Жената която говори с небето

Бе застанала пред колибата вслушвайки се в пространството сякаш долавяше заглъхващите стъпки на ловците. Те се бяха отправили на юг, където очакваха да дойде храната необходима за тежката и дълга зима.Слънцето още не беше изгряло но Жената усещаше розовата зора която гъделичкаше лицето й с утренният бриз. Тя не помнеше колко дни бяха преминали в живота й, не защото бе оглупяла, а защото никога не беше ги броила.А и защо да ги брои?Дните идваха да се живеят не да се броят.
Беше слаба. Лицето и набръчкано като смачкана хартия ала очите и бяха големи и живи, изненадващо млади,пълни с мъдрост и необеснима тъга.Не беше тъга за миналото, защото всеки един ден който бе изживяла бе като стомна прясна вода за жадния. За бъдещето не тъгуваше защото го знаеше.Големият й беше разкрил истината на живота и тя тъчеше своята част с вярата че изъканато ще е точно по мярка. Тъгата не беше за очите защото виждаше все още света около себе си както и отвъд пространството, като орела, който се рееше над главата й сякаш бе неин небесен двойник. Не беше и за ушите, които чуваха даже пукота на клонка извън колибата.Нито за уморените си крака и ръце тъгуваше. Те бяха извършили всичката работа която им се полагаше но не бяха преустановили службата си. Бяха верни слуги и тя им беше благодарна.
Тъгата дойде в онзи ден когато Големият от Горе и разказа за чудните неща, които я очакват след като напусне този свят. Големият обаче каза че е още рано и че има много дни да му служи. Тя се подчини мълчешком, ала от тогава тъгата се загнезди в очите и попи от блясъка им. Знаеше че е безсмислено да пришпорва дните и продължи да живее така сякаш не знаеше нищо. Благодарността на дните беше мъдростта която и даряваха и тя оценяваше щедростта им.
Когато слънцето си тръгнеше, оставяше Мястото в прегръдките на планината, умората на деня се срутваше върху хората и ги поваляше.
Жената дълго стоеше на вън дочаквайки последната звезда. Това беше времето на спомените. Тя ги оставяше да гостуват черпейки ги с радостта на забравените чувства.
Понякога в спомените се втурваше морето с песента на вълните и крясъка на птиците. Пред очите се появиха избледнели образи останали в дълбочината на паметта й. Виждаше мъжа и жената които я бяха създали и няколко по малки деца. Там в колибата имаше и други хора, ала всичко бързо се разсейваше.
Спомни си първият ден в който разбра че е жена - страха от необяснимото и радостта от промяната.
Скоро след това дойде един млад мъж без брада, от другаде и я отведе. Всички я изпратиха с весел глъч и потупвания.Жената и мъжът които я бяха създали вървяха с нея до края на пътеката а тя и младият мъж продължиха пътя си. Той знаеше пътя. Знаеше къде има вода и храна. След като слънцето ги оставяше спяха на поляната до изгрева. Така преминаха няколко слънца. После навлязоха в място с много дървета. Там имаше странни животни които скачаха от клон на клон, закачаха се, смееха се, боричкаха се. Мъжът посочи две от тях, които се боричкаха по особен начин, различно от останалите. Втурваха се едно към друго, обвиваха ръце около телата си и доближаваха лицата си. После слязоха от дървото и се заборичкаха на земята. Едното легна а другото се отпусна върху него. Започнаха игра в чуден синхрон ала постепенно темпото се увеличаваше и звуците които издаваха животните се ускоряваха. В един миг замряха неподвижни и след малко се разделиха.
Мъжът я хвана за ръката, посочи животните, посочи себе си и после нея. Тя разбра поканата ала не отриагира. Не че не искаше да поиграят ала не бе свикнала още с него. Мъжът обаче не се отказа..Докосна я по лицето, после по гърдите и продължи да я докосва с бързи, топли пръсти. Полека лека и тя се включи в играта. Докосваше там където той не очакваше и се заливаше в смях от изненадата му. Той дръпна връзките на дрехата й и тя се свлече на земята. После се отдръпна, огледа я доволен и я докосна по откритието. Тя също дръпна връзките на покривалката му. Шока от гледката бе толкова силен, че жената отскочи назад и се скри зад близкият храст.
Беше ужасена от това което видя. Истина ли бе? Тя надникна из зад храста и го видя да стои неподвижен без престилката си с опулени от изненада очи. Видя "онова нещо" отново и разбра че това беше разликата им.
Мъжът се приближи към нея и подаде ръка. Тя я пое и плахо пристъпи към него. Докосна "онова нещо" и се убеди че е истинско. В този ден останаха на поляната до изворчето. Играха си отново и отново. Първият път я проряза болката, но всеки следващ път удоволствието бе по силно.
Установиха се на това място. Построиха си колиба, широка и топла. Мястото бе красиво. Имаше дървета и други разтения за храна. Имаше и вода.Останаха там и започнаха живота си.Дните минаваха. Увлечена в работа Жената не забеляза че корема й расте. Уплаши се но не каза нищо на мъжа. След още няколко слънца нещо в корема й промърда. Тя се ужаси и го посочи на мъжа. Той сложи ръка на корема й и стреснат отскочи назад и изчезна. Тя се натъжи много но продължи да посреща и изпраща слънцето. След десет слънца мъжа й се завърна. С него бе жената която я бе създала и още една млада. След мъжа и крачеше друг мъж също толкова млад като нейният.
Жената която я бе създала опипа корема й и след това я докосна по лицето. Това докосване бе толкова успокоително, че тя забрави страха си. Познаваше младата жена. Тя беше от предишното място.Мъжът каза че другият бе от неговото предишно място. Те се бяха чифтосали и търсеха тяхно място. Така станаха две двойки.Жените вършеха тяхната работа а мъжете - тяхната. Жената, която я беше създала не отделяше поглед от нея. Младата и се поклони от първият ден в знак на покорство. Мъжете също и се поклониха и я признаха за Главна.
Жената която я беше създала я събуждаше преди изгрев слънце и я учеше на всичко което тя самата знаеше. Тя беше много мъдра жена.
Зората разряза един бял облак, оцвети в розово сърцето му и го съедини в шепнещия вятър. Жената която говори с небето, докосна облака и разбра че е празен като изстискан мях и го побутна да продължи пътя си.
Селището все още спеше, но часът бързаше и скоро щеше да измъкне слънцето като уловена риба и да го запрати в световъртежа.
Жената която говори с небето, отметна мъглата и я закопча за рокчето на отиващата си луна. Тя я размята като булчински воал и се и се втурна да спи.
Жената се отпусна и отново се върна назад, назад, назад.
Болката я прорязваше отново и отново. Жената която я бе създала натискаше корема й и показаваше как да изтласква детето от вътрешността. Малкото човече изкочи и я освободи. Чу плачът, видя радостта в очите на жената която я беше създала. Беше станала като нея. Беше създала човек.
Така животът продължаваше. Децата идваха. Селището разтеше. Децата ставаха мъже, изчезваха за малко и се завръщаха с жена.Ала не тръгваха преди да се допитат до нея.
Времето я беше направило мъдра. То я беше научило че е част от всичко наоколо. Облаците й позволяваха да ги опипва както виме на овца. Звездите и разказваха дните, вятърът шепнеше открития а дъждът търсеше семена да ги прорасте.
Веднъж когато чакаше слънцето една звезда се втурна от небето към близката скала, оставяйки дирята си и тя я последва. Скалата бе издялана като стрелите които мъжът приготвяше преди да отиде на лов. Върхът сочеше небето сякаш готова да се устреми на там където бе домът на слънцето, луната и звездите. Жената не разбра как стигна до горе. Стана като бързите, рогати животни, които на скоци се носеха край нея без усилие и умора. В миг си помисли че Крилатият я взе и принесе ала не беше сигурна. Той се рееше над главата й, може би любопитен, може би завислив.
Там на върха за първи път чу ласкавият глас на Големият Отгоре. Той шепнеше на душата й истините на вековете. Откри й простите неща на сложният живот който никога не свършва. Нещата не изчезват - каза й Той. Те просто се променят. Нищо не е излишно и всичко е съвършенно. Защото всичко е чрез мен и аз съм Съвършенството.
- Когато си тръгнеш от тук - каза и Големият - ти яе се завърнеш във вечността която е кръг без начало и без край.Защото аз съм Вечността.
В този миг нещо я изправи и тя разпери ръце като птица в полет. Около нея се завъртя Огненият кръг. На където да погледнеше виждаше пламъците.Те не я горяха, просто я бяха вместили в пространството очертано от тях.
Когато се завърна в Селището беше някак различна. Имаше нова душа. Големият от Горе я беше попълнил с надежда както саксия както саксия с пръст и бе посадил дървото на вярата което по късно даде изобилен плод.
Слънцето не изменяше своя ход. Децата разтяха. Момчетата ставаха мъже и водеха жени от други селища. момичетата заминаваха изведени от момците на други селища. Мъжете ходеха на лов и обработваха земята. Жените раждаха,приготвяха храна, дрехи, беряха плодове.Животът бе като реката която преминаваше наблизо.
Мъжът до нея се прегърби, опадаха му зъбите, очите не виждаха и ръцете трепереха. Един ден след залеза на слънцето той се доближи до нея, погали я по лицето и погледна към скалата която сочеше Небето. Тя го разбра. Изпрати го до реката. Видя прегърбената му фигура да пълзи към върха. Мъжът бе поел своя последен път. Слънцето се скри, но тя остана до онзи миг в който усети сърцето си да спира. Тя махна с ръка, сигурна, че това е последният поздрав към отлитащата душа на мъжа който бе нейната половина.
Денят на Селището започваше от нейната колиба. Децата идваха на този свят през нейните ръце. Дъждът валеше през очите й.Всичко ставаше чрез нея а тя живееше чрез Големият от Небето.
През очите й мина и онази страшна, дълга зима в която свърши храната. Душите на малките човечета започнаха да отлитат.Тя се изкачи пак там на скалата и започна да вика Големият. Вика и се моли за помощ. Тогава Големият й говори със скръбно, суров глас. Упрекна я за разрешението което бе дала мъжете да вземат по две жени. Тя искаше да има повече деца които да стават мъже. Ала нещата се бяха объркали. Започнаха да се чуват викове и жените да размахват ръце които не галеха а причиняваха болка.
Жената която говореше с небето стоя дълго там на скалата. Стоя за да мисли. Решението дойде. Бе трудно ала правдиво.
Прибра се в селището и събра всички мъже. Нареди на онези които имаха две жени да построят отделна колиба за втората и децата. На младите отказа да вземат повече от една жена.Всички се подчиниха на решението й.Знаеха че е добро. Скоро след това зимата си отиде и ги освободи от болката и скръбта.
Слънцето се подаде зад скалата. Жената се изправи с мъка. Последните дни болката я съпровождаше. Тази нощ Големият я повика и тя с радост посрещна решението му.
Удари с трудност гонга пред колибата и седна. Не след дълго заприиждаха хората й.Дойдоха всички - стари,млади,малки и големи. Насядаха и очудени я загледаха.
Жената им каза че дойде часът да се прибере на небето. Хората ужасени я гледаха. Никой не бе допускал че тя еди ден ще си замине от тях. Истината бе толкова шокираща, че те не искаха да я приемат.
Един мъж се надигна от мястото си. Това беше първото момче което бе създала заедно с мъжа който си отиде. Сега той оставаше с най много изживяни слънца и луни. Приближи се до Жената която говори с небето и се свлече в нозете и. Тя гледаше вече побелялата му глава ала нямаше сили да го изправи.
Мъжът пръв разбра - бе дошъл края на една епоха за Селището. Мъдростта си отиваше и той не беше сигурен до къде стигаха следите и. Изправи се и седна на мястото си. Един след друг хората идваха пред нея и свеждаха глави в дълбок поклон с който казваха "сбогом". Когато всички се извървяха в хода на обичта, жената взе тоягата и пое последният път остабайки за винаги в това късче земя.
Слънцето беше към заник когато тя стигна до върха на скалата. Изправи се и разпери ръце. Беше като орела който се носеше над главата и сякаш я очакваше.
Жената впери поглед към небето. В даличината блесна светлина, бяла, като първият зимен валеж. Тя се устреми към нея, усещайки лекота. Очудена погледна надолу и видя тялото си полегнало уморено в последният си сън.
Разбра новината, зарадва се, и се понесе вече по бързо и по бързо, нетърпелива да стигне новият си дом.

