? Оставяш го някъде да узрее и тогава. Наистина можем да помогнем, създавайки ситуации в които Ангел ще погледне Зоя като жена, но това може да го отдръпне от нея и да му създаде чувство за вина спрямо твоята памет!
   - И за това има решение.
   - Какво имаш пред вид?
   - Зоя.
    - Е, да. Тя е контактьор.
   - Когато дойде времето Ангел да се отдръпне, поради вина към паметта ми, Зоя ще ни срещне.
   - Хм. Това не е лоша идея. Всичко си обмислила?
   - Е, не чак всичко. Зависи какво ще кажат "горе", нали?
   - Да, така е.
Другата се понесе из стаята. Душата Нина я наблюдаваше и чакаше.
   - Трябва да отида, горе и да решим това.
   - По този въпрос и аз искам да присъствам.
   - Не съм сигурна дали имаш право да си отидеш преди времето Нина. Знаеш, че срока да стоиш тук е определен.
   - Добре, но може ти да отидеш и да попиташ нали?
   - Да. Това може.
   - Тръгвай, тогава.
   - Не бъди толкова нетърпелива.
   - Знаеш, че не става въпрос за нетърпение.
   - Знам, знам. Тръгвам.
Другата стана светло синя. Беше знак на мир и разбирателсво и изчезна.
Нина се сви в леглото на детето, което спеше спокойно и се унеси в надеждите си за бъдещето на любимите си същества.
---------------------------------------------
Зоя, дълго стоя в стаята. Мозъкът й сякаш беше изпразнен от мисли и сърцето от чувства. Беше се гмурнала в душата си и чакаше отговор. Дълго чака. Отговор нямаше. Не, не че нямаше. Тя усещаше, че има отговор и той отдавна стои там, но все още е запечатан.
Зоя разтърси тежката си, като грива на лъв, коса, стана и тръгна към всекидневната. Знаеше, че дядо и баба я чакат с нетърпение.

   - Какво става Зойче? - възрастната жена внимателно гледаше внучката си и странно усещане за промяна мъждееше в душата й.
   - Нищо, бабо. Какво да е станалао? - Момичето се усмихна, но не погледна баба си, което допълнително я зачуди
   - Остави Зойчето, жено. - включи се и третият член на групата в къщата.
   - Какво ще правим сега? Гледайте какъв хубав следобед е. Зойче, искаш ли да седнем на верандата и да поиграем табла? Скоро не съм бил никого - дядото весело се замя.
   - Ааа, дядо, не бъди толкова ситурен, че ще ме биеш. Къде по големи играчи от теб съм побеждавала.
Дядо и внучка се разсмяха и гласовете им, за радост на бабата, се понесоха около къщата. Настаниха се удобно и отвориха старата табла, която дълго бе чакала този час.
Със смях и закачки играеха дядо и внучка. Слънцето си отиваше и за последно позлатяваше небето, доставяйки радост на хората. Бабата се присъедини към компанията и щастието огласи къщата правейки я някак по красива. За миг сърцето на Зоя трепна и тя спра играта.
    - Дядо, нали няма да имаш нищо против да те оставя за малко?
    - Не, миличка. Ще те дочакам.
Зоя стана, целуна дядо си, махна с ръка на баба си и бързешком изкочи от пътната врата. Изскочи и за малко не се сблъска с Ангел.
   - Ей, момиче, по леко - засмя се той, а тя почувства как лицето й пламна и коленете й омекнаха.
  - Извинявай, Ангеле.
  - За къде се се разбързала?
Тя замълча. Как да му каже истината? Усмиха му се, наклони глава и дяволито прошепна:
  - Момическа тайна.
Той я погледна и очите му се усмихнаха. Махна с ръка
  - Е, доре, няма да настоявам.
  - Работният ден свърши а?
  - Да, Зоя. Приключих за днес и бързам да се прибера.
  - О, да. Извинявай, че те задържам. Дъщерята чака.
  - Е, не ме задържаш. Ти просто връхлетя върху мен. - очите му отново се усмихнаха!
Зоя се зарадва на тази кратък слънчев лъч в очите му. Знаеше, че болката му е голяма, че сърцето му е в мрак. Явно душата изпраща своя кратък поздрав.
   - Приятен следобед Ангеле. Много поздрави на всички у вас.
   - Благодаря Зоя. И на теб всичко хубаво.
Той леко кимна с глава за поздрав и продължи към домът си.
Зоя постоя за малко и в мига когато реши да си влезе обратно, усети лек полъх, който се завихри около гърдите й. Взря се и вида Другата. Беше оранжева и това я зарадва.  Не попита нещо, но и не помръдна от мястото си. Другата и тя не каза нищо, погали я по лицето и изчезна.
Това озадачи Зоя, но тя разбра, че отговора ще дойде по късно.
Погледна след Ангел. Той беше стигнал входната врата и в този момент се обърна. Не беше сигурна дали това е желание или неволен жест, но тя изтръпна от главата до краката и разбра. Другата й пращаше знак.
Зоя влезе у домът си, а на всяка крачка чуваше сърцето си да бие - пулзиращо с радост и упование.
--------------------------------
Другата се приготви да тръгва. Всеки миг канала за Небето щеше да се отвори. Изпрати успокоителен поздрав на Душата Нина и излетя от стаята. Намирайки се извън къщата видя как Зоя връхлетя върху Ангел. В момента на допирът им, сърцето й изригна и вълната обхвана Ангел както светлината обхваща Земята. Това накара Другата рязко да спре. Тази информация беше необходима за целта, която днес я водеше нагоре.
Тя вече знаеше, че първият допир на двама души е от решаващо значение за по нататъшната им връзка....или окончателна раздяла.
Допира се осъществява или поотделно или заедно в трите измерения на човека. Ума, сърцето и душата се свързват поотделно на същото равнище - ум с ум или сърце със сърце. Когато се срещнат ум с ум се получава връзка която дава обилен плод и за вечността. От връзката на две сърца се ражда гореща страст, която може да има и гибелни последици ако не се поиска помощ от ума. Тогава тази връзка се насочва по пътя на голямата, истинска любов.
Душата е съветник. В нея е записана всяка една среща и при молба от ума или сърцето,  получават помощ за развитието на връзката.
Другата  видя срещата между Ангел и Зоя,  искрата, която прехвръкна в сърцето на Ангел и това я учуди....донякъде. На нея не й беше разрешено да чете в душите им, но бяха достатъчни  знаците които оставяха за да познае.
Тя не се бави повече, защото канала се беше отворил, а времето беше кратко. Понесе се в пределна скорост, за да не изпусне мига на преминаване,  и успя. Вля се в енергията,  която я препрати към сектора на посещение. Тук знаеха, че идва и знаеха защо идва.
В сектора за разискване бяха седемте цвята. Тях хората ги познаваха под името "Дъга", но не знаеха, че Те бяха Личности - по отделно, а като цяло бяха същността на Характера.
Другата се вгледа съсредоточено в Тях. За първи път попадаше тук.
  - Добре дошла - засияха всички едновременно.
Не знаеше какво да отговори и промени седем пътя цвета си приемайки всеки един от Тях завършвайки със слънчевият. Сметна, че това е най правилният отговор на Техният поздрав. Като одобрение Те приеха също слънчевият цвят и останаха за малко в него.
   - Сега да минем към същността на разискванията - Червеният започна. - Знаеш добре, че всяка външна намеса с цел да ускори събитията не само, че крие риск да ги промени до неузнаваемост, а също така преминава в категорията на непозволените средства. Имаме пред вид манипулация.
  - Да, знам. - та замълча, но имаше още нещо, което би могла да добави.
  - Хайде, довърши - подтикна я Зеленият
  - За да се свари яйцето, трябва да заври водата, а за да заври водата огъня ще се намеси
  - Права си, но това са логическите действия, които няма нячин да бъдат в друг ред - опонира Индиговият. - тези двамата, имам пред вид Зоя и Ангел, вече са определени един за друг. Трябва да узрее времето им.
   - Има много случаи в които двама души са определени един за друг - започна тя, но се спря осъзнавайки, че не е получила знак за отговор.
  - Доизкажи се - покани я Виолетовият
  - Хората, често вземат неправилни решения. Знаете, че има фактори, които им пречат да изберат доброто. Аз за това съм тук. Разрешете да им помогнем да вземат правилното решение, не само за личната си връзка, но и всички около тях. Имам пред вид детето и другите членове на двете семейства. Предполагам, че бракът им ще повлияе и на живота на майката на Зоя.
  - Да, права си в тези разсъждения - Светло Синият я подкрепи - ако помощта е по правилен път, смятам, че можем да се съгласим. Мъдрото ръководство на обстоятелствата не трябва да се приеме като манипулация.
Останалите цветове засияха в знак на съгласие.
  - Трябва добре да се прецени до каква граница ще бъде помощта, за да не се навлезе в неутралната територия, а там знаете, че всеки има право на намеса според личните си облаги. - Виолетовият засегна въпроса, който беше основен.
  - Ще прегледаме детайлите - се включи и Оранжевият.
  - Аз имам и още един въпрос - осмели се Другата.
  - Хайде казвай - подтикна я Червеният
 -  Новата душа, майката на детето, ще има ли право да участва лично в помощта?
  - Този въпрос е по сложен. Новата душа, когато дойде тук има карантинен период, чийто срок ние все още не знаем какъв ще бъде.
 - Искате да кажете, че може да е толкова дълъг, че реално да няма смисъл от нейното участие?
 - Да, правилно разбираш.
 - Но тя познава добре съпруга си и може най правилно да насочи действията на Зоя за да спечели по бързо Ангел.
  - Да, тя познава съпруга си, но не знае, че обстоятелствата свързани с нейната смърт са го променили, а това незнание е предпоставка за грешен съвет.
Другата замислено гледаше Червения, чийто отговори определиха участието на Нина под въпрос.
  - Има и друго - започна Индиговият - Новата Душа може да уаства само при положение, че остане долу, което от друга страна предполага  влияние на земната енергия, а това също е предпоставка за неправилен съвет. Има една възможност, която ние ще обсъдим.
Настана тишина в която Другата бе изолирана. Тя чакаше решението им.
  - Може да я оставим само с твоето присъствие. При несъгласие от твоя страна с някой от начините на въздействие, които тя предлага, ще се промени приложението му. Ти ще идваш за да разискваме насоките на обстоятелствата. - Зеленият изложи споразумението им.
  - Сега можеш да се върнеш и да кажеш на Новата Душа какво сме решили. Но никакво бързане. Ще изчакате да се изпълни времето за пребиваване. След това ще изпратим Новата Душа за дезинфекция, което е кратък период - завърши Червеният и Те се загубиха.
 Другата тръгна към Земята движейки се по бавно от обикновенно и без малко щеше да изпусне времето на отвореният канал.
----------------------------------
Душата Нина се въртеше из стаята и нетърпението я правеше невнимателна. Премина близо до шишето с беберона и то падна от енергията й. Звукът се отрази от бебефона и тя чу стъпките на бабата която се качваше по стълбите. Душата Нина се зачуди какво да прави. Не беше сигурна все още в местенето на предмети, но нямаше избор. Спусна се взе шишето и го остави на мястото му. В този миг вратата се отвори и бабата влезе в стаята. Душата Нина се стресна, отскочи и се сблъска с нея. Жената усети енергията и се стъписа. Постоя неподвижно един миг и заплака. Влезе в стаята плачешком, затвори вратата и заговори:
   - Ах, Нинка, да знаеш колко ни липсваш, момичето ни. Не преставаме да говорим за теб и страданието ни е голямо. Знам, че си тук. Къде другаде може да си освен при детето си. Искам да си сигурна, че ще се грижим много добре за нея.
Душата Нина трептеше, пулсирайки като сърце. Внезапно видя, че Другата е тук и някак си се успокои от светло синият цвят с който тя  беше.
Бабата на Ангел изтри сълзите си и изпрати множество въздушни целувки към всички посоки на стаята. После се обърна и напусна стаята.
  - Какво е станало докато ме нямаше?
  - Нищо особено.
  - Как така нищо собено? Бабата на теб говореше.
  - Като казвам нищо особено така да бъде. Кажи сега важното, моля.
  - Мисля, че и Зоя трябва да чуе. Нали и нейният живот ще зависи от това?
  - Да, права си. хайде да я намерим. По това време мисля, че ще си е у дома.
И двете души веднага тръгнаха. Зоя четеше седнала на диванчето до прозореца и веднага ги видя.
   - Щом сте двете и щом сте тук значи има решение от горе.
   - Да. Другата току що се върна, но  и аз още не знам какво е решението. Трябва да сме трите заедно за да ни го каже.
  - По принцип са съгласни да помогнем на Ангел и Зоя за по ранното свързване - започна Другата.
  - Чакай - обади се Зоя - какво значи "по ранното свързване"?
  - Зоя, горе - на Небето - вие сте свързани, но на по късно време.
  - Защо?
  - Ангел трудно ще приживее Нина, ако не помогнем. Дълго ще страда. Ще се намеси и друга жена чрез манипулация. Всъщност, това няма да стане ако започнем правилната помощ. Има обаче условие което трябва да се спази.
   - Казвай де, не ни мъчи.
   - Няма да почнем веднага. Трябва да се изчака да премине времето за влиянието на телесната енергия след което Нина ще бъде изпратена за известно време на специално място за да се дизефенкцира.
   - Какво значи това?
    - Е, Нина, това няма да ти го обеснявам. Просто го приемаш. Друго което е важно е, че аз оставам с теб и всичко което ще привеждаме в действие трябва да е съгласувано между нас. Ако имаме силно разногласие,  въпроса ще се отнесе до горе. Всичко ще се разисква между трите ни. Да не се забравя, че бъдещето на доста хора ще зависи от нашата намеса.
Зоя стреснато слушаше. Когато Другата замлъкна тя се обади.
   - Нина, ти сигурна ли си, че аз ще съм най подходящата съпруга за Ангел и най добрата майка за детето ти?
   - Защо задаваш този въпрос Зоя? Преди малко Другата не потвърди ли, че вече сте вписани в книгата на съдбата?
  - Да, но тя каза, че и без вашата помощ пак ще бъдем заедно.... много по късно.
  - Но ще приживеете разочарование, болка, може би предателство. А детето? Колко ли трудности ще има пред него?
  - Но ще е нашият живот, с нашите решения и нашите грешки.
  - Зоя - включи се в разговора Другата - ако Човекът беше оставил Бог да му помогне, за да изгради живота си, светът сега щеше да е много по истински. По красив.  Тогава Човекът щеше да е на по високо духовно равнище. Малко са хората които имат тази възможност за помощ Зоя. Не я отхвърляй градейки лъжливо самочувствие. Небето винаги е на разположение. Не оставяй гордостта да те заслепи - настъпи тишина за миг. - Все пак имаш право да си помислиш. Когато си готова с решението дай знак.
Хайде Нина да си тръгваме.
-------------------------------------
Зоя остана сама с прикован в прозореца поглед. Беше все още много млада и опитът й оносно любовните отношения се базираше повече на прочетеното отколкото на изживяното. Не, че нямаше приятел през годините. Имаше, но не беше нещо което я хващаше за сърцето и пърхащи пеперуди в стомаха. Момчето беше една година по голям. Много умен. Упорит и постоянен. Имаше цел и я преследваше. Запознаха се в библиотеката. Да, целуваха се и тя чуваше как сърцето му усилваше ритъмът си, но нейното беше спокойно. Не се разсипваха звезди. Възхищаваше му се. Майка й казваше, че е изключителен млад човек и се радваше на дружбата им. Когато реши да се върне тук  му каза  той я погледна изумен.
Не можеше да повярва в изборът й. Смяташе, че проваля живота си.
А Ангел..... Беше само на шест години когато се влюби в него. Да! Сега го осъзна. Влюби се. Той беше принца от приказките. Голям, красив, силен. Когато разбра, че той има вече принцеса, беше много разочарована. Но тогава дойде оная баба, майката на баба Ангелина,  каза, че тази принцеса ще отиде в друго царство. Погали я по бузата и я целуна.  От тогава знаеше, че той ще е за нея и чакаше без да се тревожи. Не, че е искала Нина да умре. Не, разбира се. Не си помисли изобщо какво означава това "друго царство" за което говори бабата, но беше сигурна, че е нещо красиво, защото е Царство. Но  иска Ангел да се влюби в нея и да я обикне поради личното си решение.
В този миг тя видя Другата. Не беше разбрала кога е дошла.
