Ще те обичам даже и след смъртта

Младата жена с болка отвори очи.Чувстваше се толкова изтощена че и това движение я затрудняваше. Огледа се докъдето стигаше погледа и но не срещна никого. Стаята беше празна.Съпругът и сигурно бе завел майка и да си почине.Беше тежко раждане което продължи цялата нощ.Когато чу плача на детето разбра че нищо не бе напразно.
Защо стаята бе презна?Къде беше обслужващият персионал?
Протегна ръка да натисне бутона за помощ,но силите бяха останали толкова малко че не можа да повдигне ръката си достатъчно и безпомощно я отпусна.
Усещаше някаква странна,лепкава топлина как пълзи от кръста надолу сякаш живота се изтичаше. Нищо не можеше да направи да го задържи.Разбра своето безсилие и примирението полека лека се настаняваше в празнотата която оставаше желанието за борба.Беше останала искрица надежда че някой ще влезе и ще спре кранчето на изтичащият се от нея живот.
Закова поглед във вратата с надеждата че съпругът и ще чуе повика на душата и.
Този миг вратата да се отваря и го видя да влиза в стаята.
Но странно! Видя го от високо!Сякаш бе залепена за тавана.
Той се запъти към леглото и тя проследи движенията му.Младата жена погледна леглото и ...Ужас!Видя себе си там!Беше тя,нейното лице на възглавницата,пребледняло със затворени очи!
– Какво става?!Защо виждаше себе си там в леглото?
Погледна към съпруга си с надеждата че ще отговори на въпроса и.
Той се приближи към леглото,протегна ръка и я погали.Ала стреснат се отдръпна от нея и натисна бутона за помощ без да отделя пръста си.Вратата се отвори и в стаята се втурна една медицинска сестра.Тя се наведе над леглото,изправи се и излетя на вън.След секунди тичешком влязоха лекари с апаратура и я монтираха около тялото и.Съпругът и стоеше до вратата,вцепенен и пребледнял.
Младата жена гледаше всичко което правеха с тялото и там ла леглото,не разбирайки нищо от случващото се.
Отърси се от вцепенението си и потърси съпруга си,обръщайки се.
Това движение я изстреля накъде. Загуби от погледа си картината в която беше до този момент и се намери на друго място сред други хора.
Това я обърка още повече и тя се замята като изстрелян куршум който рекоширваше в различни посоки.Обхвана я ужас!Картините се променяха все по бързо.
Внезапно нещо я спря. Сякаш се залепи за него.Беше фигура. Имаше човешко очертание ала излъчваше бяла,неонова светлина. Фигурата беше нежна и мека,като пухената възглавница от нейното детство.
– Успокой се - дойде от фигурата
Не се чу звук. Беше като мисъл която идва от вън.
- Ти...ти какво си? - излетя нейната мисъл.
- Аз съм душа като теб.
- Защо като мен? Аз съм жена. Аз съм Флора - проплака мисълта и.
- Щом искаш така ще те наричам. Флора ти вече не си човек. Ти си душа. Успокой се!
Ето така!
Флора усети как спокойствието се преливаше от Другата към нея и я изпълваше с тишина.
- Така! Сега внимателно се отлепи от мен.Аз ще ти помогна. Така,добре.
Флора усети как се отлепи и плавно се отдалечи от Другата.
- Какво ми казваш? Че вече не съм жива? - запита тя.
- Тялото ти не е живо. Духът му се прибра. Ти си душата.
– И какво сега? - Флора учудено погледна - така ли ще се рея? Искам да видя моите! Родих едно момиченце. Искам да си видя детето. Къде е? Какво става с мен?
Флора отново се развълнува и се замята в пространството.Две птици минаха през нея,тя премина през едно дърво.
– Успокой се,моля те! - отново чу Другата която се прилепи пак към нея.
Флора,триперяща се гмурна в спокойствието.
- Добре,така. Трябва да се успокоиш. Знам че не е лесно. И аз през първите часове бях объркана и ужасена. После ме обвзе гняв. Дойдоха мъката и негодуванието. В края,на краищата,приемаш всичко. Друго не остава.
Флора спокойна,отново се отлепи от Другата.
– А ти защо си тук? Не си като мен нова,нали?
- Не не съм. Аз съм от много,много отдавна. Изпратиха ме да те посрещна и да те обуча как да си тръгнеш от тук.
– Аз не искам да си тръгвам! Не разбра ли? Имам бебе което се нуждае от мен.
Флора отново се ядоса на тази,Другата.
– Какви ги говориш?! Няма да си тръгна от тук! Разбираш ли? Къде е детето ми? Моля
