БИТКАТА НА АНГЕЛИТЕ


Беше кошмарно време. Валеше ситен, но противен дъжд и всичко беше подгизнало от влага.
Мъжът вървеше вече трети ден. Само нощем и само по черните пътища. Не трябваше никой да го вижда. Беше уморен и раницата му тежеше. Знаеше какво го чака по пътя, но беше решил: няма никога да забрави помощта на приятеля си. Той работеше в милицията и беше предупредил баща му за ареста. Благ човек беше баща му, проповедник в евангелската църква. Не поиска да се скрие, но помоли сина си да не губи време. Само за два часа всичко беше уредено и младият мъж тръгна към гръцката граница. Там, в един сеновал, щеше го чака водач, който да го преведе през тайните пътеки към свободата.
И сега той, беглецът – уморен, но с вяра, че Бог няма да го изостави, крачеше към новия си живот. От време на време поглеждаше компаса на ръката си. Сверяваше извървения път с картата, която му даде човекът на приятеля му. И той беше евангелист, но таен. Трябваше да остане на службата си в милицията. Особено сега, когато започнаха гоненията, беше нужен. Пасторите не пожелаха да бягат, но спасяваха синовете си. Беше неговият ред.
Погледна отново компаса и разбра, че е наблизо. И след малко дървеният сеновал се открои в мрака като призрачен великан. Отвори внимателно вратата, затвори и извади фенера. Сеновалът беше голям, повече от сто квадрата. Всичко беше пълно с напластено дъхаво сено. Само пред вратата имаше около три метра свободно пространство. Миришеше на билки и този аромат го замая. Бяха му казали да се покачи на купите в дъното. Най-горе някой беше направил нещо като скривалище, постлано с топли черги и възглавници.
Той се преоблече със сухите дрехи от раницата си и изяде последната си храна. Тъкмо да започне да се моли, и чу скърцането на вратата. Стресна се, защото знаеше, че водачът му ще дойде чак по първи петли, а имаше още време дотогава.
Влезлият запали фенер. В светлината се показа мъж в черни дрехи и маска на лицето. Само очите и устата му се виждаха. Беглецът изчака да чуе уговорения сигнал, но долу цареше тишина. Младият мъж замълча, не се издаде.
Другият започна да взема от сеното и да го нарежда на купчини в полукръг. Бяха точно дванадесет. Последната нареди срещу тях. Сякаш щеше да има някакво събрание.
Когато приключи, вратата отново се отвори и един след друг започнаха да влизат мъже, облечени по същия начин – в черни дрехи и с маски, които скриваха лицата им. Всеки сядаше на купчината сено, без да отрони дума. Цареше пълна тишина.
По тялото на младия мъж полазиха тръпки. За пръв път го обзе този страх. Започна да се моли на ум, но продължи да гледа.
Когато всички насядаха, се чу свистене на вятър и някакво същество се изправи в средата на празното пространство. И то беше в черни одежди, но имаше крила... опашка... и рога.
Беглецът се разтрепера. Ужас обзе изтощеното му тяло и той падна на колене. Молитвата, която отекна в главата му, беше като начало – непознато и тайнствено спасение.   Думите сякаш минаваха през всяка негова клетка, залюляваха я и я успокояваха като река чиста, река милостива и топла като ръката на Бог. Не ги разбираше, но знаеше, че говори на някого.
Изведнъж покривът над него се отвори и заприиждаха ангели. Бяха бели и светлина извираше от тях. Дванадесет се събраха. Последен дойде още един. Беше по-различен – имаше два чифта криле. Втурнаха се в сеновала и започна битка.
Човекът трепереше, но не спря молитвата. Вече се молеше на глас. Един след друг ангелите отлитаха, отнасяйки със себе си и по едно черно същество. Последни останаха главните. Дяволът успя да се изкубне и отлетя. След него излетя и арахангелът.
Сеновалът се изпразни. Младият мъж стоеше изправен, без да може да помръдне. Сън ли беше това, или всичко се бе случило наяве? Не посмя да слезе.
След малко чу вратата отново да се отваря и уговореният сигнал на водача се залута между напластеното сено. Чак тогава беглецът, вече по-спокоен, отговори, взе си раницата и слезе долу. Плахият лъч на фенерчето освети мъж на неговата възраст, който го посрещна с усмивка.
– Добро утро! – бодро поздрави той. – Слава на Бога, пристигнал си благополучно. Още два часа преход и сме на гръцка земя. Там те очакват вече.
– Добро утро, брате! Има ли някаква информация за семейството ми?
– Да. Арестували са баща ти. Майка ти и сестрите ти са интернирани в едно смолянско село, но са добре. Не се безпокой! Бог ще ги пази. Хайде да тръгваме.
В този момент погледът му попадна на разхвърлените купчини сено и черната маска до една от тях. Човекът я взе и учудено погледна.
– Какво е ставало тук? Вчера следобед дойдох и всичко беше наред. Ти така ли свари?
Младият мъж кимна с глава. Не посмя да каже истината, която току-що беше разбрал. Махна неопределено с ръка и тръгна към вратата. Другият постоя малко, хвърли маската и тръгна след него. Пътят не беше дълъг, а и дъждът спря. Стигнаха първата къща на малкото гранично селце. Водачът спря до нея, почука предпазливо и вратата веднага се отвори. Вътре беше топло и уютно. Масата беше сложена и газовата лампа осветяваше дружелюбните лица на домакините.
Сутринта младият мъж стана рано, изми се и се погледна в огледалото. То беше старо и малко потъмняло, но ясно му показа ангела, който беше разперил крила над него!

ПОСЛЕДНО ПИСМО

Любими,
ако четеш писмото ми, значи мен вече ме няма. Знам, знам колко страдаш и знам, че плачеш. Знам колко много ти липсвам и колко дълго още ще ти липсвам. Но аз не съм си отишла окончателно, скъпи. Оставих ти къс от себе си – нашето дете. Сигурно си ми сърдит, че не ти казах истината за бремеността си, но толкова исках да родя, а и лекарят каза, че има малка надежда всичко да мине благополучно. На тази надежда заложих. Не съжалявам. Дадох шанс на детето да се роди.
Не плачи любов моя! Спомни си за първата ни среща, за нощта сред житата и танца на светулките около нас. Спомни си за всички красиви мигове. За първия път, когато видяхме нашето дете на ехографа и чухме туптежа на сърцето му. Припомни си сватбения ни ден и мига, в който разбра, че ще ставаш баща. Ето, вече си баща, скъпи.
Не плачи. Всички планове, които чертахме през тези девет месеца за детето ни, ти ще ги осъществиш. Знам, че ще бъдеш прекрасен баща – грижовен и обичащ. И аз винаги ще съм с теб – в ума ти, в сърцето ти и в душата ти. Ще разказваш на детето ни за мен и така ще сме винаги заедно.
Любими, ако не можеш сам, ако имаш нужда от жена до себе си – не се колебай! Избери онази, която ще се грижи с любов за вас. Това няма да означава, че не ме обичаш, че ще ме забравиш. Да, годините ще изтрият много неща от паметта ти, но от душата ти нищо не могат да изтрият. Там ще съм, докато и ти си жив. Ще се срещаме в съня. Ще ме намираш в спомена. Ще ме виждаш в очите на детето ни...
Не плачи, любов моя! И не ми се сърди. Така е в живота – срещи и раздели. Но с красотата трябва да се разделяме красиво. А нашата любов беше красива. През тези две години никога не съм съжалявала, че се омъжих за теб. Направи ме безкрайно щастлива и съм ти благодарна. Ти беше моят свят, а аз бях твоят.
Сега избърши очите си и се усмихни. За всеки изминал, пълен с красота, ден от живота ни и за всеки идващ, пълен с красота, ден от живота на нашето дете. Любовта ще е вашият спътник и закрилник. Ето така те искам. С твоята нежна усмивка.
Погледни навън. Този ден е отново наш и всеки ден занапред ще е свързан с нашата любов! Обичам те и тази обич ще чертае знаци, които ще те водят при мен, защото браковете се сключват в небесата и там остават!
До срещата ни горе в небето.

Твоя вечна съпруга!

