Дантелата на дявола

- Цвето, Цвето, тук ли си?
Накъсаният мъжки шепот разсече тишината на две. Половината куцайки се скри в отминалият ден. Другата половина, без крака, рухна вътху селото, затискайки го с предчувствието на идващото зло.
Една топла, женска ръка затисна мъжките устни и ласката прокаря огненият си меч през тялото му.Земята се разтърси и мъжът усети как колената му омекнаха. Отговора беше толкова сладък че на сърцето му премаля.
Жената прекаря пръсти през лицето на мъжа,напипа ръката му и го поведе след себе си.
Тя знаеше къде стъпва и нито едно клонче не пукна под краката и.А може би бе толкова лека, като пухче което се носи от полъха на вятъра?Мъжът притихнал вървеше по стъпките и с усещането на топлата женска ръка. Не беше сигурен че тя отвори вратата, докато не се препъна в прага и. Охна изненадан, а стаен женски смях погъделичка ухото му а топла миризма на животни - носа му.
Жената обгърна с две ръце врата му и устните и топли и влажни се прилепиха към неговите. Зави му се свят и той опря гръб на стената, сподирен от женското тяло което го опърли.
Мъжът се впи в женските устни сякаш искаше да изпие и последният им дъх и зашеметен, като от отлежало вино, обсипа с бързи,горещи целувки лицето и шията на жената.
- Ах, Цвето, не мога повече така! Ще полудея! Тези кратки срещи не ми стигат. Искам да си до мен, да си моя жена. - проплака мъжът.
Женските ръце го обсебиха със силата на отчаянието искайки да го разтворят в себе си!
- Да не би да мислиш,че аз искам нещо по - различно? Знаеш ли какво ми е вечер друг мъж да ляга до мене? Други ръце да ме докосват? Други устни да ме целуват? Понякога си мисля, че ще взема ножа и ще го забия или в неговото сърце или в моето за да спра този ужас. Ах, Георги, каква орисница ни ориса? каква мъка ни залюла? каква болка ни закърми?
Жената шепнеше задъхана от горест и съжалението разрязваше мъжкото сърце. Той притисна твърдата си длан към устата на жената, за да сапуши извора на горчилката. Мъжкото страдание бе за жената. Не мислеше за себе си, не съжаляваше никого другиго. Вечер се прибираше късно в къщи, уморен и озлобен и не оставяше капка милост да прокапи.
Двамата зашеметени от болка се свлякоха върху сламата, вкопчени един в друг в едно сляпо отчаяние, а може би надежда, че горчилката ще се стопи и ще се отзоват в онзи рай в който ще са сами с любовта си.
Пред очите им се занизаха спомените.
Георги видя отново Цвета в онази, първа среща. Девойче с едвам отхръкнали, като ябълка гърди, с русите плитки и къдриците, които галеха ушите и.Отново се потопи в очите и, черни и влажни като на кошута и усети пак тръпката която го проряза тогава.
Цвета се видя там, на герана, първото и излизане като девойка. Спомни си трепета на сърцето си в оная надежда за среща с единственият, неповторимият. А те се оказаха двама. Приближиха се към нея от двете и страни, плахи, но вярващи в съдбата си. Единият, по напорист, хвана стомната и я вдигна отпивайки от водата. Другият се спря и впи очи в нейните. Погледът му я изгори. Дамгоса сърцето и и остана там за винаги.
Така започна надпреварата между двамата за сърцето и. Цвета не смееше видимо да окуражи никого, ала очите и се впиваха, като светкавица в лятна нощ и прорязваха сърцето на Георги отнасяйки го завинаги.
Така се заредиха дните. На хорото единият се хващаше до нея,а Георги срещу нея.
Цвета усещаше погледа му да изпива всяка част от тялото и. Тя се оставяше на очите му да я обсебят и се отпускаше в една сладка нега която омекотяваше краката и.
Един ден дружката и, съседка на Георги, дойде на гости и скришно от майка и мушна в ръката и едно лисче.Бе писмо. Георги лаконично съобщаваше че в неделя ще дойде с родителите си да я искат.