те,заведи ме там при него,умолявам те!
Флора отново се замята без направление и посока. Другата я следваше плътно без да се опитва да я спре но излъчваше силни дози покой. Те обгръщаха Флора и тя се отпускаше под влиянието му.Намали скоростта си и се прилепи към Другата разбирайки че сама няма да се справи.
– Ще те заведа при детето ти,но ми обещай че няма повече да се ядосваш.
Флора погледна унило.
– Не искай това от мен. Едва ли ще се справя ако ти обещая.
– Съгласна. Постарай се обаче,моля те!Искам да знаеш че ще останем тук повече от месец. Ще го прекараш с детето си.
Плавно и спокойно двете души се понесоха в посоката очертана от желанието на Флора.
Тя не разбра как стигнаха толкова бързо обратно в болницата.Вече нямаше понятие за време и пространство.Не разбираше как е това.Като птиците? Не,не беше като тях.И тя летеше но нямаше прегради.Можеше да преминава през всичко.Материята и въздуха за нея бяха еднакви.Не смееше да преминава през хората.Носеше се над главите им и виждаше че и Другата не го правеше.Ще я попита по късно за това.
Бяха се отзовали в голяма светла стая пълна с бебета.Някои плачеха а други спяха.
Как да познае своето дете?Погледна другата и я видя розова.Вече знаеше че това е знак за радост.Понесе се от кошче на кошче.Внезапно усети една топлина да я обгръща и пулсиращи като сърце тласъци да я насочват към следващото бебе.
Да,това беше нейната малка дъщеря.Малкото същество сладко спеше.Приличаше на съпруга и - същите пухкави устни и чипо носле. Косата бе нейната.Светлокестеняви буклички. Помнеше от разказите на майка си че се е родила с много коса.Акушерката правела букла когато я носела да я кърми майка и.
Флора влезе в кошчето и обгърна детето си. Беше странно усещане. Сякаш все още беше в утробата и. Детето я усети,отвори очи,размърда ръчички,намръщи се сбръчквайки носле,прозя се и отново заспа.
Беше се унесла когато чу отварянето на вратата. Стресна се и отскочи до тавана ала там вече бе Другата и я спря да не излети нанякъде.
Влязоха четири млади момичета от персионала и се заеха с бебетата. Разбудени те се разплакаха с различни тоналности. Флора бързо се спусна при дъщеричката си чакайки да дойде реда им.
Другата се приближи и посочи остъклената стена пред която стояха близките на новородените.
Двете тръгнаха натам и Флора се отзова пред семейството си.Съпругът и с нейните и негови родители. Бяха в пълен траур и плачеха. Флора едвам сега осъзна ужасната за тях истина - бяха я загубили за винаги.
В този момент едно от момичетата донесе дъщеричката и пред прозорците.Флора видя как сълзите им за миг секнаха и усмивка огря лицата им.
Флора се втурна и влезе в майка си.Потопи се в майчината миризма, усети забързаният ритъм на сърцето и,топлината на радостта.Видя чернилката на скръбтта. Майчината душа я позна и затрептя поздравлявайки я. После подаде знанието на сърцето и то се присви в изненада и радостно заигра. Майка и се стъписа неразбирайки какво точно става,сложи ръка на гърдите си и гледайки внучката си възкликна:
- Флора,миличка Флора!
Сълзи като порой рукнаха от очите и. Хората които стояха наоколо се огледаха но виждайки опечалената групичка в траурно облекло и бебето което приветстваха, разбираха и мълчешком се извърнаха с насълзени очи.
Флора излезе от майка си и влезе в баща си. Неговата мъка беше повече. Не че майка и я обичаше по малко но баща и беше повече време с нея и Флора бе по привързана към него.
Душата му я целуна нежно и с тъга но не съобщи на сърцето за присъствието и.Знаеше че то нямаше да издърши да се раздели отново с нея.Двете души се прегърнаха с обещание за нова среща.
Насочи се към съпруга си. Той се беше отдал на малкото им момиченце и сърцето му преливаше от радост.
- Флора,миличка,Флора - шепнешком повтаряше повика на майка и. Явно беше му харесало да нарича така детето.
Флора разбра че той всъщност викаше нея.
Душата му я посрещна и обгърна с любовта си. И Флора отвърна на този призив.
Двете души се преляха в неупесуемо тържество с което си казаха "сбогом"