    - Зоя, не мисли, че Ангел ще те приеме поради стечение на обстоятелствата които ние ще създадем. Вчера когато ти се блъсна в него от сърцето ти изкочи искра и се заби в неговото сърце. Не може да не си видяла лъча, който блесна в очите му?
  - Да, видях го.
  - Момиче, Ангел ще те обикне с цялато си сърце, не се притеснявай. Ние само ще му помогнем да го осъзнае и да се освободи от чувството си за вина пред паметта на Нина! Вашата взаимана любов ще е истинска, повярвай ми.
Зоя въздъхна с облекчение и се усмихна навеждайки глава. Когато се изправи Другата вече я нямаше.
Заслуша се в себе си и усети подтик да тръгне. Изправи се, подвоуми се за кратко и тръгна. Беше ранен следобед. Възрастните все още почиваха, но слънцето беше превалило половината си път. За този час дядо й казваше, че е "икендия". Зоя се усмихна. Харесваха й старите думи, които той употребяваше. Те оцветяваха миналото с топлина и уют. Зоя внимателно отвори вратата и още по внимателно я затвори излизайки. И тръгна. Не знаеше на къде и остави краката й сами да я водят. Скоро разбра, че бяха хванали пътя към градският парк. Отново се усмихна щастливо.
Въпреки ранният следобед в парка имаше доста хора. Беше прохладно и това привличаше посетителите. Пейките по главната алея бяха заети, а имаше и доста разхождащи се. Зоя се включи в ручея от доволни хора. Децата се гонеха, родителите им подвикваха, по скоро успокоително отколкото сърдито. Напред бавно вървеше сам мъж с детска количка. Сърцето й за миг спря и после лудо заприпуска. Беше познала Ангел. Забърза се и поради неговият бавен ход го настигна лесно.
   - Хубав ден за разходка - каза тя когато се изравни с него.
Той погледна бегло и се спря.
   - А, Зоя. Здравей. Ами, да....хубав ден...за някои хора. - и продължи все така бавно напред.
Зоя застина, но се досети и сърцето й се сви. Днес ставаше месец от смъртта на Нина и от раждането на малката. Не посмя да каже нищо. Просто бавно продължи до него. Дълго мълчаха. В един момент Ангел я погледна:
   - Странно е, че ти си до мен сега.
   - Какво имаш пред вид?
   - Ние много те харесвахме. Беше странно дете.  Понякога, когато минавахме край вашата къща приказвахме  за теб с усмивка. Когато баба ти идваше у дома Нина винаги се интересуваше за теб,. Гледахме снимките ти и научавахме успехите ти. И сега, когато Нина я няма ти си тук.....Странно е!
Зоя нищо не каза. А и Ангел повече не продума. Вървяха един до друг и хората които  идваха срещу тях се впечатляваха от тъжният им изглед и някои даже се обръщаха да ги видят още деднъж.
Когато стигнаха до края на алеята Зоя се спря. Ангел продължи още две три крачки, но разбра, и той се спря. Обърна се и я погледна. Тя му се усмихна съчувствено, приближи се и му подаде ръка. Той учудено я погледна, но пое ръката й
   - Да се запознаем. Аз съм Зоя и скоро се върнах от чужбина за да остана завинаги тук!
Ангел я погледна изненадан, но прие жеста:
   - Радвам се, да се запозная с теб Зоя.
   - Е, аз тръгвам. Довиждане.
   - Довиждане и на теб. Ние ще се разходим още малко. Благодаря за компанията Зоя.
Зоя свърна в първата алея, която й се изпрече. Тя беше по безлюдна. Искаше да остане сама. В този момент лек полъх погали лявата й буза. Обърна поглед и видя Другата. Сякаш я очакваше.
   - Зоя, нека оставим настрана желанието на Нина. Ти трябва да си дадеш сметка на къде тръгваш. Ангел е доста по голям от теб. Той е вече мъж, ти си още момиче. Има и едно дете за което трябва да се грижиш преди да имаш опит с майчинството. Помисли и за кариерата си. Можеш да се насочиш натам и да срещнеш друг човек.
   - Ти сама каза, че с Ангел ще сме заедно.
   - Да, но до тогава може да се реализираш и в друг аспект на живота. А и детето ще е вече достатъчно голямо. До тогава и двамата ще сте набрали различен опит, който ще ви е направил по мъдри, по толерантни.  Зоя, хората берат някои плодове зелени и после ги обработват с различни препарати за да усреят по бързо и плодовете узрават наистина по рано от обикновеното и тяхната цена е по висока, но вкусът им е различен....не като на узрелите с времето си.  Знам, че си много млада за да вземаш сама това решение. А едва ли ще получиш от семейството си най правилният съвет. И аз не мога да те съветвам. Предложих ти друга гледна точка. Наистина си много млада още за това решение.
   - Права си, че съм много млада и живота е пред мен, но нали точно сега е времето на решение? А и нищо няма да ми попречи ако реша да се реализирам и в кариера. Не вярвам Ангел да не се съгласи, когато настане подходящ момент. Вярно е, че нямам майчински опит, но кое момиче има преди да стане майка? Моята майка ме е родила на осемнадесет годинии и е следвала. Защо аз да не мога?
  - Това е което исках да ти кажа Зоя. Имаш една седмица да решиш окончателно.
Преди Зоя да отговори Другата беше изчезнала. Тя продължи пътя си към дома, но остави мислите да се реят без да се концентрира в нищо определено.
---------------------------
Седмицата се изтъркули много бързо. Зоя живееше ден за ден и се радваше на часовете които бяха пълни. Не се срещаше с душите и се стараеше да не се среща и с Ангел. Само вечер, когато оставаше сама мислеше и преценяваше. Тази вечер реши да говори с майка си.
Набра номера й и след кратко посвъняване чу милият глас.
   - Здравей, скъпа. Притесних се. Тази седмица ще си отиде а ти никаква не се обади.  Какво има?
  - Здравей, мамо. Добре съм не се притеснявай. Вече съм голямо момиче и мога да се справям сама с живота.
  - Е, не бързай толкова, де. - майка й се разсмя с нейният гугукащ смях. - Имаш време да вземаш кардинални решения.
  - Мамо, никога не знаем кога ще дойде времето за кардинално решение. - каза тя много сериозно.
Мълчанието на майка й посказа, че е разбрала.
  - Зойче, какво има миличка?
  - Мамо, реших да остана тук. При дядо и баба. Ако ти не искаш да се върнеш напълно те разбирам и няма да ти се разсърдя, но аз реших.
  - Чакай, чакай, Зоя как така си решила?
  - Така, мамо. Тук е моят живот.
  -Какво значи това, мила.
  - Какво е толкова трудно за разбиране, мамо. ще остана тук и ще си устроя живота, тук
  - Зоя, аз съм толкова изненадана, че не съм в състояние да разбера. Искаш ли да се чуем утре отново?
  - Добре, мамо. Нямам нищо против да ти го кажа отново.
  - Надявам се да ми кажеш защо си взела това решение, мила.
  - Не съм сигурна дали, ще ти кажа това. Имай ми доверерие, мамо. Не съм малко момиче. Трябва да ти кажа, че доста мислих и преценявах.
  - Добре, мила. Нека оставим за утре. Лека нощ, момичето ми.
  - Лека нощ, мамо.
Зоя внимателно затвори телефона и се обърна към стаята. Нина и Другата бяха вече там. Зоя не се очуди. Очакваше ги.
  - Е, добре дошли. Чухте ли целият разговор с майка ми или трябва да ви кажа решението си.
Душата Нина беше жълта и искреше толкова силно сякаш слънцето беше влязло в стаята. Другата беше светло синя, но и тя синееше с пълен блясък.  Това явно беше отговора на въпроса който Зоя им отправи.
  - Утре се изпълва времето на престоя ми и ще замина за кратко - започна Душата Нина. - Докато се върнем си свободна да организираш каквото решиш за пребиваването си тук. Сигурно ще съобщиш и на възрастните за решението си?
  - Да, разбира се, че ще им кажа и то още утре на закуска. Не вярвам майка да се обади тази вечер на баба за да я пита дали знае.
 Душите изчезнаха и Зоя си легна. Сънят бягаше от очите й, но тя твърдо беше решила да заспи.
Петелът на съседите разгони сънищата и те хукнаха подплашени. Зоя отвори очи и по навик погледна часовника. Беше много рано. Едва шест часа, но утрото вече се усмихваше. Тя отвори прозореца, облече си спортният екип, оправи си леглото, изми се и тръгна. Баба й току що излезе от стаята за да отиде към кухната и ахна като я видя.
    - Къде толкова рано, миличка?
    - От днес започвам нова страница от живота си, бабо. Ще бягам всяка сутрин за здраве.
Тя целуна изумената жена и тръгна.
   - Да си тук за закуската. Точно в седем и половина. Чу ли? Нова страница, казваш.
Бабата се засмя и махна с ръка. Зоя затвори вратата и пое към новият си живот.
Когато се върна, цялата къща ухаеше на канелени бисквитки. Зоя се преоблече и влезе в кухнята. Целуна дядо си, който беше седнал вече край масата и се настани на обичайното си място. Бабата сложи каната с кафето и седна. Зоя веднага се възползва от момента.
   - Дядо, бабо, искам да ви кажа нещо много важно - каза тя сериозно.
Двамата възрастни съпрузи се спогледаха и обърнаха очи към нея.
  - Реших да остана да живея тук, при вас.
Те я гледаха и мълчаха сякаш не можеха да повярват на ушите си.
Първа, както винаги, се окопити бабата.
  - Зойче, това е много хубава вест за нас, мила, но не съм сигурна дали майка ти ще я одобри.
  - Че защо да не я одобри, жено? При нас ще е, не на чуждо място.
  - Мъжо, дъщеря ни едва ли е мислила, че ще се раздели със Зоя.
  - Е, хайде сега, жено Едва ли е мислела. Какви ги приказваш - ядоса се дядото - Та децата не са длъжни да стоят за цял живот при родителите. А и тази къща е на Зоя, забрави ли? На нея сме я завещали.
  - Не се карайте, моля ви. Зоя се стресна от обрата който взе новината й.
  - Ние не се караме, Зойче. Баба ти, а и майка ти, трябва да са наясно, че ти си вече пълнолетна и можеш сама да решаваш. След като те обичат трябва да приемат решението ти и да ти помогнат до колкото могат да го реализираш. Не си ли съгласна с мен?
 - Да, дядо. Прав си, но нека не им се сърдим а?
 Зоя се усмихна, стана и отиде при дядо си. Прегърна го, целуна го и успокоително го погали по косата.
 - Добре и аз съм съгласна - засмя се бабата - Хайде да закусаме, че ще излизам.
 - Къде ще ходиш бабо?
 - Днес е помена на Нина и ще отида.
 - И аз искам да дойда, бабо. Може ли?
 - Разбира се, мила. Хайде сега приятен апетит.
След закуската се преоблякоха и двете - баба и внучка - и тръгнаха да почетат паметта на младата жена, тяхна съседка.
Имаше много хора, които Зоя не познаваше, но за нейна изненада майката на Нина дойде да се запознае с нея.
  - Нина, ми говори за вас. За онзи ден в който сте долетели с колелото си. Беше толкова ...толкова заинтрегувана.
  - И аз я харесвах, въпреки, че за малко се запознахме.
  - Ние всички се запознахме с нея за малко - жената се опита да здържи сълзите си, но не успя.
Зоя, внезапно я погали по ръката и каза:
  - Тя е завинаги тук..в душата Ви.
  - Да, да. Така е. Извинете ме.
 - Ооо, не се извинявайте. Благодаря Ви, че дойдохте да се запознаем.
В къщата бяха сложили маси на двора и сред аромата на рози Зоя видя Душата Нина да се рее над тях.
-----------------------------------------
  Душата Нина се беше сгушила при малката и слушаше туптенето на сърчицето й. През последните дни тя стоеше по дълго будна и от време на време се усмихваше с беззъбата си уста.  Тогава Душата Нина изпитваше огромна жал, че няма да бъде край нея за да я види как се променя и да участва в тази промяна.
   - Нина, време е за тръгване - обади се другата.
   - Готова съм.
Тунела се отвори и двете души се устремиха по него. Той беше продълговато, светещо в неонова светлина, пространство. Душата Нина имаше усещането, че се намира в асансьор - не тя а "Тунелът" се движи. Когато той спря тя се намери в едно друго пространство, което беше с  светлина извираща от него. То нямаше очертани граници и тя не можеше да разбере дали това беше целта на посещението й. От някъде долетя къс неонова светлина, който нямаше строго определени очертания.
   - Добре дошла - чу тя поздрав, който бе насочен към нея.
   - Ти какво си? - запита очудена.
   - Дух. Или както казват на Земята - ангел. Служебен.
   - Ангелите ги представят в човешко тяло, но с крила.
   - Да. Човекът представя всичко като себе си. Смята, че това е съвършената форма на съществованието.
   - А не е ли? - продължи да пита Нина.
   - Нямаме време за разговор. Тук не си за обучение. Ще те съпроводя до другото пространство за което си насочена.
 Душата Нина го наблюдаваше внимателно, но не забеляза смяна на цвета, както се променяше Другата.
   - Нали ти казах, че съм дух. Ние не променяме цвят - отговори на мислите й ангела.
Изведнъж духът изчезна и Душата Нина усети движение, което не бе предприела тя.
   - Вътре в теб съм - дойде обяснението.
Душата Нина така и не разбра кога спря да се движи. Тук  времето не съществуваше. Новото място...Всъщност не можеше да се нарече място. Беше неизмеримо... Нямаше определен цвят. Имаше всички цветове на дъгата, но не беше дъга. Цветовете бяха вляни един в друг. Пулсираше и го усещаше. Беше странно. Сякаш тялото й изтръпваше, но тя нямаше тяло...
Пробляскваха светкавици които сякаш излизаха от нея и се връщаха в нея. Чувстваше се част от всичко. Беше сигурна, че е всичко.
"И като капката се разтварям в океана"....
-------------------------------------------
Зоя отново говори с майка си, но разговора беше спокоен,. Тя предположи, че майка й е говорила с родителите си и те са повлияли на разбирането й. Но нямаше да забрави заключителните й думи:
" Сега трябва и аз да реша за себе си. Не знам дали бих могла да живея далеч от теб Зоя, но трябва да се убедя".
Двете души бяха заминали и тя прекарваше времето си в учение. Трябваше да научи добре писменият български език  Не, че не го знаеше, но не беше от най доброто на което бе способна. Намери си учителка и започна всекидневни уроци.  Възрастните се радваха на напредъкът, който им показваше. Посети концерт, една изложба, една театрална постановка. Не виждаше Ангел. Не, че не усещаше когато се връщаше от работа, но си беше сложила забрана.
Прибираше се от урокът по български. Пред къщата видя да си говорят баба й и бабата на Ангел. Сърцето й за миг се сви а после затуптя бързо. Нещо имаше да става. Приближи се и чу бабата на Ангел да казва:
  - И не знам какво да правим. Надявахме се да дадат десет дни неплатен отпуск на снахата, но не би. Имали много работа и началникът отказал. Не мога да оставя дъщерята сама.
 Зоя е приближи и поздрави:
  - Добър вечер бабо Димитринке. Нещо си угрижена.
  - Ох, Зойче. Дъщерята ще има операция, а е сама, без свекърва. Иска да отида, а няма на кого да оставим малката от сутринта до следобед. Ангел е мъж и не съм сигурна, че ще се справи.
  - Ами аз мога да се грижа за нея, бабо Димитринке. В Германия бях доброволка в един дом за изоставени бебета и се научих да се грижа за тях. А и ти няма да липсваш дълго нали?
  - Ох, не знам, мила. Довечера ще говоря със семейството и ще вземем решение. Благодаря много, Зоя.
  - Няма нищо. И за мен ще е удоволствие да ви бъда в помощ. Приятна вечер.
Тя остави бабите да продължат сами и си влезе. Краката й трепереха и чак свят й се зависи от тази възможност, която сякаш е дар от небето. А може и така да е! Зоя въздъхна облекчено и се усмихна.
На вратата се почука.
   - Блез, бабо, влез.
   - Зойче, сигурна ли си, че ще се справиш?
   - Защо да не се справя бабо? Казах ти, че имам опит.
   - Добре, де, не ми се сърди. Все още ми се струва, че си малко момиче. - бабата се засмя, обърна се и излезе.
На вечеря, никой не отвори дума по този въпрос и Зоя разбра,че дядото отново беше сложил в ред нещата.