ИЗНЕВЯРАТА

Бързам сякаш дяволът ме гони. Сърцето ми думка като лудо, аха да изфръкне. Още не мога да дойда на себе си. Не е за вярване, че съм на улицата. Що ми трябваше да се захващам с подобна история. Да ме пита човек не мога да отговоря. Пусто женско любопитство.  Кирчо - мъжът ми - много ми харесва. От гимназията сме се хванали, оженихме се, че и дете си имаме. Много ми е добро момчето и нищо не ми липсва.
Божкее, що ми требва. Стоян - колегата- и  той ми харесва. Шегаджия, пък умен, не ти е работа. Тъй де, цял ден заедно на работа. Повече с него прекарвам отколкото с Кирето. От едно известно време Стоян взе да ми подхвърля едни думи, едни комплименти. Е, жена съм. Харесаха  ми. Един ден останаме сами да довършим работата и той взе, че ме целуна. Ей тъй ми замая главата. Не се мина седмицата и ми вика:
  - Айде Събке да отидем у дома. Жената е на село и няма да се върне.
Моят Кирчо беше втора смяна а детето свекървата го гледа.
  - Ми, да дойда, Стоене. Що да не дойда.
Кой дявол ме подмами тъй и не се усетих. Викам си - е, и аз съм жена. Що да не опитам нещо чуждо. То цял живот с един мъж ли да съм?
Отидохме и Стоян извади, уиски ли не щеш, ликер ли не щеш, фастъци. Кво да разправям от вкусотии свят да ти се завие. Подготвил се беше, не може да му се отрече. Хапнахме, пийнахме, смях и закачки. Не разбрах как се отзовахме в леглото.
Лежим си доволно. Стоян ме милва а аз мъркам като котка. И в този миг се чува звук от ключ който някой се мъчи да вкара в ключалката. И като не можа натисна звънеца. Натиска жената сякаш се е залипила за него.
    - Бре, жена ми.
    - Ай, Стояне кво ще става сега?
    - Вземай си дрехите и влизай в тоалетната. Аз ще се оправям.
Грабвам аз дрехите, влизам в тоалетната и започвам със свръхзвукова скорост да се обличам. Чувам, отваря Стоян вратата а жената пита:
   - Кво става? Половин час чакам.
  - Заспал съм, бе жено. не ми каза, че ще си идваш.
Усещам застанал Стоян с гръб  на вратата на тоалетната, а жената влиза навътре и тръгва от стая в стая. Съмнява се и търси. Треперя аз и си мисля, като отвори вратата какво да правя. И ми дойде мисъл. Объръщам очи към тавана, събрирам пръсти за молитва и говоря. На Бог говоря, че на кой друг в тоз сублимен за животът ми момент:
   - Боже, мили Боже, направи така, че да не влезе тук жената, да не стана за срам и позор. И ти обещавам, че повече чужд мъж няма да погледна.
Чувам как излезе жената от последната стая, а Стоян казва:
   - Какво има бре жено? Какво обикаляш къщата? Айде ела да влезем в кухнята.
И тя го послуша. Влязоха в кухната и затвориха вратата. Е, това е момента. Излизам от тоалетната и входната врата насреща. Отворам тихо, притворям я пак тихо и с обувките в ръка бегом по стълбите. Спирам за малко да ги обуя и пак бегом.  Двама, трима души любопитно ме огледаха и това ме осъзна. Намалям темпото. Вече съм далеч от обсега на опасността. Сега крача като замаяна осъзнавайки преживаното.
И ме чуква една мисъл: изневярата не е за всяка уста лъжица. Тате казваше, че на  невярната жена от вътре й идвало да изневерява.  Щото най напред на себе си изневерявала.
Сега си вървя по улицата и не бързам да се прибирам, че знам ли дали моят Кърчо веднага няма да познае какви съм ги забъркала. Сещам се за молитвата и ми стана едно чудно. Ами, чу ме Бог и не ме намери жената. И реших - ще си го нося този случай до края на живота.
Заръмя. Разтворих чадъра и продължих към дома.

ЗАЗОРЯВАНЕ

Тя седеше на протрития фотьойл вече цял час. Не го чакаше. Беше вдигнала крака на седлката и се беше побрала цялата като плод в утробата. За първи път огледа хотелската стая. Пет години идваха в този хотел. Не беше нищо особено, но той каза, че така няма да предизвикват нежелан интерес. Не помнеше през тези години дали стаите бяха различни. Не им обръщаше внимание. Обикновенно идваше петнадесет минути по-рано от уреченото време, заставаше срещу вратата и го чакаше. Сърцето й тръпнеше от нетърпение, а когато той закъснееше, се присвиваше от страх.
Вратата се отваряше и очите му я заливаха с плам. Хвърляше се на врата му и се впиваше в устните. Още там започваха да се събличат, а леглото ги приютяваше и потапяше в страстта като море, от което не искаха да изплуват. Като море, в което тя се удави.
Бяха щастливи с Борис. Ожениха се по любов. Когато се роди синът им, той бе на седмото небе от радост. И не само той. Родителите му също. Беше един син и те го носеха на ръце. Нейните родители живееха далеч и рядко ги виждаше. Свекърва й помагаше много. Обичаше я.
Когато детето стана на три години, фирмата, в която работеше Борис, фалира и той остана без работа. Но не за дълго. Приеха го в една реномирана фирма, но работата му беше свързана с командировки, които продължаваха седмица, а понякога повече. Той беше решил да работи по този начин заради доброто заплащане, но само за определено време. Не знаеше обаче колко ще е това време. Казваше, че трябва да спестят пари за сина, а и за друго дете.
Така минаваха дните за нея – в грижите за къщата, за детето. Свекърва й идваше, вземаше малкия и й казваше да се разходи, да се срещне с приятелки.
И тя започна да се среща с приятелките от гимназията. Бяха една групичка от пет момичета. Всички се бяха омъжили и продължаваха да се срещат семейно. Включи се и тя. Знаеха за командировките на съпруга й и я приеха с удоволствие.
На една от срещите дойде нова двойка – деверът на една от приятелките със съпругата си. Беше красив мъж. Висок, атлетичен, с кестенява коса и сини очи. Съпругата му не беше нещо особено. После установи, че беше мълчалива, спокойна жена.
Той стана център на компанията. С интелигентно чувство за хумор. Умееше да владее вниманието на присъстващите. На няколко пъти очите им се срещнаха и тя видя искрите, които полетяха към нея. Това я накара да се изчерви и да усети гъделичкане в стомаха. През нощта го сънува и се събуди плувнала в пот. За първи път й се случваше такъв сън. Беше чувала от приятелки, но не вярваше, че е възможно.
На следващите сбирки той идваше сам. Каза, че жена му е започнала вечерен курс по английски за три месеца.
Следващия месец Борис нямаше командировки и тя не отиде на сбирките. Не, че не можеше, но не искаше да води там мъжа си. Това беше нейното място – тъй, както той имаше своите командировки, на които тя не ходеше.
На втората седмица приятелката й се обади, за да попита дали не е болна.
– О, не, нищо ми няма. Добре съм. Само съм малко заета...
– Виктор пита за теб, а аз не знаех какво да кажа.
Сърцето й спря за секунда и после препусна като лудо.
– Как така пита за мен?
– Е, нали вече сме една компания и прави впечатление отсъствието ти.
– На първата сбирка от новия месец пак ще дойда.
Едва дочака да измине седмицата и Борис да замине. Нямаше търпение да дойде денят на сбирката. Обади се на свекървата и я помоли да вземе малкия на обяд. Подбра много внимателно тоалета за вечерта. Отиде на СПА и прекара целия следобед там. Прибра се да се преоблече и отиде.
Едното семейство вече беше пристигнало. Като я видяха, я обсипаха с комплементи. Същото сториха и останалите. Той дойде последен. Тя беше седнала така, че да вижда вратата. Когато влезе и я видя, се закова за миг. Очите му блеснаха и широка усмивка озари лицето му. Тя наведе глава, за да не разберат другите как й подейства неговото присъствие.
Вечерта беше чудесна. Всички излязоха вкупом. Повечето живееха наблизо и си тръгнаха пеша. Тя извика такси и остана да чака. Той също си тръгна. Това я разочарова, но изненадата й беше голяма, когато го видя да се връща.
– Може ли да дойда с теб? – попита уверено и тя кимна:
– Разбира се.
Качиха се в таксито и преди тя да каже на шофьора накъде да кара, той даде адрес. Тя учудена го погледна, но той се усмихна със своята пленителна усмивка и погали ръката й.
Спряха пред хотела. Сякаш всичко бе уговорено. Тя не се поколеба нито за секунда.
Ах, тази нощ!
Свлече от себе си всичко – и страх, и срам се загубиха, за да оставят в нея само страст. Луда страст – като огън, който я изпепели.
Никога не говореха за бъдещето. Даже и за нещата от настоящето. Той избягваше да говори за службата, за семейството си. Говореха за книгите, които четат; за филми; за театър. Там, в хотела, за един час живееха в друг, само техен свят.
Така минаха години. Синът й порасна. Борис настояваше да имат второ дете, но тя не искаше. Не можеше да си представи, че ще загуби срещите с Виктор. Започна да се чуди защо никога не са говорили за бъдещето. Реши, че той не иска да й влияе. Може би очакваше тя да вземе решението. И тя реши.
Борис се беше върнал в края на седмицата. Детето беше при родителите му и те бяха ходили на ресторант. Върнаха се и той я помоли да не взема хапче.
– Не искам друго дете.
– Но защо?
– Искам да се разделим.
– Каквоо!?
Той я гледаше изумен, без да може да повярва на думите й.
– Казах ти, искам развод.
– Но какво те прихваща? Като не искаш друго дете, добре, съгласен съм. Няма да правим драма от това.
– Ти не разбираш ли? Не искам друго дете, защото теб не искам. Обичам друг мъж. Отдавна!
Той се вцепени. Седна премалял на стол, вторачен в нея.
– Какви ги говориш?
– Това, което чу. Стига толкова! И без това се отчуждихме. С тези командировки...
– Командировките ли са виновни?
– Не. Едва ли... Изглежда не съм те обичала, а само съм се заблуждавала, че те обичам.... и теб съм заблуждавала. Не искам повече. Казах ти, че има друг човек в живота ми... от много време.
Замълча. Той постоя известно време безмълвен.
– Добре, съгласен съм. Събирай си дрехите и се махай веднага! Другото ще ти  изпратя, когато дадеш адрес. Аз ще задвижа въпроса с развода. Детето ще остане при мен. Хайде, давам ти половин час да изчезнеш от живота ми.
Тя се стъписа. Той говореше тихо, с твърд, режещ като нож глас. Не беше го виждала такъв и се уплаши. Излезе от салона, отиде в спалнята и приготви най-необходимото.
Извика такси и му даде адреса на хотела. Имаше пари. Беше си открила банкова сметка преди три години.
Срещата им беше след два дни. Когато каза на Виктор какво е направила, той нищо не отговори. Нито дума. Стана, облече се и си тръгна. Остави я в леглото, шокирана от реакцията му. Не беше сигурна как ще реагира, наистина, но не това очакваше.
Виждаха се в точно определени дни. Днес трябваше да дойде.
Беше прегърнала колената си и с празен поглед оглеждаше хотелската стая. Толкова празен, колкото беше животът й в този момент. Имаше всичко и загуби всичко. А какво ли имаше всъщност? Имаше дом, съпруг, дете. И какво направи? Замени ги за един час в хотелско легло. Втресе я. Не, не го обвиняваше. Той не я беше подмамил. Никога не беше обещавал промяна на връзката им. Тя беше неговият десерт в семейното меню. Нищо повече. Това осъзнаване я разтърси. Стаята се уголемяваше, а тя се смаляваше все повече и повече.
Сви се във фотьойла като плод в утроба. Опитваше се да се роди. Беше трудно, но беше необходимо. Нощта се отичаше, повличайки болката и безнадежността. Тя се изправи. Приближи се до прозореца. Утрото плавно обгръщаше земята.
Зазоряваше се!