–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––


– Днес ще погребват тялото ти - каза Другата - Няма ли да отидеш?
- Не. Защо да отивам?
– Майка ти и баща ти ще са съкрушени...
– Те вече имат малката Флора! Това ги утеши.Аз ще остана тук,при детето си.
– Добре. Аз ще отсъствам за малко. Викат ме "горе".
– "Горе" ли? - Флора усети леко смущение - Защо ще ходиш "горе"? Нали ми каза че ще
останем тук повече от месец? Каза ми пет седмици и пет дни!
- Да,така е.Не се притеснявай за това. Няма да се бавя. Бъди спокойна.
Флора се отпусна пак с детето. Уханието на малката и дъщеричка я замайваше. Миришеше толкова...толкова...Не намираше точната дума. Беше непозната за нея миризма.Дали всички бебета миришат така? Реши да разбере и тръгна от кошче на кошче.Някои миришеха уханно като нейната малка а някои имаха по стръпцива миризма. Защо ли? Ще разбере. И пак тръгна. И така се оказа - момченцата миришеха различно.
Какво ли ставаше с тази миризма като пораснат?

––––––––––––––––
Флора познаваше миризмата на съпруга си. Нощем,когато се събуждаше сгушена до него, вдъхваше уханието на кожата му и сърцето и зачестяваше ритъма си.
Изведнъж се намери на кортовете в града им.Играеше се за градското училищно първенство по тенис.Днес играеше момчето заело първо място в техникума им и всички бяха тук.Евгени - така се казваше първенецът им,беше два курса по горе от нея.Беше известен и цяла тълпа от момчета и момичета вървяха с него. Тя го харесваше. Имаше толкова красива,слънчева усмивка. Висок с добре оформено тяло.Спортуваше тенис от малък.Гледаше го как играе и една странна топлина плъзна от спомаха и към гърдите.Трябваше да се доближи до него, но как?
Усети че някой застана до нея. Беше един мъж на възрастта на баща и. Той изглежда бе дошъл да гледа.Играта завършваше.
– Добра игра нали?
Чу въпроса на мъжа до нея и се обърна.
– Да,много добра. - отговори Флора.
– Как е майка ти? Не сме се виждали скоро.
Сети се къде е виждала този мъж.Заедно с майка и бяха в родителският съвет на училището.Беше го срещала веднъж като бяха на покупки.
- Мама е добре.Сега е доста заангажирана с фотоизложбата на града - с гордост каза тя.
И защо да не се гордее? майка и беше най добрият фотограф и последните три години правеше изложби в които вземаше участие целият град.
– Знам.Тази година и аз имам одобрена снимка. А, ето че сина ми най после се
освободи.
Флора погледна и видя Евгени да се приближава.Усети как премалява и краката и се разтрепераха.Той се приближаваше усмихнат.
– Е,ще ме водиш ли на обяд? - обърна се към баща си.
– Обещаното си е обещано! Я,чакай,млади момко,да те запозная с една госпожица.Майка
и е фотографката на града и председателка на училищният родителски съвет.
– Как се казваш,красиво момиче?
Флора стоеше като закована не можейки да повярва на ушите и на очите си.
– Флора,господине.
– Евгени,това е Флора
– Здравейте,виждал съм ви вече в училище.
Усмивката му я заля със светлина.Той подаде ръка и притисна нейната внимателно.