---------------------------------------------

Вечерята беше към своя край. Ангел се готвеше да става, но баба му се обърна към него:
  - Ачо, не бързай. Имаме да решим нещо.
  - Какво има, мамо?
  - Днес говорихме с Ангелина за проблема с моето заминаваме и Зоя си дойде от някъде и чу част от разговора. Когато разбра за какво става въпрос предложи тя да гледа малката. В Германия била доброволка в един дом за изоставени бебета и там се е научила да се грижи за тях.
Останалите стояха занемели от чутото. Бабата продължи:
  - Ако сте съгласни може да предложим заплащане. Като бебегледачка. Аз на нейните години също се грижех за едно бебе, племеницата ми. Не е малка. А ще отсъствам само десет дни. Е, не повече от две седмици.
Тишината стана плътна.
  - Аз нямам нищо против - обади се Ангел, стана и излезе.
  - Ами, мамо и аз мисля, че можем да се доверим на момичето. Сериозно, възпитано, чисто а е и съседка. Пред очите ни е.
  - Ти какво ще кажеш снахо?
  - Да идва от седем  и когато се върна ще си тръгва. Не съм сигурна, че ще иска да й плащаме, но е правилно да предложим.
  - Добре. Утре ще отида в тях и ще се договорим. Ще я извикам два- три дни преди да тръгна да идва по един час за да види кое къде е .
Двете жени прибраха масата мълчешков. Всяка имаше своите мисли, които не смееше да сподели с другата. Когато приключиха по младата, сложи ръка на рамото на свекърва си и тихо каза:
  - Нямаме друг избор.
  - Така е! За друго съм угрижена. Притеснявам се.  Ачо как ще гледа чуждото момиче да се грижи за детето му.
  - И аз не знам какво да ти кажа, мамо. Успокоява ме факта, че Зоя не е непозната. И Нина я харесваше.
  - Права си, снахо. Не е непознато момиче. Хайде, отивай да почиваш.
  - Лека нощ, мамо.
  - Лека нош, мила.
Възрастната жена седна и се замисли. В паметта й се върна случката когато усети нещо да се блъсна в корема й. Знаеше, че е душата на Нина. От баба си знаеше, че душите на мъртвите до четирдесетият ден са там където е преминал животът им.  Но този период вече мина и сигурно душата на Нина си е заминала. Спомни се за майката на Ангелина. Тя беше знахарка и не само. Знаеше и много други странни неща. Хората я търсеха за съвет не само за живите.
Веднъж Ангелина намекна, че тази дарба е преминала към Зоя. Не каза нищо определено, но тя си спомни за някои неща които беше чула от Ангел и Нина са странното дете Зоя.
Възрастната жена въздъха, стана и се запъти към стаята си. Беше време за сън.
Утре започваше нов ден....ако е рекъл Господ!
-------------------------------------

Закусваха тихо. Баба й винаги казваше, че когато ядеш не бива да говориш. "Така проявяваш уважение към хляба." допълваше и завършваше с констатацията, че старите порядки вече са забравени.
Зоя се усмихна на тези мисли и дядо й улови усмивката.
   - Е, признай сега на какво се усмихваш - шеговито се закани с пръст той.
Зоя вече  се разсмя.
  - Ей, дядо, наруши закона.
  - Кой закон?
  - Когато ядеш да не говориш.
Рязсмя се и дядо й.
  - Ами аз приключих със закуската Зойче.
  - Май ми се подигравате - включи се и баба Ангелина
  - Не, бабче, не се подигравам. Напротив, радвам се, че все още имаш желание да спазваш порядките на бащиният си дом
  - Добри порядки са Зойче. Порядки пълни с любов и свързващи семейството със здрави връзки.
В този момент звънецът на входната врата предупреди, че има гост.
Тримата се спогледаха, а Зоя стана да отвори.
  - Добро утро, добро утро.
  - Добро утро и на теб Димитрина. Добре си дошла. Сядай да те почерпя едно кафе.
  - Ще седна само ако ми обещаеш, че заедно с кафето ще има и курабийки.
Двете жени се засмяха.
  - Айде сега, може ли да се съмняваш.
Ангелина направи кафето и сервира на съседката си. Всички се досещаха за повода на посещението. На Зоя краката трепереха и сърцето тупаше като лудо.
 Димитрина изпи една глътка, похвали кафето, отхапа от курабията и направи възхитена физиономия.
  - Непостижима си с тези курабии. И аз ги правя по същата рецепта, но има малка разлика. Слагаш нещо свое и си мълчиш.
Двете съседки отново се разсмяха.
  - Сега да ви кажа защо дойдох.- тя се обърна към Зоя. - миличка, предложението ти е много навреме и ние ще се възползваме от него. Ще идваш сутрин от седем и половина и ще си тръгваш когато се прибере снахата - към пет часа. Ще ти плашаме, естествено. Като на бейби ситер - тя се разсмя - тази дума ми я каза Ачо.
  - Лельо Димитрина, благодаря, че ми давате тази възможност, но не искам да ми заплащате. Моля Ви.
  - Виж Зоя. Това е работа, моето момиче и трябва всичко да е правилно.
 Баба й се обади:
  - Димитрина, разбирам, че така е правилно, но ние не сме  съгласни. Предложението дойде от наша страна като помощ за Вас.
Така, че Зоя е права.
  - Добре. Няма да настоявам. Зойче, ела утре към десет часа да ти покажа някои важни неща.
  - Добре, бабо Димитрина. Ще дойда.
  - Е, хайде, останете със здраве и хубав ден.
   - Довиждане и на теб добър ден.
Двете жени излязоха. Зоя стана и тръгна към стаята си. Все още не можеше да повярва на тази възможност. Десет дни ще е с детето и може би Ангел ще се връща по рано. А Нина и Другата ги нямаше.
----------------------------------------------
Дните минаваха някак неусетно. Сутрин рано отиваше в къщата. Майката на Ангел я посрещаше, пожелаваше й хубав ден и тръгваше на работа. Тя се качваше при детето и се заемаше със всекидневните си задължения. Времето беше топло и  заедно с малката отиваше у дома си да обядва. Възрастните хора се радваха на малката и подмятаха надеждата да доживеят нейното дете.
Ангел обикновенно идваше при тях преди да тръгне на работа. Вземаше на ръце дъщеричката си, целуваше я и внимателно я оставяше отново в леглото й. Пожелаваше на нея приятен ден и тръгваше. Повече не го виждаше и това някак си я разочарова. Не беше сигурна какво точно очакваше от тази ситуация, но имаше очакване. Явно няма да се оправдае. Седмицата измина и бабата щеше да се върне след ден- два. Нина и другата още ги нямаше.
След обед, когато се върна майката на Ангел я покани да седне за малко в салона. Това озадачи Зоя.
  - Зоя, свекърва ми се обади, че операцията на зълвата е минала добре, но има някои усложнения. Това налага нейното оставане. Надяваме се, че няма да имаш нищо против да продължиш. Въпроса е, че няма определен срок на завръщането й. Може да се върне до края на следващата седмица, но може да остане и още.
  - Не се притеснявайте. Няма никакъв проблем. Разбира се, че ще остана докогато трябва.
  - Благодарим ти, много Зоя. Нямаш си представата колко помощ ни оказваш.
Зоя си тръгна с едно радостно предчувствие. Прибра се и весело се провикна на дядо си да изкара таблата или да тръгнат на разходка.
Като чуха гласът й възрастните хора се зарадваха и решиха да отидат на разходка всички заедно. Прекараха чудесно. Черпиха се със сладолед и кадаиф. Като приключиха Зоя им каза новината.
Бабата и дядото се спогледаха.
   - Е, надявам се, че не ти е омръзнало там - каза дядото
   - Какво говориш дядо? Нямаш си представата какво удоволствие е да се занимавам с малката. Тя е много кротка и вече не спи толкова. Започна да се заглежда с играчките над леглото.
   - Ами, утре става на два месеца - се обади бабата.
   - Да, бабо.
Станаха от сладкарницата и се прибраха говорейки си за незначителни неща.
Зоя се включи в приготвянето на вечерята която премина мълчаливо. Изми чиниите, целуна двамата и се прибра в стаята си.
Когато тя излезе дядото се обърна към жена си:
  - Ангелино, много възторжено Зоя прие тази възможност. Дали няма още нещо в нея?
  - Не, знам, какво да мисля. Спомням си, че като беше малка имаше странно отношение към Ангел и Нина. Всеки път когато ходехме  на гости разпитваше за тях. През всичките години. Нито веднъж не пропусна. И сега се върна след смъртта на Нина....и остава. Не знам какво да мисля, ти казвам.
Зоя се изкъпа и се мушна в леглото. Дълго не можа да заспи. Не мислеше нещо определено, но се чувстваше доволна.
Минаха още няколко дни. Този ден се разхождаше с малката в градският парк. Беше прохладно по алеята и тя се чувстваше щастлива. Усмихваше се на малкото дете, което се заглеждаше в шарените дрънкащи играчки вързани над количката. Внезапно чу зад себе си.
  - Как са двете госпожици?
Позна гласът му и сърцето й лудо затуптя. Спря се и се обърна засмяна.
  - Чакаме компания.
  - Знаех си аз, че моето момиченце ме очаква.
Той се наведе над малката и я целуна.
  - Е, щом чакате компания няма да ви оставя сами.
Зоя му отстъпи мястото и двамата тръгнаха по алеята. Отначало мълчаха, но Ангел наруши мълчанието.
  - Зоя, вече си част от семейството и ми се иска да ми разкажеш нещо повече за себе си. Но само ако ти искаш.
  - Защо да не искам? А и няма много за разказване.
Разказа му най хубавите си спомени през изминалите години. Неусетно бяха тръгнали към дома. Следобеда преваляше и времето й беше на превършване.
  - Това е. - тя се засмя. - Опитах се да ти дам картината на едно ученолюбиво момиче.
  - Разбрах. Зоя а защо не кандидатстваш във висшо учебно заведение?
  - Тази година ще пропусна.
  - Ето, че стигнахме до вашата къща. Благодаря ти за всичко Зоя.      Днес става два месеца от раждането на малката Нина. Искам да ти направя един малък подарък. Не ми отказвай, моля те.
  - Няма да ти откажа Ангеле.
Той бръкна във въртешният джоб на сакото си и извади кутия. Усмихна се и я подаде.
  - Това е заедно с моите най сърдечни благодарности
Зоя отвори кутията. Вътре имаше красива гривна.
  - О, прекрасна е. Благодаря ти за подаръка. Довиждане.
Тя бързо си тръгна. Не искаше да види сълзите й които напираха.
Бяха от радост
--------------------------------
 
Измина и тази седмица. Малката все повече стоеше будна и Зоя имаше възможност да се занимава с нея. Днес след банята й правеше масаж и детето доволна подритваше. Изведнъж усети нещо и се изправи. Душата Нина и другата бяха пристигнали и висяха над главата й безмълвни, сигурно от изненада. Другата беше оранжева и за нейна изненада Душата Нина също имаше цвят. Беше светло синя.
  - Какво става? - първа се окопити Другата.
Зоя весело се засмя.
  - Подарък от Небето. Бабата замина при дъщеря си и ме наеха да гледам малката.
  - Така е. Подарък от Небето - промърмори Другата.
  - Това е чудесна възможност Зоя. Ние не бихме могли да я създадем. - включи се Душата Нина и се разтла над дъщеря си - Колко е пораснала. Много ли се бавих? Знаеш ли Зоя, там времето не съществува.
  - Не, не се бавихте много. Две седмици. Но малките бързо се променят, когато не ги виждаш всеки ден. Тя е вече на два месеца.
 - Да. Два месеца....
Настана тишина.
 - Разказвай де - помоли Душата Нина. - Знаеш какво искам да чуя.
 - С него почти не се виждаме. Само сутрин, преди да отиде на работа идва да целуне малката. Казва ми "приятен ден" и това е.
Преди два дни ни намери в парка и ми подари тази гривна. Като знак на благодарност. Аз отказах да ми плащат заплата. Тогава се заинтересува от живота ми до сега. Но мисля, че го направи заради присъствието ми в къщата. Която и да беше на мое място щеше да се заинтересува.
  - Може да си права - отговори Другата - а може и да не си.
  - Какво имаш пред вид?
  - Ситуацията ако е подарък от Небето има влияние в духовен аспект и се е интересувал от твоята личност.
  - Защо казваш "ако е подарък от Небето"? Не си ли сигурна?
  - Не, съвсем. - другата замълча дълго. И те с Душата Нина мълчаха и чакаха отговорът й. - Но ще отида да питам. Горе казаха, че ако имаме съмнение да се отнесем незабавно към тях. Така, че отивам.
Преди да се осъзнаят нея вече я нямаше. Зоя продължи да се занимава с малката а Душата Нина наблюдаваше над тях. Не говореха. 
  - По това време я водя на разходка в парка.
  - Добре. Хайде да тръгваме.
Зоя се засмя на нетърпението й.
Разходката беше интересна. Душата Нина се въртеше около тях, влизаше в количката и галеше малката, даже се закачаше с нея. Разроши косата й, обърна яката на блузката. Зоя без да иска се разсмя с глас и малкото разхождащи се изненадано я изгледаха. 
  - Забавлявате се - чу се присъствието на Другата.
Зоя не се изненада. Вече беше разбрала възможността на душите да се свързват независимо къде се намират.
  - Какво казаха горе - заинтересува се Душата Нина.
  - Казаха, че сетуацията не е по пряка линия и просто са се възползували от нея.
  - Имат пред вид, че е ситуация свързана с лелята на Ангел нали? -
попита Зоя.
  - Да. Но тя помага и на нашата мисия. Има обаче малка опасност.
  - Каква? - попитаха едновременно двете.
  - Тъй като в другата линия има ничие пространство, това може да се намеси и при нас. За това трябва много внимание за действията ни.
  - Какво значи "ничие пространство"?
  - Душите и духовете имат свои пространства на действие. Има, обаче, и общи пространства в които имат право да се срещат. Нещо като демаркционна зона.  Там идват и  духовете от другата страна - сиви и черни. Те са хитри и се стремят да спечелят дадена ситуация.
Ако вземем неправилно решение може да попаднем в тази зона и после трудно ще контролираме ситуацията.
  - Защото всъщност не е  наша а само се възползваме от нея нали?
  - Да, Зоя.
  - Нина, ти си бърза в решенията си защото имаш стремеж свързан с времето. Трябва много да внимаваш и да не действаш сама. Моля те!
  - Добре, ще внимавам.
 Зоя вече беше тръгнала по пътя към дома.
 - Аз след малко ще  оставя малката и ще си отида у дома. Утре ще сме пак заедно и ще обсъдим как да се възползваме от това време.
Все още не се знае кога ще се върне бабата, но няма да е по рано от края на другата седмица.
Прибраха се малко преди да се върне майката на Ангел. За тяхна изненада той се беше прибрал вече и като отвори вратата го видя пред себе си. Беше оставила количката отвън и малката беше в прегръдките й. Ангел се усмихна, протегна ръце:
  - Подай ми я, моля.
Тя внимателно положи детето в прегръдката му и ръцете им се преплетоха. За миг и двамата се затаиха и после Зоя внимателно изтегли ръцете си сякаш да остави за по дълго топлината си в него
Двете души наблюдаваха сцената и едновремено възкликнаха:
  - Чудесно, Зоя.
  - Отново му изпрати от себе си. - каза Другата.
Тя се усмихна.
  - Аз тръгвам.
  - Да, добре. Майка ми сега ще си дойде. Приятна вечер Зоя.
  - Благодаря. Подобно.
----------------------------------------------

  По пътя сякаш не вървеше а летеше. Все още усещаше ръцете му, нежни и топли. Тази топлина се разля по цялото й тяло и напълни сърцето.
Изминаха още два дни е еднообразието, което напълно я задоволяваше.
Беше края на седмицата и Зоя очакваше всички от семейството да се върнат. Тогава сядаха на следобедно кафе и приказки.
  - Момичета, тука сме - се чу призива, който всяка събота изпращаше бащата на Ангел.
Зоя взе малката на ръце и слезе в салона. Ангел пръв я пое от ръцете й а след него бабата и дядото. Целувки, усмивки, въпроси....Салона зашумя като кошер.
Накрая малката утихна отново в бащината прегръдка и всички насядаха около масата. Кафето и сладките бяха сервирани.
  - Зоя - започна домакинята - Има един въпрос, който трябва да обсъдим. Свързан е е с отсъствието на свекърва ми. Налага се да остане още доста време при зълва ми. Поне до следващата година.