Реброто на Ева

Отворих очи в странна тишина.Часовникът не беше звънял а аз бях будна?!
Е,да!Неделя е!Няма да ходя в холдинга.Обещах на майка да си остана днес в дома и да подредя мазето.Денят обещаваше да бъде хубав.Късна есен е ала слънцето се бе подало,усмихвайки се весело на света.Дърветата смирено се бяха попривели,а вятъра не ги закачаше.
Скочих от леглото,втурнах се в банята и се заиграх с веселите струйки вода,които се изсипаха върху ми. Запях а песента ми се понесе из цялата къща. Помилва цветята в саксиите на мама,заигра се в завесите на отворените прозорци,шмугна се в кафеварката и стана дует. Хареса ми тази покана.Облякох се на бързо и се втурнах в кухнята.
веселите,майчини очи ме посрещнаха,ръцете и се отделиха от мивката и се втурнаха в косата ми.
- Хайде,поспаланке,денят се преполови!
бутна ме на стола и стовари пред мен препълнена чиния от сутрешни лакомства.
- Помощ,помощ! - развиках се смутена от видяното и майчиния смях се смеси с моите престорено - възмутени възгласи.
Милата ми майчица не ме беше виждала така близо месец.Имах много работа и тя стоеше сама в къщи сред саксиите си и Фоби - белият сиамски котарак. Сетих се за обещанието си да изчистя мазето. Когато баща ми беше жив то беше "светая светих" за него. След смъртта му рядко слизахме там.
Изпих си кафето хрупайки вкусотиите на мам, уговорихме обяда и аз тръгнах към мазето.Целунах майчицата си и някъкъв странен смут облъхна сърцето ми.Майка се вгледа в очите ми,целуна ме по челото с нежност и погали косата ми.
- Хайде,скъпа,не се разделяме за винаги.Най много час ще бъдеш долу.
Излязох,завих в ляво и се спуснах по няколкото стъпала.Фоби,котаракът,се оплете в краката ми. Извиках му да се връща при мама ала той се направи на ни чул,ни разбрал. Оставих го да ме последва отваряйки желязната врата на мазето.Когато я постави баща ми доволен каза: - Сега е като херметически затворен блиндаж. Имам вода и храна достатъчно да изкарам месеци без да ме достигне никой и нищо!
По - късно този ден разбрах,колко истински бяха тези му думи.
Отворих вратата и натиснах електрическият ключ. Заля ме матова светлина.Вътре всичко беше по старому,ала по прашно и по разбъркано.
Мазето бе голямо и баща ми го бе разделил на сектори.От дясно на вратата бе монтиран санитарен възел - тоалетна с душ.От ляво - кътът на баща ми за неговото хоби.Събираше развалени детски,механизирани играчки и ги поправяше. После ги подаряваше на децата. Беше задържал няколко от моите за спомен.Сега стояха на полицата сякаш никога не бяха употребявани.
Имаше сектор за зимнина,за употребявани вещи с които майка не искаше да се раздели и моите детски вещи.Тук бяха креватчето ми,люлката ми,дървеното конче.беше ги подновил надявайки се да послужат на внука който така и не дочака. Повали го рано диабетът,открадвайки от майка ми радостта на старините и а от мен - дядото на децата ми които един ден исках да имам!
Имаше и кът за почивка. Книгите на баща ми,касетите с любимата музика,шахът. Всичко бе все още тук!
Майка ми не искаше баща ми да се мотае в къщи когато чисти. Той слизаше тук докато майка не позвъни. Цвънецът бе прокаран за тази цел.
Започнах работа.Спореше ми подредбата,чистенето ала някаква странна тъга ме бе обвзела каквато не бях усещала преди.Или както онзи смут в сърцето който ме обхвана преди да слеза тук.
Сякаш нещо ме обграждаше,късайки връзките на живота в който бях. Не исках да се оставям на това предчувствие. Пуснах любимата бащина музика и продължих без да се притеснявам за времето,знаех - мама ще позвъни за обяд. Отпуснах се на татковия фотьоил и съм заспала с мъркащия до мен Фоби.
Когато се събудих бях замаяна и нямах представа нито къде съм нито колко е часът.Беше ми необходимо около четвърт час за да дойде всичко на мястото си.В мазето нямаше часовник а и аз не бях взела моят. Измих си лицето зачудена защо майка не бе позвънила все още.
Отворих тежката,желязна врата и ме лъхна някаква странна миризма,неопределена,непозната.
Влязох в къщи но майка не се виждаше никъде. Яденето готово,печката угасена.Телевизора работеше,ала видях странно студио,без хора. Само предмети се виждаха. Близо до прозореца,там където обикновенно заставаше майка,когато искаше да види нещо навън,намерих дрехите и които носеше сутринта. Те стояха на земята сякаш майка ми се бе изнизала от тях.
Изнизала?Как?Какво? В дух ли се бе превърнала? О, Боже! Полудявам ли? Ужасена се изправих и изплашеният ми поглед се втурна през прозореца към улицата за да се ужася още повече. Вън не се виждаше човек,нито животно. Колите стояха сякаш гарирани. Бяха по средата на улицата сякаш внезапно спрели поради повреда.Слънцето също се бе спряло,малко преди апогея си. Облаците не съществуваха,вятър не се усещаше.
Тръгнах,като сомнабул,навън.
Дрехите,дрехите бяха на всякъде - по тротоарите,по дворовете,по улицата. Изхлузени по същия начин,който видях у дома. Приличаха на окапали шушулки от които пеперудите бяха отлетели. Приближих се до една кола и видях дрехите на шофьорската седалка. Изтичах до друга - и там дрехи.До трета,четвърта...о,Боже! Сънувам ли? Не може да виждам това което гледам! Невероятно е! Къде съм в същност? Познавах моята улица,моят квартал,моят дом. Тук бях израснала!Ала тези дрехи оставени навсякъде?Празните,внезапно спрели коли? Пустите къщи? Нито еди човек или животно? Само аз! Сама?В този град само? Или....не може да бъде!
Втурнах се обратно в къщи. Телевизора продължаваше да показва празното студио. По радиото се разнасяше един и същ мотив. Песента бе спряла на една точка...както слънцето!
Ужас ме обвзе! Цялото ми тяло настръхна! Изтичах на вън и тръгнах без посока. Съпровождаше ме странна тишина и тази проникваш до мозъка на костите ми гледка - дрехите!
Магазините бяха с отворени врати.Влязох в един.Същата гледка - дрехите,изхлузени дрехи навсякъде. Влязох в един ресторант. Дрехите стояха по столовете като набръчкани същества,безформени,обездуговени. Същества определящи една недействителна обстановка сякаш нарисувана от художник с развинтена фантазия.
Автобусът бе препълнен с дрехи,сякаш невидим вехтошар го бе спрял за да обере и други.
Битак!Ха,ха! Елате,елате да си изберете кой каквито дрехи иска! Хайде народе! Насам! Насам!
Стичащите се по лицето ми сълзи ме осъзнаха.
Сама съм! Сама! Аз и този вехтошарски свят!
Влязох в бижутереен магазин. Нанизах си гривни,пръстени,диадема...каквото си харесах.Поиграх си с диаманти,с пари,с всичко около мен. Всичко за каквото си бях мечтала сега го имах!
Аз съм най - красивата,най- умната,най - богатата! Нямаше кой да се сравни с мен!
Влязох в царският замък,седнах на трона, сложих си короната.
Къде са ми поданиците?
Защо ми е всичко това?
Захвърлих короната,бижутата,дрехите и останах чисто гола.
Гола!
Така! Само така! Нищо не ми е нужно освен еди отговор!!!
Нещо се мярна през огромните прозорци. Това ме озадачи. Птици? От къде?
Какво е всъщност това? Въпросите се запреплитаха в главата ми без отговор.
Съществата приличаха на мен с тази разлика че бяха изваяни от светлина - бяла,сякаш неонова,имаха крила - огромни които засенчваха лицата им.
Какво е това? Поданиците ми пристигнаха!
Ха! Ето ги! Че крилати!
Ха! коя царица има такива поданици?!
Аз! Аз! Аз!
Ала коя съм аз? Не съм царица! Никога не съм била! Коя съм?
Да! Да! Аз съм Ева! Ева! Ева!
А тези там?
Ангели!
Айде де! Всичко друго ми е в ръцете само ангели ми липсваха!
Ама наистина са ангели!
Стояха,по скоро висяха на една дистанция,която не се променяше.
Излязох от двореца и тръгнах към тях,но те пак отстояваха на същото разтояние.
Спрях се и седнах на моравата. Земята бе очудващо топла. Това бе едно от чудесата. Другото бе светлината която не изчезваше и водата.Храна имаше навсякъде.
Погледнах към ангелите. Бяха там и една нежност се носеше от тях към мен и ме обгръщаше със спокойствие сякаш бяпх в ръщете на майка си. Вече не се безпокоях за нищо. Знаех че решението бе взето и бе добро.
Времето бе спряло.Единственият показател за дните бе сънят ми. Той сякаш бе кодиран в мен.
Ангелите стояха на същото разтояние и след десет съня. Не разбирах защо не ме оставеха да се приближа.
Слънцето приличаше на забулен жълтък а морето бе толкова лениво че ми се струваше нарисувано.
Ах,тази самота! Не я понасям вече! Защо да съм сама,защо?
Сама ли бях? А ангелите? Те не са ли Божии същества? Погледнах ги и ми се стори че се приближиха.А може би Бог ги бе изпратил да не съм сама? Погледнах ги - отново се приближиха.Загледах се състедоточено и започнах молитвата която баба ме бе научила като малка.
- Отче наш,който си на небето - ангелите се приближаваха към мен. Без да спирам молитвата се изправих и тръгнах към тях. Крачка по крачка,дума по дума ние се събирахме. При края на молитвата ангелите ме бяха обградили и чудната им светлина бе обляла цялото ми тяло. Сякаш че станах като тях но без криле.
Без криле ли? Те ме обгърнаха и понесоха. Летях! Летях! Под мен земята се отдалечаваше а морето ми заприлича на махленска локва,а планините сякаш бяха дипли на женска пола.Не след дълго ангелите внимателно ме оставиха и се отдалечиха за да видя къде съм.
Беше чудна градина! най различни дървета,цъфтящи,плодоносни се виждаха наоколо. Цветята пръскаха чуден аромат. Слънцето се отразяваше по скъпоценни камъни и златни късове. От всякъде запреиждаха животни.Не изпитвах страх от тях нито те от мен.
Погалих сърнето,дръпнах ушето на зайче,слона ме пое с хобота си и ме качи на гърба си. Лъвът подтичваше след нас,птиците кацаха по мен. Направиха ме своя царица и аз ги признах за свои поданици.
– Боже всичко е прекрасно но къде е другият като мен? Къде е? Дай ми го Господи!
Внезапно пред мен се изправи една фигура. Беше от същата светлина като ангелите, но нямаше крила. Имаше ореол, като корона , около главата.
Познах го веднага и се преведох в дълбок поклон пред Божиите нозе.
Той ме повдигна,вгледа се в очите ми и ме попита:
- Наистина ли искаш друг като теб? Помисли си добре!
- О,Господи! Моля те! не искам да съм сама! Дай ми още един като мен! Моля те!
- Добре така да бъде! Ще заспиш за малко и когато се събудиш,другият ще бъде до теб! Ще бъде част от теб!
Спокойна полегнах на меката трева, знаейки,че това че този е последният ми сън сама.
Господ ме погали по лицето,започвайки от челото и една сладка дрямка ме обвзе.
Гмурнах се в съня със сигурността че в карая му ще намеря началото на новият ми свят!