За пръв път се запознаваше с момче така.Чувстваше че ушите и горяха.
– Флора,имаш ли някъкъв ангажимент? Ако нямаш ще дойдеш ли с нас да отпразнуваме по
бедата?
Не можеше да е истина! Желанието и се изпълняваше в повече.
– Ще дойда с вас! – простичко каза тя страхувайки се да не развали нещо.
– Да тръгваме!Хайде в колата!Ще ви заведа на ханчето.
Потеглиха.Флора слушаше разговора на бащата и сина и не можеше да повярва че там на предната седалка беше той.Гледаше косата му която правеше въртел на върха на главата. Изпитваше желание да сложи ръка на рамото му и това чувство я заля с топлина.
Пътят не беше дълъг и след двайситина минути стигнаха.Тук сред реката имаше малък красив остров.До него имаше въжен мост.Ресторанта беше направен на стеснението и реката течеше от двете му страни.Беше ниска,дървена постройка много красиво оформена,обвита със пълзяща зеленина и цветя.Вътре всичко беше дървено с малки бродирани възглавнички по пейките и дантелени перденца по тясните ,многобройни прозорци.Беше приказно!
Бащата поръча от всичко.Отрупаха масата с какво ли не.
Отначало се хранеха мълчаливо.Разговора тръгна полека лека.Почна бащата,включи се Евгени и тя не усети как се разприказва.Оказа се че имаха доста общи вкусове.В разговор,закачки и смях не разбра как мина времето.
Оставиха я пред дома и.Тя благодари за поканата те благодариха за компанията и си тръгнаха. Помаха с ръка и си влезе.Родителите и още не бяха се върнали.
Преоблече се машинално и се отпусна на леглото.
Ах,беше прекрасно.Как ли щеше да продължи това?Не искаше да мисли.Уре ще види какво ще стане. Чу входната врата да се отваря.Майка и се връщаше от работа.
Флора стана и се запъти към салона.
– Здравей,миличка. Как беше днес?
Майка и я прегърна и се отдръпна да я погледне в очите. Винаги правеше така. Казваше че там,в очите,е истината.И така си беше.Когато направеше беля не смееше да погледне майка си
– Ааа,какво се е случило на момичето ми? Очите греят като слънца! Я да видя пак!
Флора шеговито закри очите си с длани,разтваряйки пръсти.
– Искаш ли да ми разкажеш нещо,миличко?
– Да,мамо.
– Ела да седнем.Другите неща ще почакат.
Флора разказа случката стараейки се да не бъде много въодушевлена,което не и се отдаде добре.
– Хм,познавам родителите,познавам и момчето. Миличка,радвам се че си прекарала
добре.Отивай да учиш а аз да се занимая с моите работи.
Флора остана разочарована.Не беше сигурна какво точно очакваше от майка си,но това беше някак си...нищо.
– Добре,мамо,отивам.
Стана въздъхвайки от дивана,направи две,три крачки,спря се и се обърна.Майка и продължаваше да стои на мястото си и я гледаше със странен поглед който Флора виждаше за първи път.
Утрото беше бързо,задъхано.Как премина и дойде обяд,не разбра.Не видя Евгени нито веднъж. Беше странно това.Последният час завърши и тя си тръгна.Не живееше далеч и вървеше пешком.Зави зад първият ъгъл и се сблъска с Евгени.
– Знаех че ще минеш от тук! Искаш ли да те предружа до дома ти?