14.11.2017 г.
Сливен. 

ГЪСКИТЕ
Така си отминават годините и един ден седейки със зареян в даличината поглед те посещават онези - спомените от далечното детство. Завъртяват се из главата ти, а после се забиват в сърцето като трън в пета. Но този спомен, който искам да ви разкажа, е по скоро като първата лъжичка сладолед. Изтръпва ти устата от студената сладост, но е толкова приятно, че задържаш докато съвсем се стопи пропълзавайки по цялото тяло.  С всяка следваща лъжичка вече не е същото. Пак е студено, пак е сладко, но не същото.
Та и този спомен е така. Не знам защо е точно така. Може би поради новата рокля която ме заплени, а може би поради първият преживян страх, а може би поради първата преживяна мъка.
Бях само на десет години. Божкеее, колко много години са минали от тогава...половин век нали?
Имахме си двуколка с магаре с която ходехме на лозето. Яхъра се състоеше от две части - тоалетна и мястото на магарето. Бяха разделени с дървена стена и имаше малка врата помежду тях. Дядо купи две гъски и ги сложи заедно с магарето. Ние скоро разбрахме, че гъските съскат с протегнати шии като ги ядосаме. И със сестра ми ходехме да ги дразним,  само за да чуваме съскането. Не бяхме лоши деца и ги обикнахме. Хранехме ги, но тази наша обич така и не изключи дразненето.
Беше някакъв празник - вече не помня кой. Новата ми рокля беше много красива. Червена със зелени треви и дребни разцъфнали цветчета. Облякохме се и майка ни прати в тоалетната. Аз, като по голяма, отидох първа. Не обърнах внимание, че портичката към гъските е леко открехната - дете бях. В момента, когато  свалих гащичките и клекнах се появи гъската и съскайки се насочи към мене. Ужасът ми беше голям. Станах и побягнах без да мисля за гащичките. Те се смъкнаха в краката ми и за мое нещастие ме спънаха, когато се опитах да избягам навън. Паднах на плочникя. В този момент гъската ме настигна и хвана с човка рокличката ми. Дръпна и половината пола остана в човката й. Крещах от ужас. Майка и татко дотичаха и ме вдигнаха. Не плачех - толкова бях шокирана.
На другият ден гъските ги нямаше у дома. Това беше голямата ми мъка. Нямаше значение скъсана рокля, нито разбитият ми на плочника нос. Гъските бяха първите живи същества в които се бях привързала. Бяха прекрасни когато важно се разхождаха по двора, а когато се къпеха в старото дървено корито беше нещо невъобразимо.
Защо ви разказвам тази история в която има болка? Ами защото чрез болката осъзнаваме истинската стойност на нещата.
Болката е длетото, което извайва скулптурата която остава за винаги в душата ни

ЛЕТЕН ДЪЖД

Вали, вали. Като из ведро вали. Ала дъжда е студен. И морето е още студено.  Морето си е море. Дъжда е друго нещо. От небето идва. Значи там горе е още студено. Слънцето не е напекло облаците и те имат студен дъжд. Всичко се е изпокрило. Нито птица нито животно. Че кой ще излезе в този студен дъжд.
Ех, какъв дъжд валеше през лятото тогава....когато бях на десет лазарника ( така казваше баба). Топъл дъжд. Слънцето грееше, а дъждът валеше. А ние цялата тумба хлапаци от махалата, голи до кръста, играехме танца на дъжда. Какъв е този танц ли?  Той беше ритуален на детството ни. Първо всеки играеше за себе си. Ръцете играеха своя танц. Краката играеха своя танц. Беше нещо прекрасно. После всички се хващахме за ръце и играехме нашето детство.
Днес си спомних този летен дъжд. Той беше като детството - топъл и даващ живот.
И като детството си отиде....наваля се и отмина...
Гледам през прозореца дъжда, а той почуква сякаш ме вика. Излязах и протегнах ръка. Няколко студени капки се събраха в шепата ми. В този момент слънцето проникна през облак и се спря на тях. Затопли ги и ги оцвети. Усмихнах се на този слънчев дар. Той ми каза, че детството никога не си отива. Частица винаги остава от него...в спомена...в няколкото дъждовни капки събрани в шепата на една жена преминала шейсетте!!