Дантелата на дявола

- Цвето, Цвето, тук ли си?
Накъсаният мъжки шепот разсече тишината на две. Половината куцайки се скри в отминалият ден. Другата половина, без крака, рухна вътху селото, затискайки го с предчувствието на идващото зло.
Една топла, женска ръка затисна мъжките устни и ласката прокаря огненият си меч през тялото му.Земята се разтърси и мъжът усети как колената му омекнаха. Отговора беше толкова сладък че на сърцето му премаля.
Жената прекаря пръсти през лицето на мъжа,напипа ръката му и го поведе след себе си.
Тя знаеше къде стъпва и нито едно клонче не пукна под краката и.А може би бе толкова лека, като пухче което се носи от полъха на вятъра?Мъжът притихнал вървеше по стъпките и с усещането на топлата женска ръка. Не беше сигурен че тя отвори вратата, докато не се препъна в прага и. Охна изненадан, а стаен женски смях погъделичка ухото му а топла миризма на животни - носа му.
Жената обгърна с две ръце врата му и устните и топли и влажни се прилепиха към неговите. Зави му се свят и той опря гръб на стената, сподирен от женското тяло което го опърли.
Мъжът се впи в женските устни сякаш искаше да изпие и последният им дъх и зашеметен, като от отлежало вино, обсипа с бързи,горещи целувки лицето и шията на жената.
- Ах, Цвето, не мога повече така! Ще полудея! Тези кратки срещи не ми стигат. Искам да си до мен, да си моя жена. - проплака мъжът.
Женските ръце го обсебиха със силата на отчаянието искайки да го разтворят в себе си!
- Да не би да мислиш,че аз искам нещо по - различно? Знаеш ли какво ми е вечер друг мъж да ляга до мене? Други ръце да ме докосват? Други устни да ме целуват? Понякога си мисля, че ще взема ножа и ще го забия или в неговото сърце или в моето за да спра този ужас. Ах, Георги, каква орисница ни ориса? каква мъка ни залюла? каква болка ни закърми?
Жената шепнеше задъхана от горест и съжалението разрязваше мъжкото сърце. Той притисна твърдата си длан към устата на жената, за да сапуши извора на горчилката. Мъжкото страдание бе за жената. Не мислеше за себе си, не съжаляваше никого другиго. Вечер се прибираше късно в къщи, уморен и озлобен и не оставяше капка милост да прокапи.
Двамата зашеметени от болка се свлякоха върху сламата, вкопчени един в друг в едно сляпо отчаяние, а може би надежда, че горчилката ще се стопи и ще се отзоват в онзи рай в който ще са сами с любовта си.
Пред очите им се занизаха спомените.
Георги видя отново Цвета в онази, първа среща. Девойче с едвам отхръкнали, като ябълка гърди, с русите плитки и къдриците, които галеха ушите и.Отново се потопи в очите и, черни и влажни като на кошута и усети пак тръпката която го проряза тогава.
Цвета се видя там, на герана, първото и излизане като девойка. Спомни си трепета на сърцето си в оная надежда за среща с единственият, неповторимият. А те се оказаха двама. Приближиха се към нея от двете и страни, плахи, но вярващи в съдбата си. Единият, по напорист, хвана стомната и я вдигна отпивайки от водата. Другият се спря и впи очи в нейните. Погледът му я изгори. Дамгоса сърцето и и остана там за винаги.
Така започна надпреварата между двамата за сърцето и. Цвета не смееше видимо да окуражи никого, ала очите и се впиваха, като светкавица в лятна нощ и прорязваха сърцето на Георги отнасяйки го завинаги.
Така се заредиха дните. На хорото единият се хващаше до нея,а Георги срещу нея.
Цвета усещаше погледа му да изпива всяка част от тялото и. Тя се оставяше на очите му да я обсебят и се отпускаше в една сладка нега която омекотяваше краката и.
Един ден дружката и, съседка на Георги, дойде на гости и скришно от майка и мушна в ръката и едно лисче.Бе писмо. Георги лаконично съобщаваше че в неделя ще дойде с родителите си да я искат.
Цвета не помнеше как минаха дните. Сякаш се носеше във въздуха. В събота вечерта като се хранеха, кучето залая на човек. След малко на портата се почука. Родителите и се спогледаха зачудено а майка и тръгна към вратата. Баща и я задържа и пръв излезе. Когато се върна не беше сам.След него вървеше другият младеж с родителите си.
Цвета изстина.Сърцето и се сви сякаш да изчезне преди да изживее това което имаше да се случи.
От тази вечер Цвета нямаше спомени. Сякаш не беше там. Искаше да избяга далече и да се завърне когато отмине нощта.
Родителите и нито я погледнаха, нито я попитаха. Те режеха сърцето и и го разпръскваха по ветровете, за да не може никога вече да събере парчетата.
Жената се отърси от спомените си под ласките на мазолестите мъжки длани. Тя се сгуши в тях като пиле, което търси майчина закрила. Мъжът пое устните и трепетни, жадни и ги напои с аромата на тютюн и мъка.
-Ах, Цвето, не мога повече! И не искам! Разбираш ли? Не искам! - мъжът леко разтърси жената, сякаш този жест можеше да и обясни нещата по добре.
- Успокой се мили, успокой се - ласкавата женска ръка се втурна да изтрие мъката, ала се препъна в сгърченото от болка мъжко лице.
Георги си спомни деня в който майка му радостно щъкаше из къщата,приготовленията на баща му и онзи миг в който се втурна съседското момиче и съобщи селската новина.
–Згодили Цвета снощи.За Хаджийордановия син. Бре, късмет извади това момиче! Добра къща, имотна. Момчето добър стопанин. - бъбреше момичето без да усеща страшната тишина която бе изпълнила стаята.
Майка му бе притиснала ръка към сърцето си и се втренчила в сина си с кротката обреченост на осъден на смърт. Баща му бе пребледнял и мустаците му някак странно се открояваха на лицето.Георги стоеше като одарено от гръм дърво останало право но овъглено.
Момичето разбирайки че нещо странно става, ги огледа и притеснено избяга от стаята.
Майка му се приближи и го погали по лицето както в онзи ден в който малкото момче се бе разболяло от лоша болест която за малко не го отнесе на небето. Баща му се изкашля притеснено, дръпна трикракото столче и седна. Животът свърши! По добре да не бе се раждал.
- Цвето, трябва да направим нещо. Не можем да стоим повече със скръстени ръце. Трябва! -0 мъжкият глас се згъсти в решителност и стана стоманено сив.
Ах, тогава бе толкова млада,изплашена и слаба. Не можеше да промени хода на събитията не защото не искаше, а защото и през ум не и минаваше да го направи.
Годините минаваха, а пустотата не изчезна. Деца роди, но болката не се загуби. Понякога си мислеше какво ли ще е ако бяха негови деца.
Георги бе изчезнал от селото. Научаваше някоя новина от време на време. Той се ожени, родиха се двама сина. Не идваше в селото.Цвета мислеше че го е забравила. Дните се нижеха отнасяйки късчета от живота и оставяйки празнота.
До онзи ден в който видя отново Георги.
Беше ходила да види майка си. Носеше малката си дъщеря и се радваше на бърборенето и. Внезапно го видя. Беше се заковал на пътя, сякаш вкаменен и само очите му впити в нея, горяха. Краката и се подкосихаи тя се уплаши да не припадне. Не за себе си се уплаши, ала за детато, и този страх я задътжа. Тя премина край него треперяща, а огненият му дъх опърли ухото и. Този огън усещаше дни след тази среща.