Ти имаш ли желание и възможност да останеш при нас? Не искаме бърз отговор. Когато дойдеш в понеделник ще ни кажеш. Ако се съгласиш условието за работата ти ще се промени. Ще бъдеш официално назначена за бейби - ситер със заплата и осигуровки.
Сърцето й радостно трепна от чутото, но се здържа.
  - Добре. Ще ви отговоря в понеделник - тихо каза Зоя.
Продължиха да пият кафето и да си говорят.
Когато приключиха, Зоя се изправи, пожела им приятни почивни дни и си тръгна. Излизайки видя, че двете души я следват. Тя очакваше това. Прибра се в къщи, целуна дядо си и баба си и им каза, че иска да си почине. Те се усмихнаха и пожелаха приятна почивка.
 Като затвори вратата на стаята си Душата Нина веднага започна.
   - Зоя, аз мисля, че вече имаш решение защо не им каза?
   - Нина, не пребързвай. Зоя постъпи правилно - включи се другата.
Зоя мълчеше. Двете души чакаха отговорът й
  - Да, Нина. Решила съм за себе си. Знаете това, но не искам да се усъмнят за истинското ми решение. Чувствам се неудобно, че трябва да крия истината Нина. Аз не мога да се преструвам и се притеснявам, че когато нещата станат явни ще ме обвинят в двуличие.
  - Няма друг избор Зоя. Не можем да кажем истината.
  - Разбирам, че не можем да кажем истината на всички, но на Ангел можем.
  - Не, Зоя. Поне за сега не можем да кажем истината и на Ангел. Моля те не пребързвай. Ще дойде и това време....за истината.
 - Притеснявам се.
Другата мълчеше.
  - И аз смятам, че истината е най добрата връзка, но и с Нина съм съгласна, че е още рано. Ангел не е готов да я чуе. Няма да разбере и това може да го отдръпне завинаги.
И трите се потопиха в мълчание. Зоя беше седнала до прозореца и гледаше навън. Не мислеше нищо. Беше оставила тишината да я обгърне. Двете души разбраха това и си отидоха.
Изведнъж излезе от ситуацията и я погледна отвън.
Видя връзката която свързва семейството, но видя и положителната енергия, която беше насочена към нея. Беше симпатия, доброжелателство, уважение. И толкова. Да, разбираше, че не може да очаква нещо в повече, но и това беше достатъчно за нея. Опасяваше се, че може да е безразличен към нея.
Зоя се усмихна щастлива, защото знаеше, че това семейство един ден ще бъде нейното. И разбираше, че ще е добре дошла в този дом.
--------------------------------------
Ангел внимателно постави дъщеричката си, която бе заспала в прегръдката му, в леглото и седна на люлеещият се стол до прозореца. Беше му станало любимо място след смъртта на Нина.
Отначало мислите му се носеха без посока, но полека лека се концентрираха около Зоя. Той си спомни малкото момиче с неоправляемо  колело, което спря да не излезе на оживената улица.
Изведнъж картината стана толкова жива в съзнанието му, че сякаш се случваше в този момент. Заприиждаха и другите спомени свързани с нея. Спомни си и онзи ден, преди да замине с майка си, когато се сбогува с него. Изведнъж в съзнанието му дойдоха думите на детето на сбогуване:
"Аз заминавам, но ще остана тук. А Нина е тук, но ще замине далеч"
Тези думи  подействаха като ледена вода изляна върху него. Цялото му тяло изтръпна и студът го разлюля. Едва сега разбра смисъла на думите й. Но тя тогава беше дете. Как е могла да знае?
Спомни си приказките между майка си и баба си за прабабата на Зоя. Била знахарка. Лекувала, но не само. Казвала и бъдещи случки, намирала загубени вещи и хора.  Да не би и Зоя да е с дарбата на прабаба си?  Ангел се изправи от стола и закрачи из стаята.
"Може да е така, а може да не е" - мислеше той. - "А може когато е била дете, но сега тази дарба да е изчезнала?". Ангел крачеше несъзнателно и мислите му се бяха заковали на това предположение. Тръсна с глава за да ги прогони и реши да слезе е салона. Знаеше, че майка му е там. Чуваше, че приготвя вечерята.
Още от  стълбите му замириса на нещо вкусно. Беше любимият му летен гювеч. С него имаше шопска салата и бяло вино.
Майка му готвеше майсторски. С баба му се надпреварваха. Той  се усмихна и влезе в кухнята.
  - Какво се усмихваш Ачо?
  - На уханието.
  - Аромата на кухнята, а? - майка му и тя се усмихна.
Зарадва се на неговата усмивка. По скоро - полуусмивка, но и това бе много. Беше първата за тези три месеца след смъртта на Нина. - Сядай де. Да ти направя един студен сок от портокали?
  - Добре. Направи ми. Сякаш съм малък и аз не мога да си направя.
  - Знам, че можеш и знам, че си голям, но за мен си моето дете.
Тя направи, сока, занесе му го и му разроши косата както правеше  често докато се ожени. Той хвана ръката й и я целуна.
  - Мамо, спомням си един разговор между теб и баба за прабабата на Зоя. Говорихте си, че е била знахарка а също така, че е виждала в бъдещето. Не знам защо това се е запазило в паметта ми.
Майка му седна до него и го погледна учудено.
  - И аз не знам защо си запомнил това, нито разбирам защо точно сега си го припомняш, но е истина. Аз си я спомням. Беше красива старица. Имахме дълбоко уважение към нея а и малко страх. Имаше толкова блага усмивка, че когато ни се усмихваше целият свят цъфтеше. Аз често урочасвах и ме водеха да ми бае. Дланите й бяха меки и топли. Денят в който почина имаше пълно слънчево затъмнение. Целият град се стече да я изпрати и всички казваха, че даже слънцето е сложило траур за нея. Ти защо попита?
  - Спомних си Зоя като малка, преди да замине с майка си за Германия. Беше странно дете и говореше странни неща.
 - Какво странно е говорила Ачо?
 - Ами когато си тръгваха се прибирах у дома в момента в който дойде таксито. Тя изтича при мен да се сбогува и ми каза: "Аз заминавам далеч, но оставам тук, а цветето - така наричаше Нина - е тук, но ще бъде далеч". Мамо, мисля, че е предрекла смъртта на Нина.
Майка му отново го погледна странно, а той продължи:
  - Дали дарбата на прабабата не е преминала  към нея? И дали ако я имала, когато е била дете, я има все още тази дарба?
  - Какво мога да ти кажа Ачо? Едва ли ще е правилно да я попитаме.
  - И през ум не ми минава да питам, мамо. Само предположение правя.
 - А защо правиш предположение.
 - Да ти кажа искренно - не знам. Изведнъж дойдоха тези мисли и спомени свързани с малката Зоя. Когато се срещнеха с Нина имаше някаква странна връзка между двете. Усещах я, но не я разбирах. Сега усещам същата връзка между Зоя и малката Нина. Не мога да обесня с думи това усещане, мамо.
Ангел замълча загледан нанякъде в далечината. Майка му го гледаше и нещо присви сърцето й, но беше добро пречувствие. Тя го погали по ръката и стана да види дали е готов гювеча.
---------------------------------------
 Зоя влезе у дома и завари баба си и дядо си на верандата да играят табла. Тази глетка я разсмя до сълзи.
  - Какво има, че толкова се смееш Зойче - усмихнат я запита дядо й.
  - Хайде старче, не се занимавай с детето а хвърляй - също засмяна се пошегува баба й.
  - Кой бие - успя да попита през смях Зоя.
  - Че кой може да бие, Зойче? - отговори със смях възрастният мъж - Държи ли ми да я бия? После ще ме остави гладен.
 - Хайде, сега. Не се оправдавай, че си по слаб от мен.
Зоя седна до тях и със смях и коментари не усетиха как премина времето до вечерята.
 Когато приключиха с вечерята Зоя каза:
  - Днес ми съобщиха, че леля Димитрина ще остане една цяла година при дъщеря си за да помага. Лекарите са забранили да вдига тежко и да се преуморява. Попитаха ме дали искам да продължа да се занимавам с малката. Казаха, че ако остана ще ми плащат като на бейби ситер и ще ми слагат и всички изискващи се от закона осигуровки.
Двамата възрастни я гледаха въпросително и не продумваха дума. Знаеха, че за това е необходимо нейното лично решение.
  - Реших да остана. Малката вече ме познава и ме търси с поглед. - тя замълча. Погледна ги със светнали очи и продължи - Вчера ми се усмихна.
Бабата погледна съпруга си многозначително и сложи ръка върху рамото й.
  - Зоя, ти се решила отдавна това нали? Не ми казвай, че не си знаела защото няма да ти повярвам. Не се върна тук случайно, нали момиче?
 Зоя погледна внимателно баба си, наведе глава и тихо каза:
  - Да, бабо. Не се върнах случайно.
Ангелина се обърна към съпруга си и разпери ръци. Той само кимна с глава и промърмори:
  - Аз ти казах нали, че  от тази драка ще излезе заек.
  - Зоя до къде стига тази история мила? Искаш ли да ни кажеш? Няма да кажем нищо на майка ти. Ти ще й кажеш когато решиш.
  - Бабо, не ме питай нищо повече, моля. Когато дойде време ще ви кажа повече. Не сега.
Зоя стана и тръгна към стаята си оставяйки двамата възрастни да я проследят със зейнали в почуда уста.
  - Ооо, не е нещо малко, да знаеш. Не е! Тя от малка беше....-
бабата замълча за да намери подходяща дума, но не успя. Махна с ръка и започна да обира посудата.
  - Ангелино, тя още в началото като дойде каза, че се връща за да остане. Имам усещането, че е решила да замести Нина.
Ангелина седна и се взря в съпруга си.
  - И аз това си помислих. Не знам дали да се радвам или.....
Тя пак махна с ръка сякаш пропъждаше муха. Стана и продължи работата си. Повече не говориха по този въпрос.
Тъкмо се приготвеха да отидат в спалнята и телефона звънна.
И двамата знаеха кой е по това време.
  - Нищо да не си казала на Веселина. Чуваш ли?
  - Добре де. И аз нямам намерение да я тревожа.
Майка и дъщеря дълго си говориха.
За какво ли? За много неща. Беше вечер на откровението. Такава вечер се случва рядко и има много жени които никога не са я имали. Не защото не са искали, а защото такива вечери са решени от съдбата.
Ангелина положи телефонната слушалка на мястото й, избърса сълзите които се бяха стекли от очите й,  без да усети и тръгна с препълнено от нежност сърце към спалнята, където я очакваше съпругът й.
---------------------------------------------
Времето сякаш летеше. Лятото настъпи. Двамата мъже направиха шатра на двора с всички удобства за детето и нея. Малката сякаш растеше не с дни а с часове. Познаваше всички и се усмихваше като я закачаха. Вече я хранеха с детси храни и се смееха на физиономиите, които правеше когато нещо не й харесваше.  Душата на Нина и  Зоя  се интересуваха от много неща които Другата можеше да им обясни.
   - Би ли разказала за ангелите? - попита Зоя.
   - Какво точно искаш да знаеш?
   - Ами, чувала съм, че всеки си има ангел пазител.
   - Зоя, ти никога ли не си се срещала със своя ангел - пазител - попита Другата.
  - Виждам тези късчета светлина, които постоянно прелитат край мен запътени за някъде - тя се усмихна - но никое от тях не ми е казало: "Здравей, аз съм твоя ангел - пазител".
  - Хм. Странно. Аз мислех, че се е представил. Често го виждам на лявото ти рамо. И сега е там.
Зоя, рязко обърна глава на ляво и видя с каква скорост ангела се изстреля.
 Другата и Душата Нина станаха ярко жълти.
     - Защо се смеете? Той не трябваше да бяга. - нацупи се Зоя за кратко, но след секунда се разсмя и тя. -  Къде отиде това нещичко?
    - Не знам, Зоя. Те нямат опознавателни знаци. Всички служебни ангели са абсолютно еднакви.
    - Служебни ли? Какво значи това?
    - Ангелите са различни. Тези са изпратени при всеки човек за да му служат. Стоят близо до него освен ако човекът не ги прогони сам.
   - Как така да ги прогони сам?
   - Има хора, които  умишлено си служат със злото. При тях няма служебен ангел.
Има и висши ангели. Те имат право да идват на Земята в човешко тяло. Те са със специална мисия.
  - И не могат да се разпознават ли?
  - Не, не се различават от човека по външен вид, но те не вършат лоши дела.
  - Искаш да кажеш, че са като хората - женят се, имат деца?
  - Да. Точно така. Децата които се раждат от тях са гении, които откриват важни неща за развитието на човечеството. Това е начина по който небето помага за усъвършенстването на човешката общност.
   - Имаш пред вид писатели, поети, музикати, художници и други творци?
   - Не. Казах "гении". Тези творци, които ти изреди, са за личността. Човекът избира дали да ги приеме или не. Аз говоря за научните открития които ползва човешката общност за своето развитие. Чрез тях небето ни праща помощ.
   - Но доста от тях се превръщат в оръжие за смърт.
   - Така е, но човекът е създаден със свободна воля и носи отговорност за нея. Ако не беше така щеше да е биоробот...марионетка.
Зоя се омълча. Душата Нина се рееше над детето.
Наближаваше обяд. Напоследък Ангел идваше по това време и обядваха заедно. След превършването на обяда разговаряха за какво ли не. Този час беше най очаквания за Зоя и тя усети тръпката от неговото преближаване.
   - Да, Зоя, Ангел приближава дома.
Душата Нина се завъртя около Зоя, и разроши косата й.
  = Хайде, приготви се за срещата.
  - Стига де. Добре съм....или не съм добре?
Двете души станаха ярко златисти. Това беше знак за веселие.
  - Хубава си, не се притеснявай - каза другата.
Пътната врата се тропна и Ангел се зададе по алеята.
Влезе в шатрата и взе детето.
Обърна се към нея:
  - Здравейте момичета. как премина сутринта?
Този въпрос стана стандарт. Зоя заразказва, а малката Нина я наблюдаваше и от време на време се усмихваше сякаш беше съгласна с казаното.
    - Днес няма да остана с вас и надявам се момичетата да ме пуснат - каза Ангел със загадъчен глас.
Зоя го погледна и се усмихна.
   - Е, няма да те спираме. Нека и другите деца да ти се порадват.
Ангел я погледна стреснато. Остави малката в леглото и отново я погледна.
   - Какво имаш пред вид Зоя?
   - Щом като си така интусиазиран само за деца ще е - каза Зоя засмяна.
   - Хм....умна си. Впрочем отдавна съм го разбрал. Права си. От училището ме поканиха да тренирам детският отбор по тенис корт.
   - О, чудесно. Тъкмо ще си възвърнеш формата.
   - Ти откъде знаеш, че съм играл тенис? Какво ли питам. Сигурно си видяла наградите.
Зоя едва не си прихапа езика. Не беше от наградите, естествено. Зоя погледна към лявото му рамо, където обикновено беше "кацнала" Душата Нина. Беше оранжева.
     = Логика Ангеле - засмя се Зоя - ако не си бил добър няма да те канят за треньор.
   -  Права си...отново - той се усмихна. - Ще взема душ и тръгвам. Днес ще се запозная с децата. Тренировките ще започнат от новата учебна година. Децата излизат във ваканция другата седмица. И аз ще имам възможност през лятото да си възвърна формата. Има клуб който е отворен целогодишно. Е, хайде да не те занимавам повече. Тръгвам.
Ангел изпрати въздушна целувка на малката и се запъти към къщата. Заедно с него замина и Душата Нина.
------------------------------------
 Ангел влезе в стаята, съблече се, остави хавлията на вратата на банята, влезе и пусна душа. Все още беше под впечатление на разговора със Зоя. Месеците бързаха и понякога му се струваше, че е минал век от смъртта на Нина. Не, че я беше забравил, не, но ароматът й беше изчезнал от леглото, смеха й от къщата. Само по някога се стряскаше от стъпките на Зоя защото ги припознаваше. За тези шест месеца Зоя се беше променила. Все още имаше момичешкото, но беше придобила и женственост. Може би край детето разцъфтяваше.
Ангел се миеше бавно и мислите му се бяха залепили за Зоя.
Това странно държание очуди Душата Нина. Тя можеше да влезе в мислите му, но Другата я беше предупредила да не го прави. Това състояние на Ангел я затормози толкова, че без да се колебае влезе. И видя там Зоя. Не, че се изненада...но всъщност се изненада ...малко. Нали на това се надяваха. Тя гледаше прекрасното тяло на Ангел и едно решение назря в нея. Другата беше долу при Зоя и детето и тя беше сигурна, че Зоя ще дойде веднага като я повика. Завъртя се бързо и пренесе хавлията оставяйки я на люлеещия стол, който беше под прозореца на отсрещната страна на стаята.