СПОМЕН ЗА БЪДНИ ВЕЧЕР

Беше преди няколко години. Бях на гости в приятели за Бъдни вечер. Тръгнах си веднага след вечерята защото рано сутринта имах важен ангажимент.
Вървях по празните улици. От много къщи се чуваше музика,веселба. Празничните светлини създаваха странна атмосфера на извънземен град 
Внезапно пред една къща съзрях женска фигура.
Приближих се бавно и видях - около седемдесет
годишна жена,застанала пред нов,красив дом,ярко осветен,от който се чуваше музика,говор и смях.
Беше усмихната и лицето й сияеше.
          - Добър вечер! Да не би да сте си загубили ключа? - попитах
          - Добър вечер, добър вечер, чедо. Не, не съм загубила ключа. Не живея тук. Това е домът на дъщеря ми. Виждаш ли какъв дом има?  Голям, красив. Още не съм го виждала от вътре но съм сигурна че е много удобен.
Жената спря за малко, погледна ме със светнал от радост поглед и продължи:
          - Трудно я отгледах сама. Работех на две,  че и три работи. Изучих я и нищо не й липсваше. И за този дом помогнах. Бях скътала някой лев. Виждаш ли, чедо,колко  е щастливо момичето ми. Не съм я виждала скоро. Има много работа, а и тази голяма къща иска поддържане. Ако бях по млада щях да помагам ама на, остарях.Чуваш ли музиката? Боже, колко е щастливо чедото ми!
Тя пак ме погледна,сияеща. Аз не издържах. Сълзите сами рукнаха от очите ми. Наведох глава и продължих по пътя си.
Това беше моят урок на Бъдни вечер - урок за майчина Любов!

ИЗПОВЕДТА

Аз съм ловец на истории. Не, не рибар. Ловец съм. Защо уточнявам ли? Ами рибарят пуска въдицата и чака. Ако се хване нещо, добре. Ако не се хване – следващия път. Ловецът дебне дивеча. Преследва го, цели се и стреля. Понякога му избягва, но само понякога.
Като видя опашка на магазина, веднага се нареждам. Там има най-различни истории: на пейка в кварталната градинка; в автобуса за дълго пътуване... Няма да ви издавам всичките си места, в които ловувам истории, естествено.
Вчера тръгнах на път по море. Нямаше много пътници в кораба. Сезонът свърши, пък и аз тръгнах през седмицата. Настаних се в салона на една маса и разтворих лаптопа за да оползотворя времето. Морето – гладко като огледало. Огледах се наоколо. Няколко двойки на възраст, няколко самотни мъже, които вече оглеждаха като мен обстановката, но с друга цел. Три шумни семейства с малки деца и тя. Беше сама жена. Дрехите не бяха маркови, но подбрани с вкус. Майсторска прическа и като цвят, и като подстригване. Интелегентно лице. С излъчване. Не е вече млада, но си личи, че е точно на границата. Усетих, че от „тази драка ще изкочи заек”. Въпросът беше кога и как. Оставих нещата в ръцете на съдбата. Нищо друго не можех да направя. Съсредочих се в лаптопа. Имах едно интересно хрумване и го бях започнала. Пишех, забравила всичко наоколо. Корабът се движеше като по масло и не ми създаваше никакви грижи. Внезапно телефонът ми звънна. Разговорът не беше дълъг. Затворих го и вдигнах глава. Срещу мен стоеше тя – жената, която вече бях забелязала.
– Извинете ме! Чух българска реч. Ако не ви преча, да седна при вас?
–  Рабира се! – Радостта ми едва не преля. – Седнете, моля!
Подадох ръка и се представих. Жената направи същото, поглеждайки ме с едни дълбоки кафяви очи, които ме погълнаха. Усмивката й бе топла и приятелска. Разговорът започна с обикновени неща за две жени, които се срещат за първи път. Беше забавна. Приятно чувство за хумор. Времето минаваше неусетно. Обядвахме и излязохме на палубата. Беше слънчев, топъл ден. Морето блестеше посребрено. Винаги съм се учудвала на това. Слъцето, което го огрява, е жълто, а морето сребрее. Засмях се на мислите си. Нора (така се казваше жената) ме погледна и аз й казах причината. Тя също се вгледа и ми каза:
– И в живота е така. Някои неща не са такива, каквито хората ги виждат.
Каза го с болка. Нищо не казах, защото усетих, че часът на историята е дошъл. Тя помълча малко и започна...

Майка ми е починала при раждането. Татко се запиля от мъка и ме остави на баба. Те живееха на село. Баба беше прекрасен човек. Кротка, учтива. На мравката път струваше. И дядо беше много добър. Обичаха ме много. Баба ми разказваше приказки за небето, за ангелите, за добрата фея. Много неща вече не си спомням за онова време, но тези приказки още ги зная.
Дойде баща ми и ме прибра. Заведе ме в града и заживяхме заедно. Даде ме в детска градина. Спомням си, че не можах да свикна. Децата ми се смееха, когато започвах да разказвам бабините приказки. Но аз не се сърдех. Баба ми беше казала, че не бива да се сърдя, защото децата не разбират какво правят. Тръгнах на училище и отново се озовах в „празно пространство”. Не разбирах защо. Бях учтива, добронамерена. Не обиждах никого и винаги помагах, когато някой имаше нужда. Но никоя не ми стана приятелка, въпреки че аз бях приятелка на всички. Завърших гимназия и учех за приемен изпит. Татко никога не ми беше отказвал нищо, но и аз никога не съм му искала нищо, което не може да ми даде. Живеехме весело и спокойно. Той си имаше приятелка, но не се ожени. Не съм го питала защо, а и той не ми е споделял. Един ден тръгна с колата за работа и не стигна. Получил инфаркт. Отиде си в разцвета на годините си. Баба беше починала две години преди това и скоро след това я последва дядо. Не познавах родителите на татко. Те бяха заминали при дъщеря си в Америка и никога не се върнаха. Останах сам-сама на света. Бях навършила 18 години. Имах дом. Имах и пари в книжка, които татко ми влагаше. Имах и наследство от баба и дядо – къщата на село. Но аз за друго искам да ти разкажа. Биографията ми няма голямо значение. Разбираш, че не съм била бедна. Наскоро в живота ми се появи мъж. Първият. И той сам като мен. Неуверен, плах. Дадох му всичко, от което имаше нужда, за да излезе от тази дупка. Грижех се за него като майка. Обичах го като жена. Подкрепях го като приятел. И той се справи. Бах щастлива заради неговия успех. Три години бяхме заедно и един ден той ми каза, че заминава за чужбина за шест месеца. Не се върна повече, нито ми се обади, че остава. Мина годината и ми представиха едно смутено момче, малко по-голямо от мен. Студент. Скоро след това той се примести при мен. И на него помагах с цялото си сърце. Всичко да му е наред. Започнах работа вечер и минах задочно. Той завърши. Решихме да отвори частен кабинет за животните. Беше ветеринарен лекар. Дадох му партера на моя дом. Взе си помощничка. Е, след година ги сварих в неудобна ситуация и той заяви, че ме напуска.
След него... Не знам какво беше това. Давах всичко, за да бъде другият добре, а си отиваха. Започнах да чувам шушукания зад гърба си и насмешки в лицето си. Един ден реших да попитам съседката и тя направо ме стъписа с отговора си:
 – Че ти как искаш да се отнасят с една курва?
– Но аз не съм курва!
– Че как да не си? Колко мъже преминаха през теб. Броиш ли ги?
Бях като премазана. Прибрах се у дома и дълго мислих. Стегнах една чанта с багаж, намерих посредник за продажбата на апартамента и заминах на село. Но от съдбата си не можеш да избягаш. Оставих три години там и двама мъже. Една и съща история. Идват смачкани от живота, приемам ги, обграждам ги с любов, те се стабилизират и тръгват по света. Никога не съм искала нищо от никого. Нищо. Само давах. Давах, защото те нямаха нищо да ми дадат, а аз бях богата... в душата и в сърцето. И в селото започнаха да шушнат зад гърба ми. Един ден си стегнах отново багажа и дойдох тук.
Тя замлъкна, загледана в морето. От радиоредбата се чу съобщение, че наближаваме първия остров.
– Тук ще слизам. Благодаря ти, че ме изслуша!
Изправихме се и тя ме прегърна.  Тръгна, но аз попитах:
– А ти никога ли нямаше нужда от любов?
Тя ме погледна със своите дълбоки кафяви очи, сякаш ме приюти в тях, усмихна се с благата си усмивка и ми отговори:
–  Да имам нужда от любов ли? Та аз съм Любовта!