От този ден животът и се промени. Мислите започнаха да я тревожат.Тя вече бе жена и новите усещания,които бе познала се втурнаха да догонат Георги.Тя го желаеше като мъж.Искаше да усети ръцете му,устните му и тези желания изгаряха.До онази сутрин в която Георги се промъкна като сянка в обора където тя доеше козите.И до ден днешен не помни подробности от онези часове.Всичко беше усещане което я замая.Ръцете му я обгръщаха,галеха,искаха.Устните му я изпиваха.Времето спря.Когато тръгна отново всичко се бе променило.Животът я затвори в кратките,пламенни срещи,които я изгаряха и не оставяха нито угрезения,нито жал,нито срам.
Георги обхвана топлото женско тяло и се гмурна в дълбините му,зашеметен и отдаден.
Когато избяга от селото искаше да я забрави,да я изтръгне от сърцето си,ала усещаше,че няма да може.Не бе виновна Цвета.Тя го обичаше,по очите и четеше.Не бе виновна Цвета!Той мразеше обстоятелствата и проклинаше съдбата която ги раздели.Живота му стана монотонен.Не се връщаше в село,не искаше да чуе нищо за Цвета.Започна работа във фабриката.Там се вгледа в едно кротко,грозновато девойче и я попита дали ще се ожени за него.Тя се съгласи и скоро след това заедно с двама познати отидоха в една малка църква и се ожениха.От този ден си спомняше само миризмата на дим идваща от старата печка и мърморенето на попа.
Жената се случи добра къщовница,кротка и прибрана.Когато скришом пое пътвият си син,една топлина полази в гърдите му и затопли сърцето което бе започнало да се вледенява.
Животът тъчеше пътеката и Георги смяташе че е преживял Цвета.До онзи ден когато се върна в село.Видя я от далеч.Слънцето я осветяваше от към гърба и вдигнатите и на венец плитки бяха като златна корона.Носеше малко момиченце,което весело бърбореше,а Цвета с една щастлива усмивка,го наблюдаваше.Беше толкова красива че дъхът му секна и краката му се подкосиха.Той се спря и впи разгорени,като въглени,очи в жената.Часът замря,даже слънцето се препъна в един облак и се претърколи в полите му.Тя прошумоля край него,като нежен мусон,оставяйки дъх на лавандула който дълго гъделичкаше носа му.В този миг разбра,че не може да живее без нея.
Сега я обичаше по различно.Оная,първата любов се бе отразила в сърцето му със своята невинност и се бе свила смутена.
тази нова любов бе мъжка,страстна,като опожаряващ огън.От този час за Георги нямаше нощ,нямаше сън.Превърна се в сяна прилепен до зида на Цветината къща.До онази сутрин,когато я видя да влиза в обора при козите.Наоколо нямаше никого.Георги замаян се втурна,вземайки разтоянието на еди дъх.Отвори вратата и я видя пред себе си.Любимата,жадувана жена,занемяла,дишаща,изненадана.Когато я обгърна разбра - тя е живота и нищо извън нея не съществува.
Дните се прецеждаха в един миг - мигът на тяхната среща.Извън този миг нямаше нищо.
Цвета се движеше като робот кордисан след мига,до мига.Нищо не я изваждаше от унеса на усещанията и.Всичко беше Георги.Дъхът му,миризмата му,сладостта му!Беше се пропил в душата и тя го бе попила като сюнгер.Срещите им се сгъстяваха като лепкава кал,полепнала по сърцата им,по очите им,по името им.Те станаха обществена тайна.Семайствата им само нищо не знаеха ала беше въпрос на време да научат тайната им.Мъжът и беше започнал да я поглежда странно,но дума не излезе от устата му.Цвета се чудеше дали знае,но не иска усложнения,дали се досеща,но не иска сигурност или просто се чуди на промяната в нея.
Феорги имаше една голяма грижа.Жена му бе залиняла след раждането на вторият им син и ден след ден се топеше.Беше я водил на лекар и той каза че бъбревите и са увредени и работят трудно.Човекът даде инструкции за храната и преписа лекарства.Жената обаче продължаваше да линее и Георги усещаше как една порочна радост го обвзема.В главата му назря план.Една вечер отиде да види родителите си и заразпитва майка си за стари предания.По късно обърна разговора за билки и дума след дума зараспитва за отровните разтения.на другият ден се запъти към планината.Губи се цял ден,но намери билката.Свари я скришом и я наля в едно шише.Два дни мисли как да я даде на жена си.На третия ден и каза:
- Донесох ти илач от града.Ще го пиеш по обяд.Една лъжица само.
Извади шешето и го подаде.Жената мълком го пое и го отнесе в одаята където спяха.
Дните се изнизаха като изпуснати бримки и разплитаха всекидневието.Една сутрин жена му не се вдигна от постелката.Георги я намери отпусната,пребледняла с посинели устни,вторачена в тавана.Дишаше на пресекулки.Той впрегна каруцата и се понесе към града.Когато пристигна при лекаря конете едба не паднаха. Човекът я прегледа,поклати безпомощно глава и каза на Георги да я заведе в болницата.И там лекарите поклатиха безпомощно глава.
– Върни жената да си умре в къщи,човече - го посъветва възрастен лекар.
След три дни жената почина.Никой в селото не се зачуди на тази смърт.Бсички знаеха че е болнава и съжеляваха Георги.
Животът му пое нова посока.Майка му,здрава и пъргава,пое къщата в ръцете си и полека лека децата се превързаха към нея.Срещите с Цвета му даряваха незабравими чувства.Тя никога не го попита за смъртта на жена му,а и той самият не отвори дума за това.
Цвета не познаваше тази жена.Съседите я одумваха,че не излиза никога от къщата. Георги ходеше сам по свадби и кръщенета и злите езици говореха,че той я затворил в дома им.Цвета не вярваше на тези клюки,защото познаваше мекият характер на Георги и никога не го запита каква е истината.
Животът продължаваше.Мъжът и всяка вечер ходеше в кафенето и стоеше до късно.Тя приспиваше децата и чакаше знак от Георги.Притаяваха се в обора и се наслаждаваха един на друг.
Сега когато Георги бе останал сам,Цвета изнемогваше от желание да са постоянно заедно.Когато съседките започнаха да оглеждат вдовиците от селото и околността и да ги спрягат за Георги,тя едвам се сдържаше да не им оскубе косите.Когато бе до нея тя се сгушваше в прегръдките му и забравяше всичко - дом,деца,съпруг. Сякаш бяха само те двамата на света.Сега дните течаха по - гъсти,пълни с негодувание. Георги разбираше безсмислието на съпротивата си,но не можеше да излезе от нея. Тя го завличаше все по дълбоко и дълбоко и той чувстваше една дива омраза да го обвзема към Цветения мъж.
Здрав и силен го срещаше Георги по селските улици и всяка среща го ожесточаваше.Този мъж имаше Цвета в къщата си,в леглото си,в живота си,а той се задоволяваше с кратките като искри срещи.Представяше си Цвета в мъжовите прегръдки и това го разтърсваше.Нощем се събуждаше изпотен,а мислите му,слепи и куци се блъзкаха към леглото на единствената жена която съдбата бе дамгосала в сърцето му.
Двамата лежаха уморени и доволни сред дъхавата детелина която изпълваше обора с аромата на лято.Цвета го хапеше по ухото и смеха и като гургулича песен го замайваше.Тъмнината бе озарена от очите и - доволни и щастливи,а тялото и искреше с белотата си,младо и стегнато сякаш не беше раждала.
Георги се ослушваше.Тишината бе като биволско кисело мляко.Бе помолил брат си да отиде в кафенето и да подхвърли на Цветеният мъж една идея.Брат му го погледна странно,но нищо не каза,бяха верни един на друг и Георги беше сигурен че ще изпълни поръчката.Знаеше че каквото и да се случи няма да го предаде - една кръв бяха.