Ангел беше готов да излезе и тя повика Зоя.
Той посегна да вземе хавлията, но като не я намери излезе от банята и учуден се загледа търсейки я. Видя я на стола и още по зачуден тръгна натам. Стъпките на Зоя спряха пред вратата на стаята. Тя почука и Ангел машинално каза "ДА".
Зоя отвори вратата и той се обърна изненадан към нея. В този миг една черна сянка влезе през прозореца и се  уви  около голото тяло на мъжа.
Зоя стоеше вцепенена на вратата. За пръв път виждаше гол мъж. Той беше като скулптурата на Давид, но неговата мъжественост беше много по осезателна.
Другата се втурна в стаята, взе хавлията и я тикна в ръцете на Ангел и той машинално се покри. Каза на Зоя да отиде при детето и потърси Душата Нина, която се беше свила някъде.
  - Хайде излизай от там. Трябва да отидем при Зоя и да решим как да оправим последствията.
Душата Нина се появи и двете отидоха при Зоя. Момичето седеше с ръце в скута и зареан поглед някъде в далечината.
  - Зоя, миличка, трябва да ни говориш.
Зоя, обаче, не обърна никакво внимание и продължи да стои така. Малката нещо бърбореше, но и това не й направи впечатление. Голото тяло на Ангел беше пред очите й и едно парещо желание да го докосни пърхаше някъде в стомаха й.
Другата се завъртя около лицето й за да я накара да се върне при тях.
   - Добре. Какво да ви кажа. Луда съм по този мъж. Обичам го с цялата същност на душата си. Като, че ли винаги съм го обичала....и ще го обичам.
   - Това вече го знаем, Зоя., но добре правиш, че си го признаваш. Имаме обаче, голям проблем. Това което Нина направи, не биваше да става и "ония" се възползваха от ситуацията и пратиха един от "техните" ...сексуалният дух. Има опасност отношенията ви да вземат неправилен обрат.
  - Но какво лошо има в секса?
  - Няма нищо лошо когато е свързан с любов. Ангел все още не е осъзнал своите чувства към теб и ако започне с сексуално желание може никога да не се свържите.
   - Какво ще стане сега?
   - Не знам. Ще отида горе да разгледаме ситуацията. Както знаете идването на Зоя в тази къща и приближаването й с Ангел стана по друга линия. Предупредиха ни още в началото, да внимаваме с решенията си.
   - Е, сбърках - обади се Душата Нина. Не мога да върна стореното. Отивай "горе" за да се оправят нещата.
Другата замина. След малко се върна майката на Ангел и Зоя се прибра у дома си.
Извини се на дядо си и баба си, че има да чете и се качи в стаята си.
    - Нещо се е случило, мъжо.
    - Ако иска ще ни каже. Трай си.
Зоя влезе в стаята си, преоблече се и седна на любимото си място до прозореца. Пред очите й все още стоеше прекрасното голо тяло на Ангел.
-------------------------------------------
Ангел трудно се окопити. Държеше хавлията увита около кръста си, но нямаше спомен кога е сторил това. Не разбираше как хавлията се беше отзовала на люлеещият се стол и защо Зоя се оказа на вратата. Сети се, че има среща в училището и погледна часовника. Времето беше малко, но щеше да отиде в точният час. Облече се, слезе да поздрави майка си. Беше добре, че Зоя си беше отишла. Каза, че излиза, целуна двете любими - дъщеря и майка и се разбърза.
В колата все още не беше се освободил от случката, но трябваше. Когато влезе в салона на училището и видя, че всички вече го очакваха се усмихна и остави случката "зад вратата".
Другата се върна.
    - Хайде да отидем при Зоя.
Двете души се понесоха и за секунди бяха при нея.
Зоя не се изненада от посещението.
Чакаше Другата да каже решението.
    - Зоя, ще се разделиш за известно време с Ангел.
    - Как така ще се разделя с Ангел? А малката?
    - Утре ще научиш подробностите.
    - Толкова скоро - разочарованието на Зоя беше толкова силно, че двете души едновременно я погалиха за да се успокои.
Зоя се потопи в ласкавата утеха и полека, лека уверението, че всичко е както трябва се настани в съществото й. Двете души си отидоха и тя слезе за вечеря.
Не беше седнала още и телефона звънна. За миг сърцето й се сви. Беше забравила за майка си напоследък. Почти седмица мина от последният им разговор и сега усети вина за това.
     - Бабо, остави, аз ще вдигна слушалката. Мама е! Мене търси.
     - Здравей мамо.
     - Здравей Зойче.
Сърцето й се сви отново и после учестено заби.
    - Мамо, какво има.
    - Нищо опасно, миличка. Просто една плевмония ме повали и имам нужда от помощ. Можеш ли да дойдеш? Има една жена да ми помага, ни не мога да свикна с чуждия човек. Моля ти се, мила.
    - Разбира се, мамо. Само, че дай ми три дни. Може ли?
     - Разбира се. Не казвай на баба си и дядо си. Измисли нещо.
    - Добре. Бъди спокойна.
Каза на възрастните хора, че трябва да отиде до Германия за някои документи във връзка с оставането й тук.
Те я погледнаха учудени, но нищо не казаха.
Вечеряха и се прибраха по стаите си.
Реши утре когато се върнат всички да им каже проблема. Знаеше, че всичко е решено. Трябваше да замине и да се раздели с Ангел за известно време.
Нощта беше тежка. Утрото също не беше весело, но Зоя сложи усмивка на лицето си за закуската и когато отиде в къщата на Ангел разбра, че той вече беше излязъл. Поприказваха малко с майка му и тя тръгна на работа. Двете души бяха вътре в стаята.
   -  Знаете какво се случи нали? Знаете вече, че заминавам при мама. И сигурно знаете и кой ще остане при малката.
    - Да, знаем, Зоя. Не се притеснявай. Няма да е за дълго и малката няма да те забрави.
    - Зоя, много съжалявам, че така неразумно постъпих.
    - Няма нищо Нина. Случи се. Надявам се, че друг път няма да вършиш нищо сама.
    - Нама да се повтори Зоя. Повярвай ми. Осъзнах, че само ако сме разсъдливи ще се справим.
Ангел, не се върна през целият ден. Дойде си майка му от работа и веднага след нея и баща му.
    - Искам да говорим за нещо - каза Зоя.
    - Да, и аз имам новина. Казвай първо твоята.
Бащата се усмихна:
    - Само аз нямам новина. Хайде да чуя вашите.
   - Моята не е добра. Мама се е разболяла от плевмония и иска да отида за една седмица при нея.
   - О, жалко за майка ти Зоя. Бързо да оздравее. Разбира се, че ще отидеш. Не се притеснявай за малката. Аз излизам в отпуск от понеделник. Това беше моята новина и мислех да ви направя едно предложение, но смятам, че ще има време и за него когато се върнеш.
Така, че утре можеш да тръгнеш ако намериш билет за самолета.
     - Да още сега се видя в Интернет и ако имам късмет ще тръгна веднага. Ще ви се обадя преди да се върна.
    - Лек път Зоя и поздрави майка си.
Зоя, целуна малката Нина, збогува се с другите и си тръгна. Вече беше разрала, че с Ангел няма да се види.
------------------------------------
Целият ден не можа да се съсредоточи. Нито в работата си, нито на корта. Пред очите му бяха възхитените й очи с които огледа тялото му. Те издаваха, че вижда за първи път голотата на мъж и това я правеше някак неземна. Обхващаше го копнеж да види отново очите й така възхитени от него. Едновременно в съзнанието му се появяваше спомена за Нина когато го видя за първи път гол. Странно, но сякаш и нейните очи и очите на Зоя се вливаха в едно и лицето на Нина се вливаше в лицето на Зоя и това не го плашеше вече.
Тези шест месеца бяха отворили място на Зоя. Не, че беше забравил Нина. Просто Зоя вече имаше своето място в сърцето му.
Когато се прибра, като избра час в който беше сигурен, че Зоя си е отишла чу новината, която му причини болка.
Нямаше да я вижда известно време. Първият момент си помисли, че това е добре, но после му стана странно, че няма да я вижда.
Беше тежка нощ. Объркани сънища. Сутринта стана с беспокойство. Беше сигурен, че трябва да я види. Слезе в кухнята. Майка му и баща му се занимаваха с малката. Поздрави, целуна дъщеря си и си наля кафе. Майка му го погледна, но реши да не пита нищо. Направи знак на мъжа си и той да стори същото.
Ангел мълчаливо си изпи кафето и тръгна.
    - Ще се поразходя малко.
    - Добре. Като се прибираш вземи хляб, че забравих вчера - поръча майка му.
 Ангел излезе. Вървеше бавно. Приближаваше къщата на Зоя и мислите му избягаха втурвайки се при нея. В момента когато се изравни с портата, тя вече отваряше. Застанаха лице в лице като тогава...
Тя първа сведе очи.
     - Добър ден Зоя. Разбрах, че тръгваш за Германия. При майка си.
     - Да, но за кратко. Около седмица.
     - Кога ще пътуваш?
     - Има самолет след обед в 18 часа. Сега отивам да видя автобусите за София.
     - Ще приемеш ли аз да те закарам до София? - това го беше помислил преди да се видят.
    Тя го погледна, усмихна се с цялото си лице:
   - Да, ще се радвам да ме закараш до летището.
В този момент Зоя видя двета души. Душата Нина беше "кацнала на лявото рамо на Ангел, а Другата висеше над главата му. И двете бяха с цвета на слънцето.
    - Ами, трябва да тръгнем след час. Имаме почти четири часа път а трябва два часа преди полета да си там.
    - Да, прав си. След час ще те чакам тук. - тя му се усмихна сияеща.
Ангел също се усмихна, обърна се и тръгна за дома си. Сети се, че майка му искаше хляб, засмя се и се върна за да купи. Имаше време за това. Зоя се беше прибрала.
Купи хляба, прибра се и каза, на родителите си решението си. Те не се учудиха, даже го похвалиха и майка му реши да приготви сандвичи за път.
    - Мамо, недей да правиш много. Ако имам време, ще седнем в някой крайпътен хан.
Той се качи в стаята си да се преоблече. Една мисъм запърха в главата му. Беше петък. Неделята а и понеделника му бяха свободни дни. Чак вторник  имаше среща с клиенти. Е, знаеше, че майка й е болна, но все ще има малко време в неделя да се разходят. Беше му казала, че градът е стар и има много запазени старинни постройки. Влезе в Интернет и видя, че има места все още за същия полет. Заангажира. Изпита радост от мисълта за изненадата й. Душата Нина гледаше всичко и чувстваше странно вълнение. Усещаше, че Ангел беше тръгнал по пътя към Зоя. Другата беше казала, че е имало битка и пазителя е прогонил черният дух от тялото на Ангел.
Младият мъж отвори гардероба и избра някои дрехи - два панталона, две ризи, пуловер, сако. Сложи и един чифт меки обувки, бельо.
Беше готов. Занесе чантата и я сложи в багажника на колата. Влезе при родителите си и им каза, че ще се прибере в понеделник вечер. То учудени го погледнаха, но той не даде никакво обяснение.
     - Лек път, момчето ми! И внимателно да шофираш.
     - Знам, мамо. не се притеснявай.
Целуна малката и тръгна. Когато излезе от пътната врата видя, че Зоя вече беше пред вратата с малка пътна чанта. Беше облечена с елегантен ленен костюм - светло синя пола и сако бяло на сини точки. Косата високо вдигната на нещо като кок и вързана  със синя пандела. Беше с бели сандали и малка бяла чантичка. Беше очарователна. Качи се в колата, поздрави и каза:
     - Е, да тръгваме на нашето първо голямо пътешествие.
Ангел ахна от изненада, а тя загадъчно се усмихна.
    - И какво още знаеш? - попита я той със затаен дъх.
    - Има време и за този разговор Ачо.
Той отмово я погледна стреснато. Името с което го назова беше приоритет само на семейството му. Никой извън дома не го наричаше така. Даже най близките му приятели.
    - Съгласен! Ще изчакам часа си.
Тя отново се усмиха, тръсна глава, махна с ръка и каза:
   - Е, да тръгваме тогава.
Пътя мина в разговори за какво ли не. Спряха да хапнат в едно крайпътно ханче. Оказа се много приятно място с вкусна храна. Обслужеха ги бързо. Стигнаха навреме за самолета. Настаниха се безпроблемно. Не говореха за неговото идване. Сякаш беше нещо предварително уговорено. Той остана разочарован, че изненадата му не беше успяла, но тя го погледна разбиращо и промълви:
   - За мен рядко има изненади. Обикновенно са за дребни неща, които само влияят на настроението ми. Твоето идване днес е нещо повече от обикновенно.
Той кимна с глава, но не поде разговора. Разбираше, че и тя не иска да обсъждат.
Не усетиха кога полета превърши. Презимиха се, минаха всички процедури и се отзоваха в автобуса, тъй като летището беше в съседен град. Гледаха през прозореца и Зоя му обесняваше всичко.
Взеха такси и стигнаха до къщата. Беше неголяма с малък красив двор пълен с цветя и зелинина. Зоя отвори вратата и го пропусна да влезе пръв.  Чу се гласа на майка й:
    - Зойче в салона съм, миличка. Идвайте.
Ангел отново се изненада. Кога беше успяла да предупреди майка си?
Зоя разбра и се усмихана:
    - Видяла ни е през прозореца. И  моята изненада не стана.
Веселина, въпреки болестта си, елегантно облечена. На Ангел направи впечатление приликата им.
    - Добре дошли. Зоя не ме предупреди, че идвате двама, но това няма значение. Винаги сме щастливи да имаме гости.
    - Последният момент Ангел реши да дойде с мен.
    - Добре сте направил. Зарадвахте ме.
Тя подаде ръка и Ангел с почит се наведе и я целуна.
   - Е, как беше полета?
   - Всичко добре мина, мамо. Сама ли си?
   - Да. Освободих днес жената с уговорката да дойде утре. Мислех, че ще е добре и не съм се излъгала. Покажи на Ангел стаята, освежете се и ще вечеряме. Половин час достатъчен ли ви е?
   - Разбира се - отговориха и двамата в един глас, погледнаха се, усмихнаха се и тръгнаха.
Веселина погледна след тах и сърцето й радостно трепна. Нейното момиче беше лудо влюбено. Виждаше от целият израз на лицето й, от новата й походка. И той имаше искрата. Майка й беше разказала историята до толкова до колкото знаеше. Е, какво пък, със съдбата не може да се бориш. Въздъхна и стана. Жената беше подредила масата в трапезарията. Само още един прибор трябва да се сложи. Не беше толкова трудно. Храната беше във фурната. Салатата в хладилника само да се овкуси. Зоя щеше да се справи с това...и със сервирането. Когато седна чу и двете врати едновременно да се отварят и затварят. Усмихна се. Адвокатът е точен човек.
     - Ето ни и нас. Мамо, казвай къде са вкусотиите.
     - Във фурната е печеното и топлата гарнитура, а в хладилника салатата.
Ангел седна. Зоя се захвана със сервирането Беше тихо. Никой н не говореше. И внезапно двете в един глас се обадиха:
   - Защо мълчите?
И се разсмяха. Жените весело, а Ангел само се усмихна разбиращо.
   - Виното да не забравиш Зоя.
   - Няма мамо. Как без вино ще вдигнем наздравица за твоето оздравяване и за добре дошъл на Ангел?
   - Когато всичко беше сервирано, Зоя седна, пожелаха си "добър апетит" и се заеха с храната.
   - О, много е вкусно печеното. Има нещо различно от майчиното ми. - каза Ангел.
   - Тук се научих да побългарявам немската кухня и да прибавям нещо немско към българската и се оказа много вкусен експеримент.
Радвам се, че Ви харесва. Жената която ми помага се изненада когато й наредих как да го приготви.
Зоя погледна Ангел и трепна изненадано. Там, на лявото му рамо седеше Душата Нина цялата оранжева. Ангел видя трепването на Зоя, вгледана в рамото му и той погледна.
   - Какво има - учуден я попита.
    Зоя се окопити:
   - Една пеперуда беше кацнала на рамото и, но като разбра, че ме притесни, отлетя.
Душата Нина, промени цвета си. стана синя, завъртя се покрай главата й, помилва я и си отиде.