РОЖДЕСТВО

Жената седеше унило и не обръщаше внимание на шума около себе си. Въпреки че хората се стараеха да говорят тихо, шепотът им сякаш изпълваше цялата зала. Тя не искаше да вдигне глава, защото срещу нея стоеше нейната първа любов, мъжът на живота й, който след малко щеше да стане бившият й съпруг.
Първите години след сватбата и двамата бяха доволни, че тя не забременяваше – градяха кариерите си с успех. Когато най-после решиха да имат дете, се сблъскаха с най-неприятната истина – тя не можеше да има деца.
Оттогава отношението на съпруга й се промени. Не, не беше груб или студен, но се отнасяше към нея като болно дете... неизлечимо болно, което щеше да си отиде един ден. А и тя беше оставила всички решения в неговите ръце. Зарови се в кариерата си. Защити докторска степен и беше назначена на по-висока позиция. Когато му съобщи новината, той я поздрави, пожелавайки й още по-големи успехи. Но безразличието в гласа му я прободе в сърцето.
– Мила, не искам да се занимаваш повече с домакинската работа. Имаме достатъчно средства, за да наемем жена.
Вечеряха, когато той каза това. Тя го погледна учудено, но срещна поглед, който й даде да разбере, че вече беше взел решението.
– Както кажеш...
– Утре ще доведа жената.
Тя кимна с глава, без да каже нищо повече. Когато се върна от работа на другия ден, апартаментът блестеше от чистота и ухаеше на свежо. Не че тя не го поддържаше чист, но ограниченото й свободно време не даваше възможност за идеална чистота.
На печката имаше вечеря, която се оказа наистина вкусна.
Жената си беше отишла. Явно работното й време беше четири часа. В събота и неделя не идваше.
Мина почти месец, без тя да види домашната си помощничка. Съпругът й никога не говореше за нея, а и тя не го разпита.
Една нощ се събуди със силно главоболие и температура. С Дамян вече не спяха заедно. Идваше при нея от време на време и тя го приемаше с радост. Обичаше го. Събиранията с приятелите не бяха се променили и те не забелязваха нищо от промяната в отношенията им, нито студенината, която се беше настанила между тях.
– Какво ти е? – Той се стъписа от вида й, когато тя влезе за закуска.
– Може би грип. Не се притеснявай. Ще се облека и ще отида на лекар.
– Не, няма да излизаш. Ще се обадя на Владо да дойде и да те прегледа. Помощничката ще дойде всеки момент и ще ти направи чай и пилешка супа. Ще се опитам да се върна рано.
– Не се притеснявай, моля те.
– Това аз ще реша, Мила. Отивай да лягаш!
В осем и половина чу вратата да се отключва и разбра, че жената е дошла. Сигурно мъжът й я беше предупредил и Мила чу стъпките й да се приближават към нейната стая. След малко чу деликатното й почукване на вратата.
– Влез – високо каза Мила, обзета от любопитство.
Вратата се отвори и на прага застана млада жена. Едва ли беше на повече от двадесет и две години. Беше висока и добре сложена. Не беше нито слаба, нито пълна; красиви форми, приятно заоблени; хубаво лице със светли очи. Не беше красавица, но беше симпатична.
– Добър ден, госпожо. Аз съм Стела. Как сте?
– Добър ден, Стела. Не съм много добре – каза Мила и я огледа крадешком.
– Ще ви направя чай. Донесох билки. Баба ги събира. Много помагат.
– Благодаря ти...
Младата жена излезе. Мила се замисли. Стана й интересно откъде мъжът й е намерил това момиче. Беше странно, че на тази възраст може да стане домашна прислужница и да се справя така добре. Тя си мислеше, че жената, която идва, е някоя на средна възраст, домакиня със семейство и богат опит в грижа за другите.
Чу звънеца. Сигурно беше Владо, докторът – стар приятел на Дамян и семеен лекар. Вратата се отвори.
– Яяяя, младата госпожа в леглото. Какво става, Мила?
– Знам ли какво става! – сопна му се тя. – Ти ще ми кажеш.
Вратата отново се отвори. Беше Стела.
– Ще имате ли нужда от мен?
Владо се обърна:
– Аааа, Стела. Няма да имам нужда от теб засега. После ще отидеш до аптеката. Хайде, Мила, да видим какво си отглеждаш...
Прегледът започна.
– Вирусна инфекция. – Каза го с облекчение. – Няма да позволим да се задълбочи, нали? Ще си послушна и ще си пиеш лекарствата. Ще пазиш леглото поне пет дни. Стела ще се грижи за теб. Тя е медицинска сестра.
– Значи я познаваш?
– Да. Преди години ни я изпратиха от дом за сираци. За санитарка, но се оказа много умна, приветлива и работна. Завърши медицински институт. Сега, освен у вас, продължава да работи и в болницата. Решила е да си купува къща и събира пари. Смело момиче е. Сама е. Не разбирам защо не се омъжва, но съм сигурен, че знае какво иска от живота. Разбрахме се с теб.
– Да, Владо. Ще съм послушна – каза тя и се усмихна само с ъгълчетата на устните си.
– И ако има нещо обезпокойтелно, извикай ме.
– Разбира се. Благодаря ти.
– Тръгвам. Ще дам на Стела рецептата.
Владо излезе, а след него в стаята пристъпи Стела.
– Нося ви чая, госпожо.
– Моля те, наричай ме просто Мила. Без „госпожо”. Става ли?
– Както кажете... Мила. Отивам до аптеката.
 Мила кимна с глава. Чу затварянето на външната врата и се замисли. Чаят беше уханен и вкусен. Изпи го с удоволствие. Стела се върна бързо и донесе лекарствата. Раздели ги по предписание, донесе чаша с вода и излезе. Всичко това направи бързо, но мълчаливо. И Мила не каза нищо освен „благодаря”. Скоро из къщата се разнесе аромат на рози от препарата за почистване. Към десет часа Мила отново чу стъпките да приближават вратата. Стела носеше чиния с плодова салата.
– Трябва да ядете много плодове сега.
– Добре. Благодаря ти, Стела. Ще хапна. Оставете ги на малката масичка до прозореца.
Момичето остави плодовете и се запъти към вратата. Поспря се за миг и се обърна.
– Съпругът ви каза да направя пилешка супа, но ако искате нещо различно...
– Не, не искам друго. Съпругът ми винаги знае от какво имам нужда.
Супата беше превъзходна. Изяде я с удоволствие и похвали момичето. Стела не реагира на похвалата, сякаш това беше нещо напълно нормално. След като си изпи лекарствата, Мила се унесе и не разбра кога мъжът й се прибра. Усети го едва когато пипна челото й.
– Температурата ти е спаднала. Искаш ли да остана при теб тази нощ? Ще разпъна походното легло.
– Не, недей. Не се притеснявай. По-добре съм от сутринта.
– Ако искаш, ела в салона. Ще си пуснем някой филм. За вечеря Стела ти е направила нещо леко. Така каза.
– Добре, ще дойда.
Вечеряха суфле. И то като супата, беше добре приготвено.
– Стела е много добра и в чистенето, и готвенето – отбеляза Мила. – Мълчалива е и не досажда. Идеална прислужница.
– Има много добри препоръки. Не бих я взел иначе.
Повече не говориха по този въпрос. Мила скоро оздравя и тръгна на работа. Повече не видя Стела, но присъствието й беше очевидно. Дните минаваха. Отношенията с Делян не се промениха. Не говореха нищо за проблема си с децата. До онази вечер...
– Мила, говорих със Стела и тя е съгласна да ни помогне. Ще направим инвитро заплождане с нейна яйциклетка и материал от мен.
Мила така се изненада, че изтърва вилицата си на пода и тя изтрака заплашително.
– Какво каза?
– Моля ти се, няма да повтарям! Чу много добре. За тази добрина ние ще й купим малък апартамент. Утре имаме час при лекар.
Мила потръпна цялата. Стана и залитайки, без да каже дума, се запъти към спалнята си. Оттогава започна да очаква. Месецът измина, а мъжът й не казваше нищо. Няколко седмици по-късно той влезе в стаята й и някак информативно съобщи:
– Стела е бременна. Вече няма да работи тук. Ще доведа друга жена, но Стела ще остане да живее при нас. Искам да е пред очите ми.
– Както кажеш – каза Мила, без да го погледне.
– Ще живее в стаята за гости. Надявам се да няма проблеми.
– Защо да има проблеми? Тя носи твоето дете и трябва да бъде всичко наред.
– Точно така. Радвам се, че разбираш това.
Стела се нанесе. Новата жена беше добра, но Стела изрично каза, че сама ще се грижи за храната. Дамян не се възпротиви.
И така: прислужницата се занимаваше с чистотата, Стела се грижеше за храната и покупките, като продължаваше да ходи на работа в болницата. Работеше следобед по четири часа. Всеки имаше своите задължения, само Мила беше излишна в къщата. Имаше единствено работата си. Вечерите бяха скучни. Стела никога не оставаше при тях след вечерята. Една вечер Мила се опита да започне разговор за правната страна на тази ситуация, но Дамян я сряза:
– Това не е твоя работа. Аз съм се погрижил за всичко.
Така изминаха месеците. Очакваха раждането в началото на януари. Започнаха приготовленията за празниците. Трите жени украсяваха къщата. Стела се протегна да сложи звездата на върха на елхата, ала ръката й спря на средата и тя замръзна. После погледна към краката си. Водите й бяха изтекли. Мила не знаеше какво да прави, но другата жена беше раждала, затова хвана момичето за ръката и майчински занарежда:
– Хайде Стела, не се страхувай. Ела да си легнеш. Госпожо Мила, позвънете на съпруга си.
Дамян дойде скоро. Не беше сам. Владо беше с него и прегледа Стела.
– Ще остане тук. Не бързайте. Когато започнат болки през десет минути, тогава ще извикате линейката. Не пий течности – обърна се той към Стела, – само по малко вода. И не ставай от леглото.
Повече нямаше какво да се направи и като им пожела весели празници, докторът припряно се сбогува.
Минаха два дни в спорадични болки, но Стела се държеше. На 24 декември болките зачестиха и я заведоха в болницата. В първия час на Коледа тя роди здраво момче. Дамян беше много щастлив. Такъв Мила никога не беше го виждала. Върна се сама вкъщи. Не усети кога и той се прибра. През следващите дни не го видя изобщо. Не смееше да отиде до родилното. Първият работен ден за нея беше мъчение и тя с облекчение се прибра у дома. След малко входната врата се отвори и тежките стъпки на Дамян отекнаха в коридора.
– Утре ще прибера Стела и детето – каза той, без да поздрави.
– Но защо и Стела ще идва?
– Трябва да го кърми. Майчината кърма е много важна за новороденото. Ще остане един месец още.
Мила се радваше на бебето. Стела почти не разговаряше с нея, но това не я учудваше. Тя си беше такава от самото начало на съжителството им. Един ден обаче каза:
– Мила, моля те, не идвай често при бебето. Ти ходиш сред хора, а сега има много вируси. Нека да сме разумни. Когато идваш, слагай маска на устата си.
Мила не каза нищо, но вече влизаше само веднъж дневно. Маската я караше да се чувства като прокажена.
С Делян почти не се виждаха. Когато се върнеше от работа, той веднага отиваше при Стела и детето. После вечеряха тримата в столовата, но не разговаряха. В ума на Мила се въртяха какви ли не предположения, но нямаше начин да разбере дали съмненията й са действителност, или плод на фантазията й.
Минаха новогодишните празници. От лабораторията й предложиха да се включи в едно изследване, което налагаше дълга командировка. Трябваше да отсъства шест месеца и тя помоли за един ден, преди да се съгласи. Не знаеше какво да отговори. Когато Стела си тръгнеше, би трябвало тя да вземе майчинство, но Делян нищо не беше казал досега. Когато влезе вкъщи, разбра, че той вече се е прибрал. Видя палтото му на закачалката. Почука на вратата и Делян отвори, сякаш я чакаше. Неприятно усещане сви тревожно стомаха й, но тя го пропъди и каза:
– Може ли да поговорим?
– Да. И аз исках да ти предложа това. Чакай ме в салона.
Той дойде скоро. В ръцете си държеше някакви документи. Остави ги пред нея.
– Купих малка къща с двор. Ти винаги си мечтала за такава. Къщата е обзаведена и нищо не липсва. Искам да си отидеш от тук. Документите за развод са на новия ти адрес. Вече са там. И моля, не искам разправии.
Каза, обърна се и излезе. Мила стоеше, загубила усещането си за реалност.  Погледна към елхата, която все още стоеше, но споменът за Рождество беше станал на прах!

