СЯНКАТА

Виждаш ли вървежа на времето?Стъпва на пръсти,прошумолява в очите,раздухва клепачите и те събужда.Погалваш го сънено и си убождаш сърцето.Събуждаш се смучейки капките самота от изминалата нощ.
Утрото отново спуска въжето а аз не зная какво да го правя - да се обеся ли или да танцувам върху него.Решавам в полза на танца.Завързвам го за една мечта а другият му край закачам за действителността.
Играта започва.За баланс стисвам здраво надеждата и новият ден ме предърпва на скута си.
Изправям се внезапно и се оказвам в опасна близост със слънцето.Разтварям вярата да ме пази от изгаряне,правя първата крачка и замръзвам от изненада.
Пред мен се бе изправила тя - Сянката.
Бях толкова смутена,че още малко да се срутя от въжето.Размахах ръце да запазя равновесие,а Сянката се замята насам,натам примирайки от смях поради моя смут. Разгневих и се заковах неподвижна.Това обаче не и подейства особено.Подскочи залюляна на вятъра и ми даде да разбера колко е свободна.
Завидях и.Аз бях прикована на въжето на общественото мнение и трябваше да преценявам всяка своя крачка.Знаех че е напразно,защото в един миг дългият език на клюката можеше да ме хвърли долу - там в калта се валяха ядосани,унизени себеподобни.
От време на време дългият език на интригата изтръгваше някого,облизваше го и го правеше император.
Сянката не попадаше никога там.Тя го знаеше и за това се кривеше подражавайки страха ми.
Реших да не и обръщам внимание и да продължа пътя си.За миг изтървах надеждата,залитнах и увиснах на въжето захваната само с пръстите на краката ми.В тази позиция Сянката заплете косата си с моята опитвайки се да ме изтръгне,да ме погълне и да ме разтвори в себе си.Драскаше ме,щипеше и хапеше като куче ядосано от кокал в който няма месо.
Ала аз не се предадох.Хванах решителността,отрязах си косата,залепих се за слънчев лъч и отново изправена на въжето.
Надеждата с която балансирах ставаше по светла и ме обгърна с воала на радостта.
Изиграх танца на цветята бързайки с желанието за раздяла.
Внезапно там пред мен като мрачен балон,полека лека се издигна тя - Сянката.Не вярвах на очите си,но повярвах на сърцето - то се сви в усещането за битката.
Сянката държеше в една паничка омразата,която беше загребала от човешкият казан и с тръбичка издухваше балони към мен.Някои се пукаха сами,други уцелвах с надеждата,ала трети ме достигаха,полепваха по мен и ме нараняваха до кръв.Лекарството бе прошката ала бе поставено високо на полицата на любовта.Трябваха ми крила за да го взема.
Помолих пеперудата да ми услужи,но нейните се оказаха слаби.
Високо над мен се рееше орела.Повиках го и го заклех.Крилата стигнаха до върха и се се върнаха с лечението.
Сянката побесня.Сви се в юмрук и хукна да го стовари върху ми.
Ужасих се!Как да се предпазя?
Костенурката ми подари щита си.Юмрука изкрещя от болка и се пръсна.Парчетата се разпръснаха и птиците ги изкълваха.
Продължих пътя си.Сянката не се виждаше.Бях се отзовала близо до слънцето и Сянката уплашена се бе мушнала в хралупата на злословието очаквайки часа си.
Нямаше да и позволя да се приближи.Бях близо до целта и трябваше да се отърва веднъж за винаги от това изкривено,подмолно,злобно подобие.Разбрах - само в близост до слънцето ще я премахна и реших.Ще се гмурна в огъня му.Знаех,няма да изгоря - Слънцето ми бе приятел.Ще стана част от него - малка частица,един лъч.Това е свободата за която жадува душата ми.
Влязох във вярата,залостих вратата на миналото.Това което имах от днес ми бе достатъчно.Натиснах копчето на бъдещето и като ракета се отправих нагоре.
Сянката внезапно ме последва.Тя знаеше че това е краят и се опита да ме спре.
Слънцето се приближаваше,светлината ставаше все по силна.Усетих огъня да възкръсва в душата ми и да изпепелява връзките със Сянката.
Огъня ме обгърна освобождавайки ме.
Станах един слънчев лъч,който се завръщаше да погали цветята и да закове за винаги Сянката в хербария на житейските истини.