Георго долови стъпки - тихи,потайни,устремени към обора.Обгърна Цвета сякаш искаше да я скрие в себе си и в този миг вратата се отвори и на прага с фенер в ръка застана Цветеният мъж.Георги скочи като ожилен и се вторачи в мъжа.Той стоеше като занемял сякаш ударен от гръм.Беше се вкаменил,саковал очи в простряното,неподвижно тяло на Цвета.Не погледна Георги сякаш той не съществуваше.Внезапно се обърна,закачи фенера на вратата,грабна вилата и с обезумял от болка поглед се устреми към жената която бе припаднала в страха си.Георги разбра че от бързината на реакцията му зависи живота на любимата.Обърна се и видя опряна на зида лопата.Грабва я и вложил всичката си омраза,я стовари върху тила на съперника.Главата му изпука като узряла диня и мъжът се строполи като покосена трева в краката на жена си.
Георги остана неподвижен за миг,после като на сън се облече,седна и взе главата на любимата.Положи я в скута си и замилва косите.Вторачи се в кървящия тил на неподвижният мъж и оная порочна радост пак го опари - сега Цвета бе негова!
Галеше я с удовлетворена ласкавост на притежател каквато преди не познаваше.
Цвета внезапно отвори очи и ги закова в Георги.Не знаеше все още какво се е случило.Георги виждаше как съзнанието и се завръщаше и жената се окопити.Надигна се,седна и видя мъртвият си съпруг прострян в краката и.Георги сатисна устата и за да задуши ву=икът на ужас,който се отцепи от душата на жената.Тя се гмурна в гърдите му с надеждата,че там ще изчезне ужасът на действителността.Той я притисна успокоително с надеждата че ще го приеме.Помогна и да се облече и седнаха отново старайки се да не поглеждат мъртвеца.
Цвета се отдели от Георги неохотно.Все още не се чувстваше готова за разговор,но знаеше че не може да протака времето до безкрайност.То се бе изпълнило и се бе разляло като от счупена чаша.
– Георге,какво ще правим с трупа? Не можем да го оставим тук - каза с треперящ глас Цвета.
- Цвето,само един начин има.Да го искараме с каруцата извън село. Да я преобърнем. Ще изглежда като злополука-накъсаният говор на Георги издаваше притеснението му.
- Съседите ще чуят тропота на каруцата,.
- Няма.Ще навием около колелата и краката на коня парцали - Георги беше мислил докато Цвета бе в несвяст.
- Иди в къщи и донеси каквито парчета плат имаш.
Тя залитайки отиде в къщата.Затършува в раклата изваждайки стари дрехи.Занесе ги и Георги бързо се справи с останалата работа.Посла слама в каруцата и настани трупа.Пое юздата на коня и тръгна.Цвета отвори вратника,изчака Георги да изведе коня с каруцата и тръгна след нея.
- Цвето къде? Върви си в къщи- прошепна Георги.
Тя поклати отрицателно глава:
- Заедно ще сме до края,скъпи!
За пръв път чу да го нарича с галено име.Краката му се подкосиха и влага изби в очите му.Не и каза нищо повече.
Черната нощ ги погълна като тресавище,което не изпуска жертвите си.Те вървяха един до друг,хванати за ръце,съпровождайки страстта и позора си.Не знаеха че това бе последната им нощ заедно.Не мислеха че така завършва живота им.Не можеха да четат съдбата,не знаеха че те самите я бяха написали.
Стигнаха до урвата "Дяволското гърло".Тук пътя внезапно се врязваше и често се случваха проишествия..Георги спря каруцата.Отвиха парцалите и Цвета ги натъпка в торбата която беше взела.
- Ела Цвето,помогни ми да обърнем каруцата.
Напрегнаха се и с един напън се справиха.Конят,изненадан се опита да запази равновесие,ала не удържа и преобръщайки се завлече и каруцата по страмнината.
Цвета се вкопчи в Георги с неосъзната обреченост която прекърши душата и.Той я приласка като малко дета,незнаейки че с тази прегръдка и казва сбогом.
Прибраха се мълчешком в селото,оглеждайки и ослушвайки се.Пред вратника Цвета го погледна,но не посмя да протегне ръка и да погали лицето на мъжа,който беляза живота и със страст и смърт.
Не знаеше какво да прави парцалите.Мушна ги под кревата както бяха в торбата с мисълта на другият ден да ги изгори.Мушна ги и ги забрави.Събитията бяха по бързи от действията.
Сутринта видя че кучето бе изчезнало.То бе верен спътник на мъжа и и отсъствието му предисвика ужас в сърцето и.
Към обяд на пътната врата се похлопа.Цвета се запъти да отвори и краката и се подкосиха сякаш бяха гумени.
– Къде е мъжа ти Цвето - попита стоящият пред вратата кмет.
- В града отиде рано сутринта.Защо питаш? - едва контролирайки гласа си запита тя.
- Преди час видели кучето ви да вие на ръба на "Дяволското гърло".Ще изпратя хора да слязат в пропастта.
Кметът си тръгна а жената се свлече,премаляла и седна на камъка с който подпираха вратата.
Тя не разбра как минаваха часовете.Започваше някаква работа,оставяше я,започваше друга.След обед дойде майка и,взе децата и ги отведе в дома си.
Стана и страшно.Сама в пустата къща ала не смееше да излезе на вън.Мислеше си че щом я видят всички ще разберат истината.Надвечер дойде баща и.Седна на стъпалата на къщата и я извика.Цвета седна до него.
- Щерко,намериха мъжа ти.Паднала каруцата с коня в дерето и го прегазила.Дойдоха следователи от града и го взеха.Като си свършат работата ще го приберем.Ти си стой в къщи.Ние със свата и брат ти ще се погрижим.
Баща и несръчно я хвана за ръката и смутено се изкашля. Изправи се,нахлюпи какскета до очите си и стремглаво се втурна към портата. Цвета дълго стоя на стъпалата.Не мислеш,не усещаше нищо.Една празнота се бе образувала в нея сякаш бе загубила душата си.
На другият ден по обяд чу тропот на каруца и глъч на хора които спряха пред вратата им.Цвета отиде да отвори.Знаеше - мъжът и се завръща в дома за последен път.Тя се обърна и тръгна към одаята.Мъжете свалиха ковчега и я последваха.Тя влезе,седна в ъгъла и замря.Жените се втурнаха да приготвят за опелото.
Тя стоеше като истукан без чувства,без сълзи,без мисъл.Съвзе се за миг когато влезе Георги.Погледна го и огънят в очите му я изгори.Наведе глава и сълзите и се срутиха.майка и въждъхна с облекчение.Страхуваше се за вкаменената си дъщеря.Тя не знаеше че това не бяха сълзи на страдание.Цвета плачеше осъзнала че няма да вижда Георги много време.Плачеше жадна за ръцете му,за устните му.Плачеше обжалвайки самотните си нощи.
Връщаха се от гробищата.Бяха стрували деветини на мъжа и.Майка и и свекървата приготвиха всичко.Не я извикаха да помага.Тя се движеше из къщи като навита на пружина.На пътя пред селсъвета стоеше кмета и извика баща и.
– Бай Христо,да заведеш утре Цвета в града при следователя.Да си вземете адвокат.Без него да не отивате.
Баща и я дръпна настрана.С тях остана и брат и.
- Цвето,дъще,утре трябва да се явиш при следователя на разпит.А ти Иване - обърна се към брат и - още сега да отидеш в града и да намериш адвокат.
Разпита мина като сън.Усещаше загрижеността на брат си и ръката на адвоката,предупреждавайки я да внимава.
Дните минаваха,а тя сякаш беше чучуло без чувства,без желания,без надежди.Децата все още бяха при майка и,която напразно увещаваше дъщеря си да се премести при тях.
На третият ден след разпита се почука на пътната врата.Цвета трепна и ужасът премина като светкавица през тялото и.Колената и се подкосиха и тя едвам се завлече до вратника. Отвън стоеше кмета с двама жандарми и еди цевилен,който не бе от селото.Той връчи една хартия и кмета обясни,че е рарешение за обиск.Цвета мълком се отдръпна и пропусна мъжете да влязат.Сподири ги като сянка,седна в одаята и не помръдна.Жандармите затършуваха сподирени от зоркият поглед на цевилният.Единият от полицаите се наведе под миндера и извади торбата с парцалите.Цвета изстина.