Прекараха още час заедно.
  - Мамо хайде заедно с Ангел да седнете в салона, а аз да вкарам кухнята в ред.
   - Ще се съглася, Зойче. Няма кой друг да стори това. Хайде Ангеле, да отидем да се забавляваме в салона.
Той стана, отиде зад нея, внимателно й помгна да стане и предложи ръката си за да я съпроводи. Веселина се усмихна и с удоволствие прие помощта му. Хареса й жеста му. Беше го харесала и се радваше. че един ден ще бъде нейн зет.
Скоро Зоя дойде при тях. Поприказваха малко и Веселина стана.
   - Аз трябва да си лягам. Изморих се.
   - И ние сме изморени от пътя госпожо.
   - Е, можете да останете до когато решите. Аз обаче не мога. Лека нощ.
Тя целуна Зоя и кимна на Ангел.
   - Хайде, мамо, ще дойда да те сложа в леглото. Ангел може да се прибере сам в стаята.
   - Така е. Лека нощ, госпожо. Лека нощ Зоя.
   - Лека нощ на наша териотирия.
Ангел ги изчака да излязат от салона и тръгна към стаята в която го настани Зоя. Влезе вътре и се огледа. Нямаше време преди вечеря. Тази стая сигурно беше за гости. Картини по стената, малки красиви предмети по лавицата. Старинен гардероб и малка кръгла маса с два също старинни стола. Хареса му обстатовката.
Взе душ, легна и веднага заспа.
Събуди се от аромат на кафе. Стана, приготви се и слезе в салона. Зоя и майка й вече бяха там
   - Доро утро на ранобудните госпожи. - той отново целуна ръка на Веселина а на Зоя само се усмихна. Влезе жената, която обслужваше и ги покани на закуска.
Закуска премина в разкази за  началото им тук.
  - Е, хайде, да тръгвате Зойче. Да покажиш на Ангел всички красиви места.
 - Да, време е. Хайде Ангеле. Мамо, няма да се върнем за обяд. Ще ни извиниш, но искам да обядваме на островчето.
 - Не се притеснявайте. Няма да съм сама.
 - Довиждане, мамче. -
Зоя целуна мзйка си и тръгна.
 - Довиждане госпожо.
 - Е, хайде, тръгвайте. Денят няма да ви чака.
Беше слънчев, летен ден. Температурата беше умерена за сезона и това им позволи да направят голяма разходка. Зоя заведе Ангел по най прекрасните, малки улици на града със старинни, красиви къщи. В трите музея. В крепостта.
Тя беше много добър гид и Ангел остана изненадан от познанията й по историята на градчето.
   - От малка обикалях и съм се заслушвала в обясненията. Събудиха ми любопитството и сериозно се заех с историята на града. После се записах за екскурзовод. През лятната ваканция се занимавах и с това.
   - Та ти си била енциклопедия от знания. Е, хайде да те водя на обяд.
   - Къде  ще ме заведеш?
   - Ще видиш. - засмя се весело Зоя.
Спря такси и му даде насоката. Ангел любопитно наблюдаваше местността.
   - Тук наблизо реката прави завой и е образивала малък остров. Там има прекрасен ресторант. Не само красота, но и много вкусна храна.
  - Хм. Малък остров с ресторант? Звучи ми познато.
  Зоя го погледна, усмихна се, но нищо не му отговори. Таксито спря и те слязоха. Повървяха около стотина метра в една гора и внезапно тя се отвори и откри прекрасна гледка. Ангел се вцепени.
   - Сякаш някой е пренесъл нашият ресторант тук, но го е променил - тихо каза той и я погледна. - Знаеш нали?
 Тя докодна ръката му  промълви:
    - Нали се разбрахме, че ще дойде време и на този разговор. Хайде да влезем.
Тя усети, че Ангел се умисли. Поръчаха различни вкусотии и полека, лека разговора потръгна. Прекараха приятно остатъка от деня. Прибраха се пълни с впечатления и снимки.
Вечерята премина в раговори и веселие. Веселина си легна рано, а те останаха. Разговаряха за деня, но не засегнаха повече темата за ресторанта.
    - Е, хайде, хайде да лягаме. Сутринта ще пътуваш и трябва да станем рано.
   - Зоя, няма да ме изпращаш утре до летището. Моля те. Не оставяй майка си сама. Извикай такси да ме закара на автобуса.
   - Добре, Ачо. Лека нощ! До утре.
Ангел си легна, сложи глава на възглавницата и мигновенно заспя.
Зоя мисли дълго и взе някои решения. После се мушна в хладното легло и заспа. Душата Нина и Другата се надвесиха над нея и за кратко я потопиха в пълен покой. Душата Нина отиде при Ангел и за първи път го обви както правеше с дъщеря си. За миг, но знаеше, че този миг е нейната последна вечност.
Двете души се понесоха към дома и скоро бяха отново при малката Нина.
Сутринта закуската премина в обикновени разговори за пътуването, поздрави и пожелания. Таксито дойде. Ангел си взе довиждане с Веселина. Зоя го изпрати до вратата. Той изезе повървя две, три крачки и се спря. Зоя излезе отпред. Ангел остави чантата, върна се и преди Зоя да се усети хвана главата й с две ръце и я целуна. Обърна се, взе чантата и бързешком се качи в таксито. Тя продължаваше да стои закована от изненада. Таксито сви зад ъгъла и Зоя тръсна глава и си влезе. Майка й стоеше в коридора и я гледаше. Не каза нищо. Обърна се и се прибра в стаята си.
-------------------------------------

Дните минаваха бързо с грижите около майка си. Жената идваше само за три часа, почистваше и си отиваше. Веселина и Зоя четяха, гледаха филми, спореха, смееха се. Майката се поправяше и денят на раздялата наближаваше. Излязаха на първата разходка и прекараха чудесно по тесните улички, стари кафенета и антикварни магазини.
     - Зойче, кога мислиш да тръгваш? - попита Веселина на закуската.
     - След два дни. Ще тръгна в петък. Вече си поръчах билета.
     - Добре, миличка. Прекарах чудесно с теб. Липсваш ми и не знам дали ще свикна тук сама.
     - Мамо, знаеш, че имаш избор нали? Или да дойдеш при нас или да се омъжиш. Млада си още. Не може да няма някой край теб. Ти си потайна.
     - Зойче, ако беше нещо толкова сериозно мислиш ли, че нямаше да ти кажа?
    - И все пак трябва да решиш. Варианта да си останеш сама и той се вписва.
    - Е, хайде, умнице. Не се закачай с майка си.
    - Мамо, истина ти казвам.
    - Ти която всичко знаеш не си ли разбрала какво ми е бъдещето.
    - Мамо, няколко пъти съм се съблазнявала от мисълта да те проверя, но се въздържах. Ако искаш ти, мога да погледна.
    - Не съм сигурна дали искам, мила. Тогава се губи очарованието на изненадата. А щастието е букет от красиви изненади!
Двете се спогледаха узмихнати. Веселина протегна ръка и погали Зоя по главата, както правеше когато бе малко дете. Зоя взе ръката й и я целуна по дланта.
Двата дни преминаха бързо. Веселина бе все още в отпуск по болест и реши да изпрати дъщеря си до летището. Качиха се на колата и тръгнаха. По пътя говориха за обикновени неща. Веселина не засегна въпроса за отношенията й с Ангел, а и Зоя не отвори темата.
Разделиха се с топла прегръдка, целувки и малко сълзи. И двете знаеха, че времето на новата им среща не е определено.
--------------------------------

Не усети как премина полета. Преземиха се и остави зад гърба си всички формалности по пристигането. Изчака пътната чанта. Връщаше се с голям багаш. Накупи си много неща а и много подаръци. Качи чантата на количка и тръгна към изхода. за нейна голяма изненада там я чакаше млад мъж с табела на която пишеше нейното име. Тя се приближи:
   - Здравейте. Аз съм  Зоя.
   - Добре дошла госпожице. Изпратиха ме да ви заведа до автобуса. Елате.
Зоя нищо не попита. Той пое количката с багажа и се упъти към изхода. аведе я на автогарата точно пред автобуса. Предаде багажа на шофьора и тръгна.
   - Почакайте, а плащането?
   - Всичко е уредено, госпожице.
Зоя се качи и скоро след това потеглиха. Беше доста път, но тя не можа да заспи. Стомаха й беше на топка. не знаеше как да реагира при срещата си с Ангел. Целувката му промени всичко. Не искаше да мисли и да си прави сценарий, но мислите идваха и я разбъркваха. Беше й хубаво. Пепепруди пърхаха в гърдите й когато си спомняше за устните му. Най после пристигна . Слезе и се упъти към багажното. Видя, че има таксита и се успокои. Все пак чантата беше голяма и тежка. Нареди се да чака. В момента в който чу името си и подадоха чантата една ръка се протегна и я взе. Зоя изненадано се обърна и го видя.
    - Този път те изненадах нали?- с лека усмивка я попита.
Тя само кимна с глава и тръгна след него. Колата не беше далеч. Той отвори багажника, остави чантата, а после отвори вратата да влезе тя. Влезе, седна закопча колана и нито дума не излизаше от устата й. Сякаш беше онемяла. Видя Душата Нина залепена на прозореца да сияе в златно.
     - Добре дошла, Зоя. Как мина пътуването? - запита Ангел преди да тръгнат.
     - Благодаря. Всичко беше добре.
     - Е, хайде да тръгваме, че сигурно те чакат с нетърпение. -  той помълча за малко и допълни - Радвам се, че си тук.
Тя не отговори. Гледаше Душата Нина и някакво странно чувство на неудобство я обвзе.
     - Искаш да си отида ли - попита Душата Нина.
     - Не, какво? Защо? - отвърна с мисли Зоя, но разбираше, че тези въпроси всъщност бяха молба.
 Душата Нина изчезна. Сякаш се разтвори в пространството.
Не говореха с Ангел, но тя сякаш чуваше забързаният пулс на сърцето му. Скоро стигнаха до нейният дом. Той спря колата, слезе, отвори багажника, извади чантата и я почака. Зоя се приближи към него и протегна ръка да я вземе.
   - Не, Зоя, аз ще я оставя пред вътрешната врата. Тежка е за теб.
Тя нищо не отговори. Ангел пое по калдъръмената пътека и стигна до къщната врата. Там остави чантата и се обърна. Зоя беше зад него. Отзоваха се лице срещу лице. Ангел се усмихна и я погали по бузата. Свали бързо ръката си и се втурна да излезе. В този миг вратата се отвори и на прага застана баба й.
    - Аууу, Зойче, защо не каза, че се прибираш? Ако не ми се беше обадила Дора, че Ангел отишал на автогарата да те посрещне нямаше да знам. Сега чух стъпки по кълдъръма и за това излязох. Добре си ми дошла, миличка. Хайде да внесем чантата двете, че като гледам доста е тежка.
   - Здравей бабо - засмя се Зоя. - изненадата ми се провали.
   - Хайде, хайде, да влизаме, миличка. Божкеее, с какво си напълнила чантата?
   - Кой дойде Ангелино? -попита дядото и като видя Зоя ахна. - Брей, че изненада. Утре те очаквахме.
   - Знам дядо, но изненадата се оказа само за теб. Явно баба е решила така.
   - Ааа, Ангелино значи имаш тайни от мен. Ела, Зойче, ела дядо да си прегърне момичето.
  - Мъжо, остави детето да се измие и преоблече и като слезе ще ни разкаже всичко. И както разбрах има нещо важно да ни каже.
  - Какво има Ангелино? Пак нещо тайно от мен.
  - Тя ще ни каже дядо. Потърпи малко.
  - Е, добре де. Всичко ще ви разкажа....след час.
Зоя ги целуна и хукна по стълбите към стаята си.
Като влезе в стаята си двете души бяха там. Оранжеви.
  - Дойдохме само да ти кажем "добре дошла" и изчезваме. Промениха цветовете си един след друг и едновременно всички. Зоя ахна. Беше впечатляваща гледка.
   - Ооо, благодаря. Прекрасни сте.
   - Е, това е за сега. Утре ще поговорим
Двете я огърнаха едновременно с нежност и покой. Докато Зоя се съвзе  вече бяха заминали. Оставайки сама тя се изкъпа мислейки за Андрей. Времето на развръзката наближаваше и трябваше да се подготви за него. Утре щяха да обсъдят трите този ден. Зоя беше решила да разкрие истината на Ангел. Естествено, че се притесняваше малко, но трябваше да го направи.
Преоблече се и слезе при двамата възрастни които с нетърпение я чакаха в салона на къщата.
----------------------------------------------
   - Аууу, какъв аромат се носи. Бабо, пак си се постарала да ме изненадаш нали?
   - Ами да. Направила съм пълнен заек. Не ме питай от къде съм го взела.
   - Защо да пита  тебе, Ангелино. Мене да пита каква перипетия изживях докато го намеря.
Двата се засмяха едновременно.
  - Добре де. И на двамата съм благодарна за усилията.
 - Дано да ти хареса. Не знам дали си яла заек.
  - Не съм, бабо. За първи път ще е .
  - Е, хайде тогава да започваме, че трябва после да разказваш.
Бабата сервира и остана до Зоя очаквайки мнението й. Зоя хапна, и остана приятно изненадана. Не, че не вярваше в майсторството на възрастната жена, но не беше сигурна дали ще харвса вкуса на месото. Оказа се много приятно.
   - Ооо, бабо, много е вкусно. Наистина.
Ангелина, щастливо се засмя поласкана от похвалата.
  - Хайде, аж. Ще ти сипя и още ако поискаш.
Тя сипа на съпруга си, сложи и в своята чиния и всички мълчешком се потопиха във вечерята.
Зоя ядеше бавно впила поглед пред себе си, но усещаше, че баба й я наблюдаваше скришом. Дядо й се хранеше спокойно, само от време на време поглеждаше първо жена си а после внучката си, но разбирайки, че разговор няма да има, продължаваше. КОгато свършиха Зоя избърза, стана и разтреби масата. Баба й я остави да домакинства. Момичето остави празните чинии в мивката и се върна. Седна и се усмихна на възрастните хора, които бяха вперили поглед в нея.
  - Ангел идва с мен в Германия.
  - Това го зная. Кажи как стана това.
  - Ти го знаеш и нищо не си ми казала?
Дядо й беше възмутен от жена си.
   - Не беше моя работа да ти казвам Ей, я, внучката ти. Тя да ти каже какво става.
   - Бабо, нищо не мога да кажа повече. Аз самата не знаех, че той ще дойде. Едва на летището ми каза, че ще ме придружи. А аз го поканих у дома. Не можех да го оставя да спи на хотел.
  - Нищо не си знаела ти? Не ми разказвай приказки Зоя. Знам възможностите ти да виждаш бъдещето.
  - Бабо, само ако искам ми се дава да знам. А аз не съм искала.... не бях готова да искам.
  - Какво значи това Зоя?
  - Бабо, никой не ме е питал дали аз искам да имам тази дарба. Не искам да знам бъдещето. Искам да се изненадвам...да ми е интересно какво ще стане... Разбираш ли.
  - Ангелино, остави момичето на мира. Зоя, разбирам те, миличко, но много хора биха искали да имат твоята дарба, за да избегнат лошите случки.
  - Дядо, в живота всичко е за наша полза, за да се учим. Искам да отварям живота си страница по страница и да го живея такъв какъвто го намирам.
Всички се умълчаха.
  - Добре, ще ви кажа.  Ще се омъжа за Ангел. Скоро. Но тази информация е само за вас двамата.
  - Ааа, знаех си аз.
възкликнаха двамата в един глас.
  - Ще те попитам още нещо Зойче. Ако искаш не ми отговаряй.
  - Питай бабо.
  - Срещна ли се с душата на Нина преди да си тръгне?
  - Тя е още тук, бабо.
  - Каквоо?
отново двамата в един глас.
  - Разрешиха й да остане заедно с придружителя, за да помогне на нашата връзка.
   - Зойче...
баба й млъкна объркана. Дядо й беше ококорил очи и зяпнал с уста изненадан от чутото.
  - Това е което мога да ви кажа сега. Лека нощ.
Зоя стана и тръгна към стаята си. Възрастните хора мълчаха. Когато се качи и отвори вратата видя, че Душата Нина и Другата вече бяха там. Тя се настани на любимото си място до прозореца. Душата Нина кацна на рамото й а Другата беше отсреща.
  - Така. Казах на баба и дядо някои неща. Ще разкажа всичко и на Ангел.