––––––––––––

Флора се издигна бавно от кошчето на детето и се понесе из стаята.
Не знаеше че ще приживее отново тези дни и то по този начин. Чувстваше се странно.Как да го определи?Имаше същите чувства както тогава но и нещо по различно.Какво бе то?
Да!Разбра!Когато беше в тялото си беше действащо лице а сега беше зрителка.В този момент тя изживяваше чувствата на героинята и същевременно знаеше че не са нейните.
В този момент разбра че всъщност сега тя не беше живата Флора а само част от нея.
Разбра че днешните видения бяха преживяванията които се бяха вписали в душата и.
Там в тялото тя не беше сама.Имаше още нещо с което трябваше да се сбогува. Знанието витаеше около нея но не се избистряше. Реши да не търси повече а да го остави докато се върне Другата. Беше сигурна че тя щеше да и помогне да го открие.
Усети че детето стана неспокойно, беше разбрало че не е до него.Влезе в кошчето и обгърна малкото същество.

–––––––––––

Филмовата лента се разви отново;
Неусетно измина учебната година.Бяха заедно всеки свободен час. Всички в техникума вече знаеха че са двойка.Момичетата завиждаха.Родителите приеха спокойно приятелството им. Естествено с майка си имаше разговор по интимни въпроси.Двете семейства се събираха по празниците за почерпка.Прекарваха добре.Имаха много общи разбирания и това помогна много и на тях да оформят връзката си.
Филмовата лента се извъртяваше...
Първата целувка,предложението за брак,свадбата....
Деня в който видяха на монитора детето си....
И последната усмивка и ласката преди да влезе в родилната зала.
Всичко което се беше изминало и никога повече нямаше да се върне.

––––––––––––

продължава

Цветовете на палитрата

За кой ли път ме изкараха от кожата. Хайде де! Ще ми се прави на честна и почтена! Този номер пред мен не минава! Смята че има завеса1 Полека да не се скъса! Любовникът до гърба, съпругът до задника й и хайде всичко ни е наред. Пред ония, мижитурките, положение създава. А те се лепят, прочит пробутват. А пък, нашата, вирнала главата. Пък и защо да не я вири? Съпругът постоянен, удобен, а пък любовникът според икономическите нужди. че и свита си има - интригантки и подлизурковци. Очакват да падне нещо и за тях. Такива като мен праха й да гълтат.
За какво ми е хубостта че и акъла? Един "свястен" любовник не си завъртях. Чувства търся! Ами!
Другите момичета пари направиха а аз - борчове. Да не си помислете че им завиждам?!
Боже опази!
Странното е че те ми завиждат. Начин да намерят да ме оплюят ще го направят!
Една ми се направи на приятелка. В една къща живяхме, на една маса ядохме. И тя пари направи. След дълго стоене най после си намерих работа, а тя "приятелката" отиде че я развали. Ама кой ми е виновен? Да бях си затваряла устата, а аз да се похваля че и за мен изгря слънце.
Ако продължа да ви разказвам всички исторически събития за "приятелски" услуги - цял роман ще излезе.
Един ден си викам - я да не обръщам толкова внимание, че всеки човек си има кусури. То и аз не съм останала без кусур. И той е доверчивостта ми. Някой ми каза: "Не е кусур, глупост е"
Майка ми виак - "Дарва е, дъще, не слушай завистниците."
Нали ми е майка - успокоява ме. Че може и права да е. Рядко се среща доверчивост в чист вид и за това трудно се разграничава.


– 2 –

Най сетне намерих добра работа. Нова таверна а аз помощник готвач. Зарадвах се, че чак ме достраша. Много хубаво не е на хубаво.
Майстора млад, разбран ми се стори. Цял месец работих и пеех. Пееха ръцете ми, пееха краката ми.Какво още да ви кажа - пееше душата ми. Ето, на и за мен светъл ден.
Да, ама, ден до пладне, както казваше баба ми.
Идва една сутрин майсторът, отваря хладилника и ми крясва. Сякаш с чук по главата ме трясва че чак изтървах зелката която чистех.
– Защо хладилника е разбъркан - вика - Не можа ли да го подредиш?
- Бре, майсторе - опитвам се да отговоря - не съм стигнала още до хладилника,друга работа имах.
- Не ми отговаряй - крещи - че жена на мен не може да ми излезе на среща.
- А бе, човече - отговарям - не можа да сложиш жена си на мястото й, че от мен дойде да си го изкараш? Да ме оставиш на мира, че това не ми харесва.
- Да млъкнеш, мръсна българко, че ще ти истине мястото.
Е, до тук бях! Развързах престилката, хвърлих я отгоре му и хванах пътя. А пътя до дома дълъг.Чувам в главата си гласа на дядо ми - лека му пръст : "Преклонена глава сабя не я сече."
От друга страна гласа на майка ми : "За едното себеуважение живее човекът, дъще. Като не уважаваш себе си никой няма да те уважава. От глад да умираш ала "Аз" да си. Пачавра на хората да не ставаш че всеки търси с някой друг да обърше насраният си задник."
Олекна ми щото и аз така си живеех - със себеуважението!