Някъде вътре в душата сим разбра че това е краят.Цивилният развърза връзките и пацалите рукнаха, като мръсен поток по пода.Беше обречена!Прие го като божия правда.
- Къде е обора? - запита цивилният и жената смазана се завлече към голгота.Сякаш примка я бе стегнала и оставила без дъх.Не беше влизала там от онази нощ когато стана убийца.
Отново си спомни за Бога,но не посмя да се прекръсти.Отвори вратата на обора и се отдръпна.Не смееше да погледне.Не видя как мъжете се спогледаха.там където се бяха любили с Георги сламата още пазеше очертанията на телата им.Вилата бе там,където падна от ръцете на мъжа и,а по опряната на стената лопата чернееше кръвта на убития.Всичко бе както го оставийа онази нощ.Цвета не бе събрала сили да дойде тук за да промени съдбата - и своята и на Георги.
Всичко което последва остана извън съзнанието и.Заведоха я в града и я затвориха с други жени в една килия.Дойде адвоката и Цвета като в приказка му разказа всичко.Не мислеше за никого,не я интересуваше нищо.Говореше за да излее всичката мръсотия на душата си незнаейки,че беше останала вез душа.Не обвиняваше,не се защитаваше.Беше обречена от страстта си.
Георги цепеше дърва на двора когато влезе брат му.Приближи се,свали каскета и продума:
- Жандармите отведоха Цвета в града - и без да чка отговор се обърна и излезе.
Брадвата натежа в ръцете на мъжа и се срути изумено.А той дълго стоя без мисъл и усет.
Отърси се като че искаше да забрави всичко и тръгна към бащината къща.Синчетата играеха на двора и като го видяха да влиза се втурнаха към него,а той несръчно ги прегърна и погали.Майка му,гледайки тази сцена се вцепени положила едната си ръка на сърцето а другата на устата.Като я видя така Георги разбра че се е досетила за всичко.Той застана пред нея,отдели ръката и от сърцето и я целуна.Клетата жена простена и дълго задържаните и сълзи рукнаха.Не искайки да безпокои децата,тя се овърна и влезе в одаята.
– Сине,прошка да искаш от Бога,прошка да искаш.И аз прошка за тебе ще моля докато съм жива,сине!
Вратата се отвори и блезе баща му.Беше чул новината за арестуването на Цвета в кръчмата и старческото сърце се бе присвило.Като видя плачещата си жена и сина си на колене пред нея разбра,че часът на истината бе дошъл.Свали каскета,одари го в земята и залитна безпомощен.Георги скочи и го прихвана.Старецът се опря на гърдите на сина си и за пръв и последен път вдъхнамъжката му миризма и я остави в душата си да го топли до последният му дъх.
Георги се върна в къщи не желаейки нито децата,нито родителите му да видят мигът на ареста.
На сутринта чу тропането на портата.Той усети с цялото си същество,че това е краят на досегашният му живот.Отвори вратника и видя че е познал.Сложиха му белезници и го поведоха.Селяните които срещнаха бързо се шмугваха в къщата не искайки или не можейки да понесат истината.
На адвоката разказа всичко опитвайки се да вземе цялата вина върху себе си.
В затвора дните течаха като ленива река,която не искаше да стигне морето.
Вечност измина докато ги изведаха пред съда.Там видя Цвета.само косата и беше останала същата.Жената се бе променила неузнаваемо.Ослабнала,опожарена.Не го погледна и Георги се ужаси от мисълта че няма да види очите и.През изминалото време само за този миг си мислеше - да се потопи в топлият и поглед и да забрави всички и всичко.
Ала тази жена там не беше неговата Цвета,даже сянката и не бе.
Цвета стоеше вкаменена.Знаеше че Георги е наблизо,но нямаше сили да го погледне.Времето се бе превърнало в кошмар.Всяка нощ мъжът и идваше в съня и я гледаш.Не с укор,не с омраза а с болка и съжеление сякаш тя беше убитата.Цвета не мислеше за съда и присъдата.Тя сама се беше осъдила.Чакаше деня.Беше сигурна че мъжът и ще я повика.Беше спряла да съществува.Бе забравила всичко и всички.Бе станала убийца.
Съдията я попита дали се признава за виновна.
- Да - отговори тя.
Чу че Георги каза същото,но и тогава не го погледна.
Посрещна решението на съда за смъртна присъда с безразличие.Когато я отвеждаха от залата чу викът на Георги.Не се обърна.С този човек тя нямаше нищо.Не го обвиняваше.Не!Просто го бе изключила.Той остана в другият живот който бе свършил.
Влезе в килията и легна на твърдия одър.Не бе изморена.Искаше да заспи.Очакваше срещата там в съня.Не се излъга.Затвори очи и видя мъжа си.Той протегна ръка към нея с жест който и казваше - хайде ела!
Тя отвори очи и седна на леглото.Разви плитките увити около главата и.Те се спуснаха като змии готови да я захапят.Качи се на леглото,стигна до прозореца.Обви плитките около врата си и ги върза за решетките.Погледна небето,въздъхна и увисна.Плитките погалиха шията,сякаш не искаха да участват,поколебаха се и се впиха зашеметени отнемайки живота и.
Георги рухна.Не го събори смъртната присъда.Цвета го събори.
Адвокатите обжалваха присъдата.Родителите му стигнаха до царя и той го помилва.Замениха смъртната присъда с доживотна.
В затвора молеше Бог за прошка тъй както го беше научила майка му.Клетата жена живееше заради децата.
Годините течаха.Родителите му починаха.Синовете се ожениха.Родиха им се деца.Беше станал дядо.Никой не го посещаваше.Затворът беше далеч.Пишеха му.Брат му дълги години а после синовете когато пораснаха.
В затвора го сложиха да чисти канцелариите.там срещтна Мария - пощальонката.Вдовияа жена.Погребала съпруг и две дъщери рано,останала сама.Когато го помилваха заради добро поведение Мария му предложи дома си - малък но чист и удобен.Ожениха се и заживяха мирно и тихо.
Георги реши да доведе и синовете си в този град.Малкият му син се оказа умен и бързо се оправи.Големият обаче дерт му беше.
Това съдбата е справедливо нещо.Георги го разбра когато умря първият му внук само на двадесет години.Ако можеше щеше да легне в ковчега той ала не можеше.Когато след две години внезапно умряп малкият му син само на четирдесет - осъзнаплати си сметката.Двама уби,двама му взеха.Справедлив е Бог!Справедлив!
Последните месеци усещаше как силите му изтичат.Една болка гризеше гърдите му и нощите ставаха все по къси и къси.Жена му го навикваше да отидат на лекар и той се съгласи.Правиха му много изследвания.Доктора му каза да се прибере в къщи да си почине а жена му да чака за резултата.Георги тръгна,но по пътя осъзна,че го отпращат нарочно.Върна се и не видя жена си в коридора.Влесе в кабинета на лекаря.Доктора и жена му го погледнаха сепнато.
- Искам да знам истината - каза и седна.
– Имаш рак на белият дроб - каза лекаря.
– Колко ми остава да живея?
– Шест месеца най- много.Последните ще са най тежки.Ще ти слагаме инжекции за болките.
Справедлив е Бог!Справедлив!
Дните тичаха задъхани от товара.Отнасяха живота му.Любимите хора заприиждаха.Първа дойде майка му и седна до главата му.После баща му,брат му,сина му,внука му.Ала Георги чакаше.Знаеше че ще дойдат.Беше сигурен че са му простили.
Ето ги!Едната от ляво,другата от дясно.Двете жени на живота му.
Едната - майката на децата му.
Другата - страстта на съществото му!
Протегнаха ръце и Георги щастлив ги пое.
Отначало направи няколко несръчни движения за полет,но след малко се понесе нагоре,на там където в тунела блестеше светлината!