  - Знаеш, че нямаме нищо против Зоя.
  - Нина, моля те не идвай когато сме двамата. Притеснявам се.
  - Рабрах вече. Няма да идвам.
  - Когато реша да разкажа на Ангел тогава ще сме заедно. Ще има много неща, които ти ще трябва да кажеш за да повярва, че си тук и се грижиш за него.
Душата Нина, погали Зоя и тръгна. Другата остана.
   - Сигурна ли си, че времето е вече назряло за това разкритие Зоя?
   - Не мога повече да го заблуждавам. Разбери ме. Обичам го и искам и той да обича мен, а не чрез мен Нина.
  - Защо мислиш, че той е при теб заради любовта си към Нина?
  - Защото се досеща за връзката между нас двете, но не я разбира.
  - И ти искаш да изчистиш тази объркана ситуация. А не мислиш ли, че има риск?
  - Трябва да го поема. По добре сега да се разделим отколкото да живее с мен..... смятайки ме за Нина...
Зоя замълча, а очите й се напълниха със сълзи. Другата я погали и си замина. Тя остана дълго там без да мисли. Не искаше и да "погледне" в онзи час, който наближаваше. Чу петела на съседката да пее. Беше забравила, че времето върви. Стана, съблече се и се мушна във леглото. Сутринта я събуди чукане на вратата. Беше баба й. Зоя погледна часовника и се стресна. Беше станало девет часа.
  - Идвам бабо.
  - Чакат те долу, миличка.
  - Кой ме чака?
  - Слез и ще видиш.
Зоя скочи, изми се, облече си новата блуза и дънки и слезе в салона. Така и очакваше. Беше Ангел.
  - Извини ме, че те събуждам, но майка ме помоли да ти кажа, че те чака у дома. Аз отивам в съда и не мога да мина по късно.
  - Няма нищо Ачо. Благодаря, че ме събуди. Ще пиеш ли кафе с мен или бързаш?
  - Бързам Зоя. Кафето ще го пием заедно след обед ако нямаш нищо против. Довиждане на всички.
  - Довиждане, синко. Лек ден да имаш.
заговори Ангелина, а дядо й само помаха с ръка от вратата на кухнята. Зоя си направи кафето. Баба й беше оставила кекса и курабиите на масата за да си избере с какво да закуса. Приказваха за обяда, за следобедна разходка, за майка й, но не докоснаха повече до  темата от предната вечер.
  - Отивам до къщата да се разберем кога ще почвам.
  - Добре, миличка. Отивай.
Зоя все от чантата пакета с подаръци за малката Нинон и тръгна. Стигна до къщата, влезе в двора и се спря по средата. Огледа всичко, сякаш беше забравила красотата му, усмихна се доволна, че отново е тук и продължи. Преди да протегне ръка към звънеца вратата се отвори и майката на Ангел застана на прага усмихната.
  - Влизай, влизай. Видях те през прозореца.
  - Добър ден
  - Добър ден, мила. Очаквахме те с нетърпение. Как е майка ти?
 - Добре е вече. От вчера отново е на работа.
Влязоха в салона. Малката стоеше в кошарата си, но като я видя веднага я позна и замаха с ръчички. Зоя се втурна, взе я  на ръце и се завъртя с нея. Малката се размя с глас. Това изненада двете и те се разсмяха заедно с нея. Седнаха на дивана и Зоя заизважда подаръците -дрехи и играчки.
    - Търсеше те. Първите дни тъгуваше и капризнечеше, но по някакъв странен начин се умълча и даже се усмихваше.
Зоя се усмихна разбирайки веднага същността на "странният" начин. Сигурна беше, че Душата Нина се е погрижила за това.
    - Зоя, имам една идея и искам първо да я споделя с теб. Имаме малка къща в едно село на около десет километра от морето. Мисля си защо не отидете за десетина дена. За детето ще е добре, а и Ангел ще си почине. Излизат в отпуска и няма да има два месеца никакви ангацименти. Ако решите може и повече да останете. Ти какво мислиш за тази ми идея?
Зоя изтръпна. Беше от щастие. Възможността беше подарък от съдбата. Усети това веднага. Трудно се обладя. Вдигна глава и срещна въпросителният поглед на майката.
     - Нямам нищо против.
Жената се засмя.
     - Ще убедя Ангел довечера и  ще можете да тръгнете до края на седмицата. Ще се обадя на жената, която поддържа къщата да я приготви и вярвам, че за два- три дни ще се справи.
Разговора продължи за всекидневни неща.
    - Зоя, ще пием ли кафе?
    - Разбира се, че ще пием.
    - Ще изнеса да седнем вън на верандата.
Когато излязоха Зоя видя двете души да се въртят сменяйки цветовете си. Беше прекрасно и тя без да иска се засмя. Усети се и се заигра с малката.
Разговора продължи почти до обяд. Пътната врата се отвори и на нея застана Ангел. Майката възкликна:
     - Ачо, не те очаквах толкова рано.
     - И аз не бях сигурен, че ще се прибера. Здравей Зоя.
     - Здравей.
Зоя усети, че се изчерви и това още повече я смути. Ангел пое малката, която бе протегнала ръчички към него и я разцелува.
     - И какво е това кафе по обяд? Нямаше ли нещо друго? Аператив някакъв, женски. - закачи ги той.
    - Ааа, добра идея. имаме и повод за почерпка.
    - Повод ли? - той погледна двете жени. Зоя беше навела глава а майка му се усмихваше щастлива.
   - Е, ще ти го кажа по късно
   - Защо по късно, мамо? Зоя не е чужд човек.
Майката погледна Зоя, после сина си
   - Имам предложение да заминете на море - ти, Зоя и малката. Тя има нужда от това. Ти какво мислиш за това Ачо?
Ангел затихна. През главата му премина спомена за последното лято там. Осъзна, че това е минало, а днес до него е дъщеричката му и тази прекрасна млада цена, която кара сърцето му да подскача.
Двете жени чакаха с притаен дъх решението му. Ангел, погледна майка си, после Зоя. Видя очите им впити в него. Въпроса, който бе зададен висеше като пеперуда над глвата му.
    - Чудесно предложение, мамо. Зоя ти какво мислиш за него?
    - Нямам нищо против  - промълви Зоя с пресъхнала уста.
    - Чудесно. Мамо, подготвай нещата.
Двете жени въздъхнаха облекчено.
    - Още днес ще се обадя на Верка да подготви къщата. И когато е готова ще тръгнете. Мисля, че до края на седмицата всичко ще е наред.
  Зоя се изправи.
    - Аз трябва да тръгвам. Вече е обяд.
   - Как така ще тръгваш? Ами почерпката - обади се Ангел. - Мамо, какво става? Няма ли да донесеш ликьора си?
   - Разбира се. Зоя, сядай. Не може без почерпка. Прав е Ачо.
Донесе шишето и чашките, сипа на всички и вдигна тост
   - Да прекарата весело. Наздраве.
   - Наздраве -
в един глас и в един жест казаха Ангел и Зоя. Чукнаха се и разговора тръгна в подробности за къщата на морето.
Зоя отново стана и този път се раздели тръгвайки за дома си. Ачо я изпрати до входната порта.
   = Приятна вечер Зоя. До утре.
   -  До утре Ачо.
Сърцето й биеше толкова силно от радост, че се страхуваше да не се чува по цялата улица. Влезе направо в кухнята. Там вече я чакаха.
   - Зойче, без малко да изтървеш обяда - каза дядо й и я погледна.
   Баба й беше застанала права до масата за да сервира, но виждайки внучката си и сиянието на лицето й се спря.
   - Какво се е случило, миличка?
   - Нищо особено, бабо.
   - Е, как нищо особено. Цялото ти лице сияе. казвай, не ме мъчи.
   - ще ходим на море с детето и Ачо.
   - Моля?
в един глас попитаха двамата
Зоя се засмя и седна.
   - Това което чухте. До края на седмицата ще тръгнем.
Баба й остави чинията на масата и седна загледана във внучката си.
   - Зоя, разбираш ли какво може да се случи?
   - Стига, жено. как да не разбира. нали тя тъкмо това очаква. Хайде яжте.
Нахраниха се мълчаливо. Зоя стана, остави чинията си в мивката.
   - Бабо, нека измия аз чиниите, моля.
   - Не. Отивай си почивай.
Зоя постоя за миг, обърна се и напусна стаята.
Качи се във своята и като отвори вратат видя двете души да я очакват. Зоя се стресна. беше ги забравила съвсем Лицето й пламна и Другата се завъртя около главата й.
    - Е, няма нищо. Случва се и това. радостта ти беше голяма. Ние знаем, че може да се случи да забравиш за нас. Викат ме "горе". Сигурна съм, че ще се даде нареждане за завръщането ни.
Зоя погледна към Душата Нина. Тя висеше под тавана, но имаше синият цвят на мира. Това зарадва Зоя.
    - Вече, приемам прибирането си за нормално Зоя. не се притеснявай за мен. Знам, че всичко ще бъде наред. Ти си прекрасна млада жена и ще бъдеш идеална съпруга за Ангел и добра майка на Нинон. 
   - Разбирате нали, че времето да кажа истината на Ангел вече е узряло. Чудя се само кога да е часът на истината - преди да тръгнем за морето или когато сме вече там?
    - Мисля, че е по добре там, на морето да бъде разговорът Зоя. Сама разбираш, че обстановката ще помогне.
   - Не, преди да тръгнем трябва да говорим. Той трябва да научи истината преди да сме тръгнали. Само не знам как да предизвикам разговора.
   - Просто му кажи, че трябва да говориш с него.
   - Другият проблем е къде да разговаряме. Трябва ни спокойно място където никой няма да ни беспокои.
   - Даа. Това наистина е проблем. Най подходящото място е в нашата стая.
Душата Нина се спусна и кацна на рамото на Зоя.
  - А как да стане?
  - Нужна ти е помощ Зоя. Ще ги помоля да уредят срещата. Ти не се притеснявай. Аз тръгвам.
Новият ден започна както обикновенно. Тя се занимаваше с малката докато Ангел ги наблюдаваше седнал на люлеещият се стол преди да тръгне за кантората. Зоя беше някак си разсеяна, което му  направи впечатление  и той попита:
  - Има някакъв проблем ли? Ако искаш да не отивам днес в кантората. Нямам важна работа.
  - Наистина ли?
  - Да! Мога да остана и да ти помогна да решиш проблемът стига да ми кажеш какъв е!
 - Искам да поговорим за нещо Ачо.
 - На твое разположение съм Зоя. За какво става въпрос?
В този момент тя вида двете души да увисват под тавана. Усети, че несигурността се изтича от нея. Остави Нинон в кошарата, даде й играчките да се занимава и седна срещу него на табуретка.
  - Ачо, един ден ме попита дали нямам нещо от способностите на прабаба си. Спомняш ли си?
 - Да. Ти ми каза, че има време за този разговор. Сега ли е времето Зоя?
 - Да.
 - Искаш да ми разкажеш ли?
 - Да.
 - И защо сега?
 -Така го почувствах Ачо, но ако не искаш..
 - Рабира се, че искам.
 - Бях малка, когато усетих нещо странно. Сама бях в стаята. Не помня защо. Изведнъж нещо силно светна. Нямам спомен какво стана след това, но сякаш някой ме пое и понесе нагоре. Беше интересно. Виждах всико от високо - къщите, дърветата. Хората бяха като мравки. Този спомен никога не изчезна от съзнанието ми. Много пъти се чудих как никой не видя летящото дете. Защото съм сигурна, че летях. Носеше ме някой. Не беше птица. Беше някаква бяла светлина. Играеше с мен. Чувах смехът. Беше детски. В един момент видях, че съм седнала под дървото пред къщата. Около къщата имаше много хора. Видях някой да ме сочи и майка да тича към мен. Беше разплакана. По късно научих, че гръмотевица паднала и къщата пламнала. Успяли да угасят огъня, но никъде не ме намирали. От тогава ме посещаваше душата на това дете. Когато поотраснах и станах на шест години разбрах, че детето ми е леля. На мама сестра й е починала на моята възраст. От тогава се срещам с различни души. Нали си спомняш, кога се запознахме с теб?
  - Да. Спомням си добре. Колелото беше полудяло.
  - Не беше точно така. Душата на леля го водеше. Тя устрои тази среща.
  - Какво искаш да кажеш Зоя?
  - Ачо, животът ни е планиран до две вероятности. Човекът има право на свободен избор само за методите с които да реализира целите които са предварително спуснати.
  - Чакай, чакай, какво казваш? Целите не са ли наши?
  - Не винаги.
  - Че как да разберем кога са наши и кога са спуснати от горе?
  - Ами, когато методите са нечисти, целите са на егото.
  - Какво значи "нечисти"?
  - Когато се използват подкупи, манипулация, връзки с неподходящи хора.
Зоя замълча.
  - Зоя, не е само това което искаш да ми кажеш нали? Спомням си нещо което ми каза когато тръгваше с майка си за Германия. Ти знаеше ли какво ще се случи с Нина?
  - Не не знаех Ачо. Научих в момента в който се случи.
  - Как така? Впрочем защо ли питам. Ти вече ми каза...Чакай, Зоя ти срещтна ли се с душата на Нина?
 - Да, Ачо.
Той се стъписа и я гледаше занемял. Тишината стана плътна. Душата Нина и Другата се надвесиха над него за да помогнат. Обвиха го със спокойствие.
  - Зоя, чувал съм, че четирдесет дни след смъртта душите са на земята. Тя беше ли тук...край мен....край детето?
  - Да....беше....и сега е тук.
  - И сега ли?
Той се изправи и се заозърта. Окопити се и отново седна.
  - Защо все още е тук Нина?
  - Искаше да помогне Нинон да има добра майка, а ти обичаща те съпруга. От небето се съгласиха и я оставиха заедно с предводителя.
 - С предводителят ли? Значи има и друга душа тук?
 - Да.
 Ачо беше като зашеметен.
 - Какво точно ми казваш за целта на оставането? Какво означава да намери майка за Нинон и съпруга за мен? Зоя?
Той я погледна втренчено. Зоя наведе глава и се разтрепера.
Ангел стана и започна да се разхожда из стаята. Стигна до кошарата на детето и се спря. Малката му се зарадва и забъбри на бебешкият си език. Двете души продължаваха да висят над него без да смеят да се намесят. Той постоя малко и се обърна към Зоя.
  - Ти за това ли се завърна? Нина ли те помоли да останеш? Вие двете имахте някаква непонятна за мен връзка.
  - Когато се завърнах не бях сигурна в нищо. Зависи и от теб...от твоите чувства...от решението ти. Не сме те манипулирали...по никакъв начин. Само се възползвахме от създадената ситуация с болестта на леля ти.
  - Какво? Болестта на леля ми и тя ли е в този план?
  - Не, неее. Болестта е по линия на леля ти. За нас беше просто добра възможност.
  - Така. Нина тук е сега нали?
  - Да. На лявото ти рамо.
  - Мога ли да поговоря с нея?
   - Да. Има два начина. Може чрез мен да задаваш въпроси и да получаваш отговори. Може тя да влезе в мен и да говорите директно
Той мълчеше. Мълча дълго. Лицето му полека лека се отпусна и очите му се насълзиха.
  - Нека говорим директно.
Душата Нина веднага се шмугна в тялото на Зоя.
  - Здравей, скъпи.
   -  Скъпа. Как ти хрумна, че мога да те заменя?
  - Не става въпрос за замяна, любов моя. Винаги ще има място за мен в сърцето ти, но искам Нинон да има майка....и ти съпруга, която да те обича. Не ми се сърди, моля.
  - Не, не се сърдя, но не съм сигурен дали е правилно.
  - Ачо, сложи ръка на сърцето си и ми кажи, че нямаш чувства към Зоя.
Той дълго мълча преминавайки през тези месеци на познанството със Зоя.
  - Е, да. Харесвам я. Има много положителни качества. Обича малката а и Нинон я обича. Сега се чудя с кого разговарям
 - Добре, ще ти кажа за първата целувка в розовият храст и за люлеещият с стол.
 - Разбрах. Не знам Нина. Не съм сигурен. Особено сега като знам, че сте подготвили всичко сами.
 - Повярвай, че нямаше нищо което да не бъде правилно. Щеше ли да се съгласиш даже да приказваме като сега, преди половин година?
- Не, нямаше да повярвам.
- Ето, за това трябваше да изчакаме момента за истината. Зоя беше категорична. Искаше да знаеш всичко. Иска доброволно да я ибереш. Тя те обича Ачо. Влюбена е в теб от дете. Грижовна е, умана, интелегентна, красива.