– 3 –

Преглеждам вестника да открия нещо за работа. Обаждам се на един телефон - оказва се малък хотел с таверна извън града. Рано е още за сезона ала трябва да се подготви.Хубавото беше че предлагаше и стая за спане в хотела.
Собственикът, почти шестдесет, от вторият ден замята блюбени погледи. Оставях ги да окапят че на дядовата ми възраст беше, панталоните му увиснали, къпането - историско събитие, ала любовник решил да се пише.
Аз обаче, упорито се правя на "халосана с мокър парцал" на "Вие" му говоря, "шефе" му викам. На него обаче му харесва, щото мисли че играя. Утрепах се от работа и заблестя от чистота на всякъде.
Един ден ми вика: - Ще ми трябва още едно момиче че почва сезонът и работа ще има за две.
– Добре, шефе, ще доведа.
Извиках една позната. И друг път съм и намирала работа. Дойде тя и започнахме и
двете. Е,нямаше още работа и ние "облизахме" района.Шефа ме остави на мира и започна да замята очи към нея а тя срамежливо му отвръщаше. Аз бях доволна че ме остави на мира.
Юни се случи лош. Туристи малко и се чудих какво да правя, търсех си работа че ме е срам със скръстени ръце да стоя. Намирам си аз работа ала "госпожицата" започна да я взема от ръцете ми като се приближи шефа. Веднъж така, два пъти така, а на третия път я спирам с въпроса:
- Какво се опитваш да правиш, кучко?
– Ай, - прави се на обидена тя - аз исках само да ти помогна.
- Намери си твоя работа и ме остави да върша моята. Не ме смятай за балама, колкото и да ми личи.
И тя взе да си "гледа работата" сериозно.
В почивен ден съм. На другият ден сутринта трябва да съм на работа ала плановете ми се объркаха, взех едно такси и се върнах през ноща. Влизам на пръсти в стаята да не събудя "госпожицата" ала леглото празно. Мина ми нещо през ума и сутринта рано,рано заставам зад едно дърво срещу стаята на шефа. Не чаках дълго и гледам "госяожицата" излиза от там. Какволи ме засяга, си викам, на когото си иска на него да ляга.
Да ама ме засегна. След седмица шефа ни повика и казва:
– Работата намаля, нямам нужда от двете ви.
Обърна се към "госпожицата" и казва: - Ти ще останеш!
Плати ми и ме изпрати. Прав си е човека. Аз само работя. Другата и лични удоволствия доставя.


– 4 –

И отново търсене. Тук работа, тамработа, къде ми е работата.
Седнала съм на пейката и чакам автобуса преглеждайки новите съобщения за работа. Присяда до мен един възрастен господин. Като го гледаш ще речеш че всичкото благородство в него се е събрало.
– Искаш ли един договор да направим - ми вика – от мен парите от теб младостта.
– Бре, дърт пергиш – ми идва да му кажа, ала остава зад зъбите. Че как да му кажа "господине" като не е. – Младостта си не продавам, дарявам я ама не на тебе!
- Че какво толкова я цениш - ме пита - една гола младост защо ти е? Я виж наоколо колко момичета - кукли има. Кой мислиш ги е направил такива? Любовника - вика - за това е, да плаща като иска млада.
– Труда си продавам само, дядо, нищо друго.
Изправих се и тръгнах. Един кикот се чу подире ми, ала аз така и не се обърнах. Че и защо? От различни светове сме и различна стока имаме.