СБОГУВАНЕ


Най-после среща с него!
Вече не помнеше откога беше влюбена в Борис. Със сестра му станаха приятелки още от първи клас. Живееха наблизо – от двете страни на реката. Харесваше им да стоят на дървеното мостче и да гледат водата. През пролетта тя беше буйна и стръвно подкопаваше бреговете от двете страни. Но през лятото изтъняваше като косъм и само тук-там се образуваха малки вирчета, в които дребни червеноперки игриво се премятаха.
Когато поотраснаха, набраха смелост и слязоха долу, в самото корито. Скоро плахите им стъпки утъпкаха тънка пътечка. Току под моста имаше няколко храста. Бяха гъсти и зелените им клонки скриваха всичко. Там си направиха скривалище. Дадоха си дума да не казват на никого. Докато един ден не ги изненада братът на Живка – Борис. Беше ги проследил. Така станаха трима. Някъде по това време се влюби в него.
Той беше с пет години по-голям от тях и знаеше толкова много неща. Беше много умен за възрастта си. Станаха приятели. Отнасяше се с нея все едно му беше втора сестра. А тя запази тайната на своята любов, макар че от това я болеше.
Пораснаха заедно. Борис имаше и приятелки, с които ги запознаваше. Сестра му приемаше всяка. Не че я харесваше, но беше приятелка на брат й. Но Люба се измъчваше жестоко и често плачеше скришом. Само че нямаше сили да му разкрие истината.
Той завърши гимназия и отиде да следва. Идваше си през ваканциите и рядко го виждаше. С Живка все още слизаха до реката, но вече много по-рядко... само в трудни моменти... в края на поредната любов... поредното разочарование. Живка я питаше защо няма приятел, но тя не посмя да сподели. Един ден й даде снимка – тя и Борис през последната ваканция. Сложи я в рамка. Живка я видя и я погледна странно, но нищо не каза.
Когато Борис се прибра за празниците, я поканиха да посрещне Новата година с тях. Живка й каза, че Борис няма приятелка и ще й бъде кавалер. Беше прекрасна вечер. Така започнаха плахо да променят отношенията си. Той замина отново, а лятото тя замина в чужбина. Бяха й уредили да следва в Германия. Имаше телефонни разговори. Той се дипломира и започна работа. Тя се прибра за празника. Щяха отново да празнуват заедно Новата година, но вече като двойка. Беше щастлива.
Сега стоеше пред огледалото в новия си тоалет, сложила внимателно грима си, и си мислеше за съдбата. Беше й някак притеснено и една тежка ръка свиваше сърцето й като в менгеме. Чудеше се защо. Всичко беше наред. Беше му признала любовта си, той също беше признал, че винаги е бил влюбен в нея, но не е посмял да й каже. Очакваше ги щастлив съвместен живот. В този момент видя лицето му в огледалото. Той я гледаше със своята странна усмивка. После изпрати въздушна целувка, помаха с ръка и изчезна.
Люба се вцепени и за миг загуби съзнание.
Свести се от телефонен звън, който спря живота й завинаги в този отрязък от времето.

ПРОЛЕТЕН РОМАНС
Някак тихо на пръсти
влезе тук Пролетта.
В мойте утрини късни
разцъфтя Любовта.
И нечакани чувства
разгоряха се в мен.
Като синьо изкуство
стана всеки мой ден.
От очите ми бликна
златоструйна река,
във сърцето поникна
осемцветна дъга.
Уморените птици,
прекосили света,
в мойте зимни зеници
свиха морни крила.
Моя Пролет незнайна,
лудо в мене цъфтиш.
Но снега във косите
няма как да стопиш...