 - Права си Нина, но...
 - Какво "но"? Не съм аз ли? Мили, ти ще решиш. Но аз ще си отида спокойна ако избереш Зоя. Помисли си.
Душата Нина излезе от тялото на Зоя и кацна отново на рамото на Ангел. Зоя ратърси гъстите си коси и погледна младият мъж с питащ поглед.
  - Аз излизам Зоя. Благодаря ти, че сподели с мен. Хубав ден.
  - Приятен ден Ангеле.
Той прекоси стаята, но се спря на вратата. Върна се, взе малката, целуная, остави я отново в кошарата и тръгна. Не се обърна повече. Зоя чу забързаните му стъпки по стълбите сякаш искаше по скоро да замине далеч от нея. Не се върна до нейното заминаване. Родителите му се прибраха, поприказваха малко и Зоя унила си отиде у дома. Влезе в салона където възрастните я чакаха с нетърпение. Видът й им  направи впечатление. Те се спогледаха, но нищо не попитаха.
   - Какво да ви кажа? Разговарях с Ангел...и Нина му говори.
   - Как така му говори Нина? - се ококори дядо й.
  - Стига си питал. Това не е важното - сопна се баба й. - И какво стана. Как реагира Ангел.
  - Не знам, бабо. Тръгна към кантората след разговора с Душата на Нина, а аз не знам какво са говорили.... тя влезе в мен.
 - И какво ще стане?
 - Не знам, бабо. Той ще реши.
След вечерята Зоя се прибра в стаята си. там вече я чакаха двете души.
  - Притесняваш ли се?
  - Не знам Нина. Разбирам, че има право да откаже. Ако го направи ще се разделим за дълго след като се върне баба му. Но съм решила. Ще го чакам. Знам, че ще се съберем все пак.
 - Да, но се надявам да реши положително. Не искам детето ми да страда Зоя. Не искам и ти да страдаш.
 - Не можем нищо повече да направим.
Настъпи тишина. Дълбока...Двете души си отидоха а Зоя продължи да стои като ледена висулка на стола. Не мислеше нищо. Можеше да погледне в бъдещето и да разбере, но и това не искаше.
  - Защо Зоя не погледне за информацията? Така ще се успокои и няма да е това напрежение в нея.
  - И на мен ми е странно това. Сякаш иска да забрави, че не е обикновен човек.
  - И аз не зная какво ще стане. Ти знаеш. Ще ми кажеш ли?
Душата Нина се завъртя около другата тъй както се умилква коте около краката на стопанката си. Другата стана жълта и се стрелна бързо нанякъде. Душата Нина се изненада на това изчезване. Постоя  неподвижна и докато се окопити Другата се върна, и се долепи към нея.
  - Не се тревожи. Хайде да се прибираме.
Двете души се впуснаха по познатия път и в миг бяха в стаята на малката. Там завариха Ангел. Той стоеше на люлеещият се стол. Беше дълбоко замислен. Душата Нина съобрази, че никога не беше го виждала така. По стълбите се чуха стъпките на майка му. Тя почука и Ангел се стресна. Излезе от унеса си и стана.
   - Влез, мамо.
Тя отвори вратата и прекрачи в стаята.
  - Какво се е случило Ачо? Защо си така?
Ангел я погледна и се подвоуми дали да разкаже за разговора. Обичаше дълбоко майка си и никога не беше крил важни неща от нея. Винаги го разбираше и му помагаше със съветите си.
   - Да, мамо. Случи се нещо. Ела, седни да ти разкажа.
Ангел разказваше с наведена глава за срещата,  Майка му слушаше със стиснати в скута ръце и сълзите течаха по лицето й необеспокоявани. Душата Нина седеше на рамото на Ангел, а Другата галеше жената, чийто сърце се беше разтворило като разцъфнал цват. Тя плачеше по скоро от радост. Разбра, че Зоя беше станала част от семейството и майка на нейната внучка. Когато Ангел млъкна, те стана, направи няколко крачки из стаята, спрая се и заприказва:
  - Нина, благодаря ти за всичко, миличка. Нямах възможност да го сторя по рано, но сега искам да знаеш, че бях щастлива от твоето присъствие в живота ни.  И за Зоя ти благодаря. Направила си най добрият избор не само за Ангел и за Нинон, но и за цялото семейство.
В този момент жената почувства топъл полъх по лицето си и нежен вятър развя леко косата й.
  - Благодаря, мила. Благодаря и за тази милувка.
После се обърна към сина си:
  - Ачо, не искам да смяташ, че се намесвам в решението ти, но сине, сигурна съм, че ще си щастлив.
Ангел се изправи и той, приближи майка си, прегърна я, отдръпна се, пое ръката й и я целуна.
  - Винаги си ме разбирала. Благодаря мамо. Малко се страхувам, но ще приема предизвикателството.
В този момент люлеещият се стол се раздвижи сякаш някой седна в него.
   - Благодаря ти Нина. Винаги ще си в сърцето ми. Обичам те.

----------------------------------
Зоя спа на пресекулки. Имаше един момент в който се съблазни да погледне в бъдещето, но с голямо усилие на волята се спря. Сутринта стана, приготви се и слезе на закуска. Беше спокойна.
   - Добро утро, бабо, дядо
   - Добро утро Зойче. Как спа.
   - Неспокойно.
   - Всичко ще си дойде на мястото, мила. не се притеснявай.
   - Не се притеснявам, бабо. Нещата са вече на мястото си. Сутринта рано, рано двете души преминаха през стаята тържествено.
   - Е, и? - в един глас попитаха двамата.
   - Нищо не ми казаха, но това ми е достатъчно.
Закусаха весело и Зоя тръгна. Премина през двора и преди да се приближи до къщната врата тя се отвори и Ангел застана на нея. Зоя се спря на прага.
   - Добро утро Зоя.
Поздрави и подаде ръка. Зоя учудена подаде своята. Ангел я пое и нежно целина дланта й. Зоя потрепера и почувства, че лицето й пламна. Той пусна ръката й и излезе. Зоя продължи навътре. В салона я чакаха родителите му. По усмихнатите им лица Зоя разбра, че знаят всичко.
  - Зойче влизай, влизай. Имаме новина.
  - Добър ден.
  - Ааа, добър ден, миличка, добър ден. В нетърпението си забравих
Тя се засмя весело от сърце. Зоя седна и ги погледна очаквайки вестта.
  - Къщата на морето е готова. Стягай багажа си. След два дни тръгвате.
Зоя се усмихна и преди да каже нещо телефонът звънна. Майката пъргаво скочи за да се обади. Зоя разбра, че бяха очаквали това.
  - Здравей, мамо. Тук сме всички. Даа, и Зоя е тук.
  - Зоя, мама е. иска да те чуе.
Зоя пое слушалката.
   - Здравей, миличка. Как си Зойче?
   - Добре, а Вие?
   - И аз съм добре, миличка. Баба ти и дядо ти как са?
   - И те са добре, а дъщеря Ви как е?
   - Добре е Зойче. Вече е много добре и аз скоро ще си дойда. Разбрах, че заминавате на морето всички. Да си прекарате весело.
   - Благодаря, много. Радвам се, че скоро ще си дойдете.
   - Е, не чак утре, но до един, два месеца ще се прибера у дома. Хайде всичко най добро, момичето ми и поздрави на твоите хора.
   - Благодаря. Поздравете дъщеря си. Довиждане.
   - Довиждане, миличка, довиждане.
От татък връзката прекъсна. Зоя постоя още малко със слушалката. Сърцето й биеше толкова силно, че се притесняваше да не би да се чува в цялата стая. Двете души под тавана весело танцуваха.
Тя седна и погледна към другите. Тяхните лица сияеха от щастие.
   - Е, хайде, ние да тръгваме, че е време за работа а и Нинон те очаква. Хубав ден миличка.
   - Приятна работа на вас.
Двамата съпрузи станаха и все така весели се забързаха.
 - Ето вече имаш отговора...ние също.
Двете души грееха със всички цветове на дъгата показвайки реализацията на целта им.
   - Да, но това означава, че вашият срок за пребиваване изтича нали?
   - Да така е. Снощи бях "горе" и помолих да присъстваме на свадбата.
  - Каквооо?
Зоя се изненада.
  - Разбира се. Защо се учудваш? Ангел ще ти направи предложение.
  - Толкова скоро?
  - Защо скоро? Та вие сте заедно почти година Зоя. Той имаше достатъчно време да те опознае. Защо да се чака?
  - Ооо, аз не знам какво да кажа.
  - Нищо не казвай.
Двете души весело се заиграха с нея. Рошеха й косата, дърпаха й роклята а тя уж им секараше, но беше щастлива. В този миг по бебефона се чу викът на малката Нинон:
  - Мамамаммма
  - Чувате ли я? За първи път казва "мама". Сякаш знае.
Зоя се засмя весело и хукна по стълбите към стаята на малката. Двете души я изпревариха и когато тя дотича те вече си играеха с малкото момиченце. Играчките се движеха, зайчето подскачаше, а детето въодушевлено викаше.
  - Оставете малката спокойно да я преоблека и нахраня и после пак ще си играем всички.
Времето летеше неусетно в игри и закачки. В един момент пътната врата се тропна и всичко замра. Ангел влезе и дойде при тях.
  - Здравей.
  - Здравей Ангеле.
  - Искаш ли да обядваме заедно?
  - Разбира се.
В този момент вратата отново се тропна и Зоя изненадана видя майка му да влиза.
  - Здравейте. Готови ли сте? Тръгвайте аз ще взема малката.
Зоя гледаше изненадана.
  - Ачо, не си ли казал на Зойчето за обяда.
  - Ти дойде бързо и не успях да кажа подробностите.
  - Зойче, изненада.
Засмя се весело майката.
  - Добре де. Ще кажа.
Той се обърна към слисаното момиче.
  - Отиваме да обядваме навън. Нали нямаш нищо против?
  - Не, нямам нищо против. Само се изненадах.
  - Хм. И как така?
Зоя се изчерви.
  - Не винаги знам какво следва Ачо. По право, не винаги искам да знам. Просто се изключвам понякога от мрежата.
Майка и син ахнаха при тези думи.
  - Ще свикваш Ачо
каза майка му и весело се засмя.
  - Няма да ти е скучно.
Зоя се изчерви.
  - Хайде тръгвайте. Няма да намерите свободно място.
Прекараха чудесно. Отначало се чувстваха неудобно, но постепенно се установи една невидима връзка която ги изпълваше с тиха радост и удовлетвореност.
Дните тичаха шеметно. Суматохата по приготовлението за пътуване беше весела. Самото пътуване се превърна на пътешествие. Спираха на привлекателни места. Зоя не познаваше страната и всичко й харесваше. малките ханчета по пътя. Поляните край реката. Градовете през които преминаваха. Въпреки, че тръгнаха рано сутрина пристигнаха в късният следобед. Тя се чувстваше прекрасно и в очите на Ангел виждаше удоволствие. Къшата не беше голяма, но беше конфортна. малкият двор беше красиво оформен. Морето не беше далеч и като спряха колата Ангел веднага предложи да отидат до там и после ще се настанят. Така и направиха.
--------------------------
Дните течаха като пълноводна река. Всеки ден Ангел я водеше на ново място. Нинон направи първите си стъпки. Щастието се беше настанило в душите им. От време на време двете души се мяркаха за малко, но бързо ги оставеха насаме. Не искаха да притесняват Зоя.
Като всяко нещо в живота дните определени за морето приключваха. Оставаха още два дни.
   - Зоя, ако нямаш нищо против за довечера съм заангажирал бейби ситер. Искам да отидем някъде заедно.
Тя трепна. Погледна го и видя блясъкът в очите му. Наведе глава.
  - Нямам нищо против.
 Вечерта настъпваше много бавно. Към девет часа Ангел каза:
  - Аз излизам. Искам да те поканя на среща. Ще те чакам в десет час при колямото дърво на брега. Ще дойдеш нали?
И без да дочака отговор излезе. Тя приготви детето за сън. Чу звънеца на вратата. Излезе да посрещне жената. Оказа се млада и симпатична жена на нейна възраст.
   - Здравейте. Елате да ви заведа в детската стая.
   - Добър вечер.
Зоя заведе жената, показа всичко което смяташе, че би могло да потрябва и отиде да се приготви за срещата. Не беше сигурна какво ще се случи, но беше си купила нова рокля която пазеше за тази вечер. Имаше достатъчно време да се приготви.И го направи. Там, в сърцето си винаги имаше представата как ще се облече, как ще си направи косата...грима...бельото. Направи всичко точно. Когато проключи и се погледна в завършен вид въздъхна доволна. Искаше да го очарова, да. Искаше той да запомни тази вечер за винаги. Не, не мислеше да конкурира Нина и не искаше да унищожи спомена за нея. Просто искаше той да има и спомена за нея също толкова силен, и горящ...и вечен. Реши да позакъснее малко и да се яви от там от където той не я очакваше. Когато се приближи до мястото се стъписа. Под дървото имаше маса с окичени цветни фенери по клоните. Беше приказно. Той беше застанал на пътеката от където предполагаше, че тя ще дойде. Зоя, събу обувките си и тръгна по пясъка. Внимаваше да стъпва тихо, но внезпно настъпи камъче и изохка.
Той рязко се обърна и я видя. Разноцветната светлина  от фенерите само я докосваха и сребърната рокля сияеше с нейните отмлясъци. Изглеждаше недействителна. Сякаш беше от друг свят дошла по погрешка при него. Ангел даже спря да диша от изненада и вълнение. Тя се приближаваше с плъзгаща походка, дойде до него усмихната с нейната завладяваща усмивка. Той разбра, че няма нищо друго което да желае повече от нея. Не искаше да чака. Извади кутийката с пръстена. Отвори я:
   - Искаш ли да се омъжиш за мен?
Тя въздъхна, протегна ръка и промълви:
   - Да...любими.
----------------
Има нощи които не могат да се опишат. Те се врязват в душата, както длето на дърворезбар, който извайва най съкровенното си произведение.
 Прибраха се щастливи и ощастливиха всички. Дните се втурнаха да подготвят сватбата. Двете души бяха постоянно наоколо в пълният си блясък въпреки, че денят на тяхното окончателно заминаване наближаваше.
Дойде и този ден. Душата Нина беше на рамото й и внимателно следеше всичко да е наред с обличането на булченският тоалет.
  - Зоя, искам да те помоля за нещо. Знам, че е необичайно. Ако ми откажеш няма да се нажаля.
 - Мисля, че знам какво искаш Нина. Целувката нали?
 - Да. Ще ми я дадеш ли.
Зоя малко се забави с отговора. Беше вече мислила за този момент и бе решила. Виждаше, че Душата Нина трепти от очакването и реши да не бави отговора си.
  - Разбира се, че ще ти я дам.
Душата Нина се втурна да я прегръща и без малко да развали прическата.
  - Нина, внимателно, моля ти се.
  - Добре де спирам се.
На вратата се почука.
  - Готови ли сте?
  - Да, идваме
отговори майката на Ангел и подаде букета на Зоя.
----------------------------------
Булката с топъл глас говореше сватбената си клетва, гледайки младият мъж срещу себе си, който след малко щеше да стане нейн съпруг. Тя знаеше, че над главата й висеше Душата на Нина, а малко по настрани бепе Другата.
Душата Нина унесено слушаше, очаквайки края на клетвата след която нейният любим щеше да стане съпруг на тази прекрасна млада жена. Тя беше доволна и щеше да се прибере спокойна там "горе".
  - Хайде Нина, време е. Тунелът след малко ще се отвори.
Душата Нина не помръдна. Чакаше. Ето чу и последните изречения на клетвата:
   - Ще те обичам докато смъртта ни раздели -
спря се миг и допълни:
  - Но аз ще те обичам даже и след смъртта.
Усмивки се появиха на лицата на слушателите, но най близките знаеха какво означава това.
  - От този момент ви обявявам за съпрузи. Можеш да целунеш булката Ангеле.
Душата Нина чакаше този момент. Впусна се и влезе в тялото на булката. Младият мъж докосна устните на новата си съпруга, но отговора, който получи  го стъписа. Той позна целувката на Нина от онзи първи път под розовият храст и отговори с много нежност. Това беше тяхното последно сбогом. Убеди се отново в огромното сърце на Зоя и този подарък.
Тунелът се беше отворил. Душата Нина излезе от тялото на Зоя, присъедени се към другата, която я чакаше и свободна пое по Пътя!!