– 5 –

Вървя си аз и си приказвам на ум сладки неща, щото нямам пари да си купя, а горчилката не я искам.
– какво си се замислила толкова, да не ти са потънали гемиите. - чувам познат глас.
Засмивам се че усмивката ми е достатъчен отговор. как не съм и казала истината. И тя е една от "куклите". С богат женен мъж, добре плаща. Кво ли ме засяга?! Всеки живее както го разбира този живот.
– Хайде с мен. Моят ще ме води на бар. Чакай да му кажа че ще сме две. Даже не ме попита дали искам да отида. Не я спрях. В края на краищата и аз съм човек, имам нужда от малко развлечение.
– Готово - след кратък телефонен разговор - след час пак тук.
Отидох до дома и смених дрехите. Сложих копринен панталон, семпла блуза,загатваща красивите ми форми. Дискретен грим, парфюм със сладко ухание.
направих впечетление на господина, видях как му светнаха очите.
След малко колата спира и се качва още един "господин". Малко по млад ала и той женен, видях халката на пръста му. Сепнах се, пак моята доверчивост ми скрои номер.
Айде, какво толкова нали?! Една весела вечер и ако съм хитра може да се измъкна от другото а може и да се възползвам. Ама нали ви казах че не съм от хитрите а да се правя на независима нямам пари.
Слязахме от колата и телефонът ми звънна. Беше една позната ала тя ми реши проблема. Отделих се да не ме чува куклата какво говоря. Настигнах ги и се извиних че трябва да се върна. Не ги оставих да ме уговарят. Качих се на едно такси и обратно.
Не че не искам мъж. Искам, ала за мен да бъде, не ми трябват огризки от чуждо ядене.
Аз съм от онези, малкото, които не продават а заменят - ден за ден заменям, нощ за нощ заменям, сърце за сърце заменям, живот за живот заменям!


– 6 –

Не ми харесва този скапан свят, дето се е превърнал в битак. Ала ми дава сили сигурността, че някъде е останало едно парче от градината и за това търся. И ако го намеря няма да го заменя. За себе си ще го оставя и за моите. Кои са ще попитате моите? Те са ония с единственият кусур - доверчивостта. Да не си мислите че са малко?
Трудно се намират наистина че и да ги срещнеш не можеш да ги разпознаеш ако те не ти се открият.
Вървя еди ден по улицата и главата ми ври. Поръчител ми трябва,да си купя мотор че мотора ми трябва. При един отивам - не можел, при друг - не иска, трети съвет ми дава да вървя пеша. Внезапно някой ме дръпна за ръката. Обръщам се и виждам усмихната физиономия на доктора. Паяестинец, емигрант като мен, познати сме ала едно познанство, което не знаеш как да го класифицираш. Без да се усетя му казах проблема си. Хвана ме под ръка и ме отведе в магазина. Подписа се и аз си взех моторчето.
Ей така се срещнах с един от моите. Даже едно - благодаря - не можах да му каза защото тази дума ми се видя много сива да изрази възторга ми от постъпката му.
- Брей, си казах, защо сърцето не може да говори?!
Прибирам се в къщи от работа сред нощ. Вратата разбита и шевната ми машина липсва. Не мигнах до сутринта. Едвам се разсъмна и тръгнах по улиците, мястото не си намирах щото с машината си докарвах малко пари.Вървя си аз шокирана и отсреща приятелката. Гледаме на какъв съм хал и пита. Не скрих, казах и плачешком.
Прегърна ме и ми вика: - Имаш пари да ми връщаш, задръж ги, прибави и от теб и си купи друга машина. Подарък от ме да е!
Такива са "моите". Не си рисуват маски. Това са което виждаш. Късметът ми е че ги срещам. А "другите" в техният свят да си стоят, щото и в злато да плуват пак ще миришат.
Ама какво значение има - ще попита някой - на повечето носовете са запушени.
за тези - със запушените носове - проститутката с много пари е по уважавана от мене, доверчивата мечтателка, дето търси една градина за себе си и "своите".