Философии

В животът ни понякога има внезапни спирачки. Един знак STOP, който изкача от незнайното и променяш пътя в посока която не си очаквал.
И моят STOP изкочи. Един лекар ми каза че заболяването което имам е с риск за внезапен завършек на живота ми.. 
Прибрах се у дома и седнах сама със себе си. Всичките ми планове ми се видяха като детска забавка. Пред мен застана истината на мига. Осъзнах че той е единственото нещо което е в ръцете ми. Осъзнах, че той е парчето глина с което разполагам за да създам онова което иска сега,без отлагане.Осъзнах че само красотата ще ми даде пълнота с която да напусна този свят без съжаление.
Красотата! :) Да,там трябва да отида - в нейното царство. Осъзнах че тя е въпрос на гледна точка. Ако очите ми са красиви всичко ще виждам красиво нали?
Осъзнах че не бива да ме интересува в кое царство живеят другите. Моята цел е да намеря своето царство и да спечеля повече приятели с които да го населя. Реших, че трябва да се отърва от болката, от огорчението, от чувството за пренебрежение.....
Те са бодили, които не може да имат място в градината ми. И сега се уча :)
Красотата има и друго име - Любов.
Някой ще ми противоречи. Съгласна съм с него. :) Той мисли така и това мен не ме тревожи. :)
За мен Любовта е Красота и Красотата е Любов!
И така. Този знак STOP ми даде нов път. Сега се радвам на всеки красив миг и приветствам всеки отиващ си ден. Вечер преди сън благодаря на Бог за прекрасният подарък че съм жива и се моля да ми разреши още красиви дни.
Аз ще се удоволствам от тяхната красота и ще черпя всички с моята радост. Знам, знам какво ще ми кажете За трудности, болести, обиди, кавги, предателства....
И ще сте прави. Има и такъв свят. Аз обаче не искам да пребивавам в него.
Дано Бог да ми даде достатъчно време за това!

Спомени

Сутринта събуждайки се усмихнах на котето което се разхождаше по перваза на прозореца очаквайки да отворя вратата.
И се сетих че днес е Игнажден.
Този спомен повлече след себе си още много други.
Баба ставаше рано и запалваше печката. Беше се споразумяла с близка приятелка тя да дойде в дома ни сутринта за да бъде "полазник". :)
Защото баба казваше че от първият човек който дойде ще си проличи каква ще е годината :).
Баба слагаше съчки до пътната врата че като влезе "полазника", да ги внесе и да ги сложи в огъня наричайки - колкото искри в огъня толкова радост в къщата.
Харесвах традициите които се спазваха у дома. Сега знам, че същността им не е да уповаваме на тях, а да се поучаваме на почит.
Познанието за Божията благодат не изключва традициите като допълнение в живота на семейството,но ги елиминира като преклонение.
Днес е Игнажден - ден като всеки друг от календара и същевременно празник за онзи който го почита.
За много години на празнуващите.
И нека носим мирът със себе си за да го "сеем" навсякъде където стъпи кракът ни!
"Блажени са миротворците
защото те синове Божии ще се нарекът"

Три нюанса сиво

Няма да ви губя времето, разкайвайки ви причините, поради, които взех решение да "хвана" пътя за чужбина. Доста се чудех кой път да избера, защото по мое време нямаше много пътища, а и малкото които имаше не бяха отворени безпрепятствено. Няма и да ви разказвам за начина по който си изкарах туристическа виза за Гърция. Това са все заплетени истории, които не трябва да разплитам . Изтрила съм ги от спомените си. В края на краищата спомените си ги избирам аз,нали?!
И така тръгнах в неизвестното с надеждата, че няма да се окаже толкова черно колкото се притеснявах. То обаче не се оказа и толкова бяло колкото се надявах.
Даже и на сиво не биеше. Ала като знам че сивото е няколко нюанса избирам онова дето му викат "мишкено" - демек повече върви към черно отколкото бяло.
Че това сиво дето беше на последна степен обърна живота ми в посока, която в крайна сметка се оказа правилната. :)
Щото едно е да тръгнеш от розово и да излезеш на черно, а друго е да тръгнеш от мишкено сиво и да излезеш на мирно синьо.
Да не си мислите, че това мишкено сиво беше постоянно на хоризонта. Ами не. То и черно се заплиташе и чат,пат някоя лента жълто изскачаше.
То това жълто беше подарък от слънцето и озаряваше живота ми със светлина и топлина. Е,като слънцето се скриваше,но спомена дълго след това ме топлеше.
Идва ми на ум онази приказка за Златка,златното момиче. Спомняте ли си я? За трите различни по цвят реки?
Ей тъй беше и моят живот в емиграция. Три нюанса сиво.
Доброто беше че започна с най тъмното и просветля. :)
Като си помисля че можеше да бъде обратно.
Ей тъй започна в един зимен ден. Отзовах се на най големият остров,изоставена на пътя от автобуса,с разговорник в едната ръка и куфар в другата.Небето навъсено в тъгата си плаче и все повече ядосвайки се ме засипа с дребен град.
- Кво съм ти виновна аз! - викнах към него изплашена от самотата която ме обгърна сякаш да ме смачка.
Не се виждаше ни човек ни куче. Няколко къщи ми бяха обърнали гръб негостоприемно и не искаха да имат нищо общо с мен.
Така започна мишкеното сиво. Всички се бяха свряли в къщите на топло забравяйки бедното птиче, принудено да остане извън топлотата на своите надежди! 
Така започна сивото!
Но всичко се изтича. Както беше приказката за Златка,златното момиче която изчака златната си река.
Е,аз не съм приказна героиня :)
Но все пак съм героиня на моята житейска приказка. :)
Дочаках моята "река" . Синята! Като цвета на небето! За мен тя е израз на мир и радост. 
Тя,реката не съм я сътворила аз. :)
Изворът й е небесен!

Спомени

В стари години празникът беше в средата на месеца. Вече студено със сняг, който почти закриваше прозорците на старите къщи. 
Тате беше "личен" човек. Всички го познаваха във все още малкият тогава град. Управител на представителен ресторант.
От рано сутринта мама и буля започваха да приготвят "хапки" и ги подреждаха в големите порцеланови чинии. Тате изнасяше масата на двора и ги подреждаше. По средата слагаше бакъра с виното и вътре черпака. Подреждаше чашите и отваряше пътната врата.
В 8часа сутринта идваше Аличо, цигуларя, с групата си и почваше свирнята. И запреиждаха хората от махалата и всеки преминаващ, който чуеше музиката.
Да кажат на тате за много години,да пият една чаша вино и да си замезят с хапка. Някои тръгваха веднага,а някои оставаха. Глъч,смях и музика се смесваха и нито студа нито вятъра можеше да попречи на тази бърза веселба.
Днес те,всички, са "горе".
Вратата е затворена.
Вече няма такива веселби.
Хората се отучиха да бъдат радостни.
И не ми казвайте,че обстоятелствата ги промениха.
Не,не е така! Веселата душа и благодарното сърце винаги са радостни и даряват радост!!!

Записки от клона

 

Слава Костадинова

Харесване

КоментарСподеляне

 

  

  

 

Дните нажежени до червено препускаха като табун от диви коне.
Бях си направила ласо да си хвана един и да го укротя, но така не успях.
И как да успея? Разни хора се въртяха около мен опитвайки се да ме конкурират. Не можеше да им се оставя и реших да си хвана някой от тях.
Успях! Двама с бели дрехи, които имаха смелостта да се приближат. се завързаха сами в моето ласо.
Нямах възможност да ги усмиря. Наблизо бе Дървото и то ме повика.
Не се двоумих. Вързах ласото за него и оставих на птиците плячката.
Аз се покатерих в прегръдките на Дървото и успокоена се гушнах в него.
Клона беше здрав и топъл. Виждах ясно от горе. Толкова ясно че в първият миг се стреснах.
Долу беше гъмжилото.
Малееей,що за панаир ?!!
Забързани човеците се блъскаха един в друг и ожесточени си нанасяха удари по всякакъв начин и на различни части.
Хапеха се и месата разкъсани от зъбите, продължаваха да се боричкат.
Дали наистина тези долу бяха човеците или от Клона виждах някакъв друг свят?
Погледнах Дървото с намерение да го попитам,но то ласкаво ме погали и сълзи на съжаление потекоха по кората му.
Върболица от вързани с вериги човешки същества преминаваше, но те пееха и скандираха опиянени от своята власт. Главите им бяха прозрачни и се виждаха образи на Човек, който едните хора идеализираха а другите плюеха.
Един водеше колона,размахвайки дървен меч с който произвеждаше рицари от глина и ги назначаваше за държачи.
Из множеството тук там блескаше светлинка сякаш слънцето се отразяваше в бели мъниста.
И аз реших да ги събирам.
Но как от Клона?
Повиках птиците и ги помолих да ми помогнат.
И те обещаха да ми съберат всичките бели мъниста които намерят.
Сега чакам!
Тук на Клона е видно място но мен никой не ме забелязва.
Защото съм пъпка. Утре ще развия цвят и скоро ще стана плод!
Чакам мънистата. И те ще станат пъпки...и цвят....и плод!
Ще се нахранят гладните!!