Птицата

Крилата и натежаха от умора.Трябваше да спре за кратко, да се скрие от изгарящите лъчи на слънцето. В ниското се очертаваха корони на дървета. Околността и се стори позната- като да беше идвала тук?!Остави се на течението да я свали. Замря неподвижна- толкова и се харесваше така! Течението на въздуха, колкото и слабо да бе през този ден, я издържа. Като движеща се лента я понесе надолу оставяйки я върху първото препречило се дърво.
– Здравей- въздъхна облекчено.
- Добре дошла- прошушна дървото уморено. Жегата го бе обгорила,както и нея. Сянката не бе достатъчна за разхлада. Въздуха гореше. Не смееше да отвори човка. Сякаш преглъщаше въглени.Огледа се зачудена на промяната тук. Дърветата бяха оредели. Повалени, обезжизнени, лежаха на земята. Тази картина я изплаши! Не видя живинка, не чу птича песен. Всичко сякаш бе мъртво. Сети се, че някъде тук имаше извор на малък поток. Реши да го намери. Птицата се стрелна между оределите клони, взирайки се внимателно в ниските скали. При второто претърсване откри каменна дупка,от която водата се прецеждаше като последни сълзи от старчески очи.Събираше се в корубата на едно повалено дърво и се губеше в Опустошението.
Птицата кацна на ръба на дървото в което се беше събрала вода - да пие и да освежи умореното си тяло.Гмурна се в живителната прохлада, доволна от сбъднатото желание.
Под дървото имаше мъхесто гнездо,примамливо и удобно.Отпусна се и заспа с надеждата, че никой няма да я безпокои.Че кой ли би могъл да го стори?! Никакви звуци не се долавяха. Птицата се събуждаше често с необяснимото усещане за опасност. За първи път и се случбаше да заспи на земята.Беше нещо необичайно ала от гледката на повалените дървета не знаеше кое би останало право до сутринта.Това бе вече повалено и образуваше удобно прикритие. Имаше вода, а храна....Ще потърси сутринта.
Нощта премина бавно в мълчанието на Опустошението.
Птицата видя Утрото, но не чу птича песен и не се реши да запее. Мълчешком се провря между оределите клони на дърветата без да срещне себеподобни. Не съзря и друи същества в гората.
Тя не бе попадала на такова място - странно и страшно!Трябваше да разбере защо бе така. Не се замисли за опасността. Изчака изгрева на слънцето търсейки храна, ала освен лишеи и мъхове нищо друго не намери. Слънчевите лъчи се стрелнаха към земята без да им попречи нищо. Птицата се извиси над дърветата летейки все по- високо и високо.Обходи с поглед парчето земя и съзря нещо странно.Големи каменни гъби посадени безразборно в едно кръгово Селище.От отворите им излизаха странни същества.
От една гъба се изтърколи Корем - заоблен,издут,сякаш всеки момент ще се пръсне.
Птиците дочу странен тракащ звук. Потърси источника с поглед и видя една Челюст, която поглъщаше всичко по пътя си.Малко отстрани, на един хълм се издигаше сама гъба. Нейният отвор бе от към върха. От там се издигна Мозък. От начало беше бял,ала Птицата видя че променя цвета си. Стана розов, червен, син, черен и отново вял. Това същество се рееше над останалите може би защото бе по леко?!
Внезапно две същества,горящи в огъня на страстта, се втурнаха едно към друго и се тръшнаха на земята докато се превърнаха на пепел. По време на тяхното изгаряне отскачаха въглени и полепваха по близкостоящите им и ги дамгосваха.Нещастниците се гърчеха от болка но не моцеха да се отдалечт защото бяха вързани със кръвни връзки.
Друго същество като слонски хобот се целеше в някого и изхвърляше боклуци.Птицата проследи за да види целта и видя Хората.Преведени и унили,те обслужваха съществата, безроподно, с някакво примирително доволство че съществуват. Едни от тях галеха Корема с пера,за да му доставят удоволствие.
Други побутваха от далеч към Челюста различни неща - къщи, коли, земя, бижута. Някой от Хората по невнимание попадаше твърде близо и Челюстта поглъщаше и него.
Трета група Хора ръкопляскаше на Мозъка, пееше му химни за възхвала и му закачаше благодарствени отличия.Птицата видя как Мозъка се залепи на един от Хората и го изсмука напълно.
Птицата кръжеше над това странно селище онемяла от всичко което виждаше.
И внезапно съзря Човека.Те бяха малко и държаха в ръцете си кошници.Птицата не виждаше какво има вътре и реши да слезе по ниско.
Никой долу не поглеждаше към небето - бяха го забравили съвсем.
Птицата се сниши до толкова че докосна главата на Човека и видя какво има в кошниците.
Птицата видя как Хобота изстреля към един човек метално парче боклук което го уцели.Човекът падна мъртъв но гърдите му се отвориха и от там излетя Пеперуда.
Малкото крилато същество доближи Ятицата докосна я и полетя с нея.Птицата знаеше че Пеперудата не може да лети нито толкова бързо нито толкова високо,но за сега щеше да е добра дружина.
Птицата реши да се върне на намереното място за да си починат.Птицата летеше бавно, оставяйки се на течението, за да може Пеперудата да я следва.Ала как ще живее това малко крилато?То се хранеше с цветен прашец а там на Мястото нямаше цветя!Как щеше да оживее?Ето че стигнаха.Птицата заведе Пеперудата до водата а тя самата уморено се отпусна във временното си гнездо.
Утрото неусетно се разсипа от изток и обагри небосклона.Птицата излетя,поздрави го мълчаливо и полетя поемайки нова посока.
Не след дълго видя Хълма,уморено прилегнал на припек.На билото му се бе разперило Цветето. Тя кацна до него,прошушна му колко е необходимо да тръгне с нея и Цветето се съгласи.То издърпа корените си от Хълма и Птицата внимателно го пое с човка. Щастлива полетя на зад към Мястото. Когато стигна го посади близо до водата. Цветето отвори листа и с въздишка се огледа. Пеперудата не повярва на пипалата си!Тя отново и отново обгалваше това красиво разтение щастлива че го притежава.
Един слънчев лъч се провря изненадващо и погали двойката. Птицата трепна, очарована от красотата на мига и запя!Дърветата не вярвайки се заоглеждаха,потръпвайки с малкото си още живи клони.Водата от извора се втурна по бързо, успя да прескочи дървената преграда която я задътжаше до сега.
Нощта дойде неусетно.Лухата надникна с едното си крайче и освети Мястото.Птицата дочу странен шум и се огледа - водата, водата ромолеше!Беше се превърнала в малък поток и бътзаше да очертае пътя си.Внезапно усети лек полъх - дърветата!Дърветата раздвижиха клоните си!
Нощта беше нова, неочаквана и чудна!
Утрото се втурна жизнерадостно и изпълни Мястото.Птицата се издигна поздравявайки с весели трели Зората.
Птицата се отправи отново към Хълма и събра семена.Върна се и ги разпръсна по протежение на Ручея.След няколко дни зеленина обагри живота им.От някъде долетя Калинка.След ден малко Бръмбарче.Станаха много!
Ала птицата изпита самота.Желанието да има дружка като нея я обсеби толкова силно, че сърчицето и се сви.
И тогава? И тогава чу заповедта на петия ден!
Птицата не губи време. Отправи се към Извора и кацна така че да се отрази във водата цялото и телце. Застана неподвижна и зачака. Чака дълго,но Птицата знаеше силата на закона.Когато времето се изпълни водата трепна,раздвижи се и Дружката излетя.
Да!Законът беше верен!Двете излетяха и запяха най красивата си песен.
Всичко се промени. Мястото поздрави Новината.Дърветата се изправиха съвсем. Цветето разпръсна семето си.Пеперудата и Калинката танцуваха. Ручеят запя игрибо.Бръмбърчето се присъедини към хорото.
Бяха живи! Бяха победили смъртта!
Птицата реши заедно с Дружката да отидат в Селището. Трябваше да помогнат на Хората!
Когато прелетяха само Човекът ги видя и се зарадва.Той не се учуди на двете крилати същества - поздрави ги зарадван.
Птицата и Дружката запяха доволни.Песента разсече тишината. Съществата се стъписаха. Те не вярваха на ушите си.Хората същоспряха,някои се опитаха да се изправят,ала гърбовете им,приклещени от примиренчеството, ги държаха здраво приведени!
Няколко чифта очи се изтръгнаха от плена и се взряха към небето.
Птицата и Дружката всеки ден отиваха в Селището и пееха. Все повече и повече очи се вдигаха освободени и гърбове се изправеха.
Съяествата се обеспокоиха. Те не искаха да загубят прислугата си. Не искаха да оставят Хората свободни. Определиха Птицата и дружката за враг номер едно. И се събраха да скроят унищожителният План.
Една нощ Планът узря.Съществата плениха Птицата и Дружката.Отрязаха им крилете и ги оставиха в центъра на Селището да ги виждат Хората.Организираха празник по случай победата.Раздадоха подаръци на верните.
Човекът не се отчая.Той съедини Огъня на Душата с Огъня на Ума.Чудото дойде!Небето се отвори и Огънят на Небето се съедини с Огънят на Земята.
Стана в миг на око! Огънят се втурна, обгърна Птицата и Дружката и ги понесе нагоре, нагоре, нагоре към вечността!