Цвета не помнеше как минаха дните. Сякаш се носеше във въздуха. В събота вечерта като се хранеха, кучето залая на човек. След малко на портата се почука. Родителите и се спогледаха зачудено а майка и тръгна към вратата. Баща и я задържа и пръв излезе. Когато се върна не беше сам.След него вървеше другият младеж с родителите си.
Цвета изстина.Сърцето и се сви сякаш да изчезне преди да изживее това което имаше да се случи.
От тази вечер Цвета нямаше спомени. Сякаш не беше там. Искаше да избяга далече и да се завърне когато отмине нощта.
Родителите и нито я погледнаха, нито я попитаха. Те режеха сърцето и и го разпръскваха по ветровете, за да не може никога вече да събере парчетата.
Жената се отърси от спомените си под ласките на мазолестите мъжки длани. Тя се сгуши в тях като пиле, което търси майчина закрила. Мъжът пое устните и трепетни, жадни и ги напои с аромата на тютюн и мъка.
-Ах, Цвето, не мога повече! И не искам! Разбираш ли? Не искам! - мъжът леко разтърси жената, сякаш този жест можеше да и обясни нещата по добре.
- Успокой се мили, успокой се - ласкавата женска ръка се втурна да изтрие мъката, ала се препъна в сгърченото от болка мъжко лице.
Георги си спомни деня в който майка му радостно щъкаше из къщата,приготовленията на баща му и онзи миг в който се втурна съседското момиче и съобщи селската новина.
–Згодили Цвета снощи.За Хаджийордановия син. Бре, късмет извади това момиче! Добра къща, имотна. Момчето добър стопанин. - бъбреше момичето без да усеща страшната тишина която бе изпълнила стаята.
Майка му бе притиснала ръка към сърцето си и се втренчила в сина си с кротката обреченост на осъден на смърт. Баща му бе пребледнял и мустаците му някак странно се открояваха на лицето.Георги стоеше като одарено от гръм дърво останало право но овъглено.
Момичето разбирайки че нещо странно става, ги огледа и притеснено избяга от стаята.
Майка му се приближи и го погали по лицето както в онзи ден в който малкото момче се бе разболяло от лоша болест която за малко не го отнесе на небето. Баща му се изкашля притеснено, дръпна трикракото столче и седна. Животът свърши! По добре да не бе се раждал.
- Цвето, трябва да направим нещо. Не можем да стоим повече със скръстени ръце. Трябва! -0 мъжкият глас се згъсти в решителност и стана стоманено сив.
Ах, тогава бе толкова млада,изплашена и слаба. Не можеше да промени хода на събитията не защото не искаше, а защото и през ум не и минаваше да го направи.
Годините минаваха, а пустотата не изчезна. Деца роди, но болката не се загуби. Понякога си мислеше какво ли ще е ако бяха негови деца.
Георги бе изчезнал от селото. Научаваше някоя новина от време на време. Той се ожени, родиха се двама сина. Не идваше в селото.Цвета мислеше че го е забравила. Дните се нижеха отнасяйки късчета от живота и оставяйки празнота.
До онзи ден в който видя отново Георги.
Беше ходила да види майка си. Носеше малката си дъщеря и се радваше на бърборенето и. Внезапно го видя. Беше се заковал на пътя, сякаш вкаменен и само очите му впити в нея, горяха. Краката и се подкосихаи тя се уплаши да не припадне. Не за себе си се уплаши, ала за детато, и този страх я задътжа. Тя премина край него треперяща, а огненият му дъх опърли ухото и. Този огън усещаше дни след тази среща.