Записки от клона 2

Тази нощ луната слезе при мен. Поприказвахме си и решихме да не поглеждаме на долу. Луната,обаче промени намерението си. 
- Ще ги посипя с моят прах - каза - Може и да се променят.
А те решиха че вали злато върху тях като награда за добрите им дела и още по високо запяха самовъзхваляващи тиради.
Луната си скри лицето зад един облак.
Облакът се ядоса и загърмя.
Долу нищо не се промени.
Старица с протегната ръка обикаляше около надуваем клоун седнал на кресло държащ печат в едната си ръка а с другата въртеше въже пред изтощената жена.
Един в бяла манта сложи кокили на човек без крака и го изпрати войник.
Луната се покри с още един облак.
Заваля.
Долу нищо не се промени.
Съдебната зала беше пазара - продаваше се,купуваше се,заменяше се и все някой оставаше изхвърлен в калта.
Правосъдието беше заклано за курбан, а Справедливостта емигрира отнасяйки изнемощялата надежда за светлина.
Луната не издържа и събра звездите. Земята се разлюля и засипа човеците.
Долу нищо не се промени.

Записки от клона 3

Днес ли е или вчера, или е още утре не определям, защото знам, че съм извън времето тук на Клона. 
Хванах Слънцето за дрехата с надеждата да го спра но то ми се засмя весело и остави в ръката ми златно парче от дрехата си. Аз го направих на панделка и си завързах косата. Сега косата ми грее и Клона стана светъл като коледна елха.
Е,казах го.
Бях решила да не споменавам празника. Там долу е станало лудница поради него.
Още от сутринта птиците ми разказаха разтревожени за шумотевицата от земята. Не че и аз не бях я чула. Тътенът се носеше на талази заглушавайки птичата песен,ромонът на реката и призивът на морските вълни.
Там,долу, Празникът бе погълнал всичко това. Той вършееше и пълнеше огромният си търбух с всевъзможни неща.
Човеците доволни се оставяха да ги погълне забравяйки всичко което садяха до този момент.
Аз и птиците ужасени гледахме как Празникът полека лека поглъща всичко и се уголемява завземайки цялата територия на човешкият живот.
Нищо не остава отвън.
Единствено Празникът!
Той свиреше,дрънчеше,пееше.....
Някой ме дръпна за косата. Щурецът.
- Виж - каза той.
Погледнах натам където сочеше - извън тъмнината.
От края,от края на този свят се виждаха други човешки същества.
Прибрани в светлина, която имаха за дом,с трохи хляб донесени от мравките, те живееха чрез птичите песни.
Тях Празникът не погълна защото те самите бяха празник .....
Те бяха само душа!!

Лунно затъмнение 2

Не знам дали си спомняте историята със съседското куче вечерта когато беше лунното затъмнение. От тогава мира не ми дава идеята да се сдобря с него. То,обаче,се оказа голям инат. Не му повлияха нито ласкавите ми думи,нито усмивките нито парчето месо от което се лиших. Продължи да надава странният си вой още щом ме видеше да изляза на балкона.
Аз обаче си бях навила на пръста да го спечеля.След дълго мислене за начина, най после ми дойде гениална идея. Приятелката ми имаше много красива женска - Флора. Бяла,пухкава,средна на височина,грациозна. Помолих я да ми я отстъпи за два часа,които смятах достатъчни за целта. Флора ме познаваше и обичаше, защото винаги носех играчка.
И така взех Флора у дома,изкарах я на балкона, а аз застанах зад пердето на близкият прозорец да наблюдавам,изчаквайки подходящ момент да се появя до нея.
Песа вече беше на любимото си място,покачен на ниско столче наблюдаваше какво става на улицата. Флора също се покачи на малката пейка, която имах на балкона и любопитно заопознава обстановката. Песа я зърна и замръзна вторачен в нея. Слезе от столчето и с бавни стъпки и леко скимтящи звуци се приближи до най близката част на неговият балкон.
Флора го погледна,но явно извърна нежната си главичка в знак на незаинтересованост.
Песа за част от мига си подви опашката и отстъпи, но не остави нещата така. Този хитрец направи нещо което толкова силно ме изненада че възкликнах. Изправи се на задните си лапи и с бавна походка отново се приближи. Това заинтересува Флора и тя се обърна към него любопитно.
Песа поласкан от вниманието, което предизвика, продължи да очарова. Както беше изправен започна да танцува въртейки се около себе си.
Е,това вече не можах да издържа и излязох на балкона заставайки зад Флора.
Но тогава стана каквото стана. В мига в който той се обърна и застана с лице към мен, ме видя и замръзна. Нададе обичайният си шокираш вой и отскочи назад забравяйки че е на две лапи се тръшна по гръб на плочите. Флора шокирана от воя се обърна и се втурна навътре. Лошото беше че аз бях на пътя и та се шмугна между краката ми омотавайки се в полата. Милата, ужасена се напрегна още повече да се избави от капана на дрехата. Чу се звук на съдран плат и Флора заедно с парчетата от полата ми се скри в къщата, а аз останах по гащи на балкона.
Кучето на съседа продължаваше да вие ужасено и той излезе от апартамента. В същият момент двама мъже се спряха долу на тротоара любопитно вдигайки глави към балкона.
Ситуацията се повтори от вечерта на пълнолунието сякаш не беше приключила.
Аз се проснах по очи на плочите и пълзейки се прибрах.
И така със съседският пес оставаме смъртни врагове!!

Лунното затъмнение

Снощи реших и аз да чакам лунното затъмнение. Осигурих си всички необходими неща за ядене и пиене. Дойде ми на ум думите на баба, че в такава нощ излизали вампири,вракулаци и разни други същества с кръвен апетит.
Реших да се облека подобаващо за да не оставя голо място по себе си.След дълго тършуване в гардероба се приготвих. Малко трудно се движех и виждах, но в края на краищата, пътя към терасата ми бе добре познат.
Когато се добрах до нея след себе си оставих незначителни повреди на имуществото. Бях горда за това.
Излезнах на открито и ооо ужас. На съседна къща терасата бе вече заета и кучето ужасено подскочи като ме съзря и нададе вой който смрази кръвта на целият квартал. Съседа без да губи време влезе в къщата и излезе светкавично с пушката. Не разбрах защо я насочи към луната. Кучетата от града се присъединиха към съседското и настана паника.
Първопричинителят на суматохата все още взрян към мен се тресеше в яростта си. Най после съседа проследи погледа на кучето и виждайки ме насочи пушката към мен.
Аз ужасена се пльоснах на плочите и пълзешком се прибрах.
Така и не можах да видя лунното затъмнение.....

Крилата

В края на лятото огледах внимателно крилата си. Бяха проскубани от трънливите храсти, когато несполучливо се приземявах.Прибрах ги в кутията с кадифе.Защо ми са през зимата?
И сбърках!
Гледам през прозореца танца на снежинките и страдам, че не мога да ги придружа.
Защо да не извадя крилата?
А не,Не може така!
Решението си беше решение.
Да бях го обмислила по добре!
Гълъбите всеки ден идваха на прозореца и разочаровани от доброволният ми затвор отлитаха.
Сънищата ме съжаляваха и отваряха небесата в които се гмурках до утрото.
Събуждах се и краката ми се преплитаха поради желанието на душата за полет.
Днес се върнаха птиците.
Донесоха ми нови крила.
Ще ги опитам при изгрева!