СЯНКАТА

Виждаш ли вървежа на времето?Стъпва на пръсти,прошумолява в очите,раздухва клепачите и те събужда.Погалваш го сънено и си убождаш сърцето.Събуждаш се смучейки капките самота от изминалата нощ.
Утрото отново спуска въжето а аз не зная какво да го правя - да се обеся ли или да танцувам върху него.Решавам в полза на танца.Завързвам го за една мечта а другият му край закачам за действителността.
Играта започва.За баланс стисвам здраво надеждата и новият ден ме предърпва на скута си.
Изправям се внезапно и се оказвам в опасна близост със слънцето.Разтварям вярата да ме пази от изгаряне,правя първата крачка и замръзвам от изненада.
Пред мен се бе изправила тя - Сянката.
Бях толкова смутена,че още малко да се срутя от въжето.Размахах ръце да запазя равновесие,а Сянката се замята насам,натам примирайки от смях поради моя смут. Разгневих и се заковах неподвижна.Това обаче не и подейства особено.Подскочи залюляна на вятъра и ми даде да разбера колко е свободна.
Завидях и.Аз бях прикована на въжето на общественото мнение и трябваше да преценявам всяка своя крачка.Знаех че е напразно,защото в един миг дългият език на клюката можеше да ме хвърли долу - там в калта се валяха ядосани,унизени себеподобни.
От време на време дългият език на интригата изтръгваше някого,облизваше го и го правеше император.
Сянката не попадаше никога там.Тя го знаеше и за това се кривеше подражавайки страха ми.
Реших да не и обръщам внимание и да продължа пътя си.За миг изтървах надеждата,залитнах и увиснах на въжето захваната само с пръстите на краката ми.В тази позиция Сянката заплете косата си с моята опитвайки се да ме изтръгне,да ме погълне и да ме разтвори в себе си.Драскаше ме,щипеше и хапеше като куче ядосано от кокал в който няма месо.
Ала аз не се предадох.Хванах решителността,отрязах си косата,залепих се за слънчев лъч и отново изправена на въжето.
Надеждата с която балансирах ставаше по светла и ме обгърна с воала на радостта.
Изиграх танца на цветята бързайки с желанието за раздяла.
Внезапно там пред мен като мрачен балон,полека лека се издигна тя - Сянката.Не вярвах на очите си,но повярвах на сърцето - то се сви в усещането за битката.
Сянката държеше в една паничка омразата,която беше загребала от човешкият казан и с тръбичка издухваше балони към мен.Някои се пукаха сами,други уцелвах с надеждата,ала трети ме достигаха,полепваха по мен и ме нараняваха до кръв.Лекарството бе прошката ала бе поставено високо на полицата на любовта.Трябваха ми крила за да го взема.
Помолих пеперудата да ми услужи,но нейните се оказаха слаби.
Високо над мен се рееше орела.Повиках го и го заклех.Крилата стигнаха до върха и се се върнаха с лечението.
Сянката побесня.Сви се в юмрук и хукна да го стовари върху ми.
Ужасих се!Как да се предпазя?
Костенурката ми подари щита си.Юмрука изкрещя от болка и се пръсна.Парчетата се разпръснаха и птиците ги изкълваха.
Продължих пътя си.Сянката не се виждаше.Бях се отзовала близо до слънцето и Сянката уплашена се бе мушнала в хралупата на злословието очаквайки часа си.
Нямаше да и позволя да се приближи.Бях близо до целта и трябваше да се отърва веднъж за винаги от това изкривено,подмолно,злобно подобие.Разбрах - само в близост до слънцето ще я премахна и реших.Ще се гмурна в огъня му.Знаех,няма да изгоря - Слънцето ми бе приятел.Ще стана част от него - малка частица,един лъч.Това е свободата за която жадува душата ми.
Влязох във вярата,залостих вратата на миналото.Това което имах от днес ми бе достатъчно.Натиснах копчето на бъдещето и като ракета се отправих нагоре.
Сянката внезапно ме последва.Тя знаеше че това е краят и се опита да ме спре.
Слънцето се приближаваше,светлината ставаше все по силна.Усетих огъня да възкръсва в душата ми и да изпепелява връзките със Сянката.
Огъня ме обгърна освобождавайки ме.
Станах един слънчев лъч,който се завръщаше да погали цветята и да закове за винаги Сянката в хербария на житейските истини.

КРЪСТЪТ НА ВРЕМЕТО

Мигове препускащи
коне необяздени.
Мигове - комета от небето
срутена,
вятър - развяващ мечтите
отрязани,
проклятие хванато в шепа.
Мигове щастливи
от Бога дадени,
нещастните - мои са всички,
трохи изхвърлени
отвънка на прага
за малките,прокудени птички.
Мигове звъннали там на вратата,
ала аз закъснявам отново,
кой е виновен?Не ме дочака?
Мигът или аз съм виновна?
Мигове песни за знойните
празници,
мигове - сълзи от вчера
пропуснати.
Мигове - наниз в живота
запазени
както в хербария
едно изсъхнало цвете!

-------------------------

Минути загубени в голямото лутане
минути на радост,любов и утеха,
минути захвърлени в скръбно униние,
минути съдрани като остаряла дреха.
Минути изплакани в миг на безверие,
минути затворени в клетка.
Птици отлитнали за винаги
не можейки да живеят зад решетка.
Минути утрешни - наптазно очаквани
примамвани с пусти надежди.
Събирам трохите на всички озпуснати
минути изминали,прежни!

--------------------

Часът внезапно почука на вратата,
отворих му смутено,неприготвена.
- Идваш рано! Защо не почака?
Защо не звънна по телефона?
А той ме погледна - уморено усмихнат
от толкова бързо препускане,
протегна стрелката
закова ме притихнала
и заедно хукнахме нататък.
Поспряхме за малко
в прегръдките парещи
за малко попаднахме в пустоша,
качихме се на въртележка от спомени,
опепесувахме надеждите лутащо.
Набрах си реколта посадена вчера.
Напълнох празни хамбари.
А там - в небосклона -
изгряваше утрето
и часът като сън го догони.
Закрепена на времето
шеметно,парещо,
напориста и малко безстрашна,
героиня на приказка -
истинска,дразнеща
препускам часа да притисна!

В ЧАС ПО ОБИЧ

на дъщерите ми





-Мамче,къде са звездите?
-В твоите очи!
-Къде е луната?
-Лицето ти!
-Къде е мамче,Слънчо?
-В сърчицето ти!
-А небето,небето къде е?
-Душичката ти,скъпа!
–Земята мамче,къде е?
-В крачката,които тичат,
ръчичките работливи,
засмяната устица,
развятата косица!
А дъждът,забрави ли дъждът?
-Солените сълзици от болка и капризи!
Ти си всичко,мила!
Цялата вселена събрана е в тебе!
И ти си там-в нея-
като бисер в мида!
Едно мъничко чудо от край
до край простряно,
като дъга небесна.
–А ти къде си,мамче?
–В утринната птича песен,
в росата върху цвете,
в облака небесен,
в плод събран на есен.
Сняг който топли
семето заспало.
В ручей разбълбукан
през полето засяно.
Майчината обич,
що света сътворява е
над всичко дъще.
Обич светла,непреходна,
една вселена цяла.

РУСАЛКИНИ СЪНИЩА

Пълната луна закачливо се усмихна в прозореца ми.Помахах й с ръка да не ме безпокои, но този мой жест остана напразен.
Надничаше и ме гъделичкаше подканяйки ме да стана.
Морето не се чуваше.Заспало ли беше или просто уморено, така и не можах да разбера от леглото ми. Махнах отново към луната да ме остави на мира, но усилията ми пак останаха напразни.
Изнизах се от чаршафа и излязох.
Луната усмихната мина пред мен, позлатявайки крачките ми и се устреми към морето.
Засмях се щастливо!
Отдавна таях в себе си желанието да се гмурна нощем в морето-без да го виждам само да го чувствам.
Оставих халата да се плъзне по гърба ми и да се свлече в краката-не ме интересуваше повече, без него се чувствах очарователно.
Луната погали раменете ми и се спря на гърдите.Зърната ми се изправиха за да приемат ласката. Морето лениво лизна пръстите на краката ми и нежно ме придърпа Не настояваше, само обещаваше.
Не бързах. Оставих го да ме обсебва-късче по късче. Да ме докосва, да ме лизва, да ме прегръща. Морските ласки бяха топли и отпускащи. Опознаваше всяка частичка от тялото ми и я обсебваше, нежно и властно!
Плъзгаше се покрай мене, поемаше ме и ме разтваряше в себе си. Бях само това което бе над водата. То оставаше все по малко. Усещането за преливане ме омайваше и разгръщаше знанието.
Русалката в мен се отцепваше зашеметявайки ме със своята същност. Тялото ми се изплъзна. Не искащо да знае за вчерашният ден.
Единствено главата ми остана над морето в своята реална същност.
До там!
Сложи граница и остави другите да се веселят. Беше страж - строг и верен.
Ала в един миг цялото ми тяло изгуби своята реалност. Гмурнах се в прегръдките на морето. Всеотдайно и страстно. Не мислех! Не съществуваха граници за чувствата.
Бях това море!
Бях всичко в него. Мидата със заспалата перла, кораловия риф, ятото хвърчащи риби шегуващи се с вятъра. Бях част от тази хармония!
За миг - вечност!
Излетях към повърхността понесена от прилива. Бях една вълничка скочила на пясъка. До мен ритмично дишаше Земята. Погледна ме сънено, усмихна се разбиращо и ме закрепи на плещите си.
Русалката въздъхна неудовлетворено, но мигът беше свършил.
Сетивата заеха местата си, утешавайки ме за следващия път. Знанието се вписа в душата.
Луната се беше прокраднала зад един облак за глътка почивка.
Краката ми тежаха още малко време.
Русалката ме погали и се скри някъде в кътчето на съществото ми.
Леглото въздъхна и смирено прие тялото ми.
Сън ли бе?
Не чувах морето!
Гмурнах се в съня!