От този ден животът и се промени. Мислите започнаха да я тревожат.Тя вече бе жена и новите усещания,които бе познала се втурнаха да догонат Георги.Тя го желаеше като мъж.Искаше да усети ръцете му,устните му и тези желания изгаряха.До онази сутрин в която Георги се промъкна като сянка в обора където тя доеше козите.И до ден днешен не помни подробности от онези часове.Всичко беше усещане което я замая.Ръцете му я обгръщаха,галеха,искаха.Устните му я изпиваха.Времето спря.Когато тръгна отново всичко се бе променило.Животът я затвори в кратките,пламенни срещи,които я изгаряха и не оставяха нито угрезения,нито жал,нито срам.
Георги обхвана топлото женско тяло и се гмурна в дълбините му,зашеметен и отдаден.
Когато избяга от селото искаше да я забрави,да я изтръгне от сърцето си,ала усещаше,че няма да може.Не бе виновна Цвета.Тя го обичаше,по очите и четеше.Не бе виновна Цвета!Той мразеше обстоятелствата и проклинаше съдбата която ги раздели.Живота му стана монотонен.Не се връщаше в село,не искаше да чуе нищо за Цвета.Започна работа във фабриката.Там се вгледа в едно кротко,грозновато девойче и я попита дали ще се ожени за него.Тя се съгласи и скоро след това заедно с двама познати отидоха в една малка църква и се ожениха.От този ден си спомняше само миризмата на дим идваща от старата печка и мърморенето на попа.
Жената се случи добра къщовница,кротка и прибрана.Когато скришом пое пътвият си син,една топлина полази в гърдите му и затопли сърцето което бе започнало да се вледенява.
Животът тъчеше пътеката и Георги смяташе че е преживял Цвета.До онзи ден когато се върна в село.Видя я от далеч.Слънцето я осветяваше от към гърба и вдигнатите и на венец плитки бяха като златна корона.Носеше малко момиченце,което весело бърбореше,а Цвета с една щастлива усмивка,го наблюдаваше.Беше толкова красива че дъхът му секна и краката му се подкосиха.Той се спря и впи разгорени,като въглени,очи в жената.Часът замря,даже слънцето се препъна в един облак и се претърколи в полите му.Тя прошумоля край него,като нежен мусон,оставяйки дъх на лавандула който дълго гъделичкаше носа му.В този миг разбра,че не може да живее без нея.
Сега я обичаше по различно.Оная,първата любов се бе отразила в сърцето му със своята невинност и се бе свила смутена.
тази нова любов бе мъжка,страстна,като опожаряващ огън.От този час за Георги нямаше нощ,нямаше сън.Превърна се в сяна прилепен до зида на Цветината къща.До онази сутрин,когато я видя да влиза в обора при козите.Наоколо нямаше никого.Георги замаян се втурна,вземайки разтоянието на еди дъх.Отвори вратата и я видя пред себе си.Любимата,жадувана жена,занемяла,дишаща,изненадана.Когато я обгърна разбра - тя е живота и нищо извън нея не съществува.
Дните се прецеждаха в един миг - мигът на тяхната среща.Извън този миг нямаше нищо.
Цвета се движеше като робот кордисан след мига,до мига.Нищо не я изваждаше от унеса на усещанията и.Всичко беше Георги.Дъхът му,миризмата му,сладостта му!Беше се пропил в душата и тя го бе попила като сюнгер.Срещите им се сгъстяваха като лепкава кал,полепнала по сърцата им,по очите им,по името им.Те станаха обществена тайна.Семайствата им само нищо не знаеха ала беше въпрос на време да научат тайната им.Мъжът и беше започнал да я поглежда странно,но дума не излезе от устата му.Цвета се чудеше дали знае,но не иска усложнения,дали се досеща,но не иска сигурност или просто се чуди на промяната в нея.
Феорги имаше една голяма грижа.Жена му бе залиняла след раждането на вторият им син и ден след ден се топеше.Беше я водил на лекар и той каза че бъбревите и са увредени и работят трудно.Човекът даде инструкции за храната и преписа лекарства.Жената обаче продължаваше да линее и Георги усещаше как една порочна радост го обвзема.В главата му назря план.Една вечер отиде да види родителите си и заразпитва майка си за стари предания.По късно обърна разговора за билки и дума след дума зараспитва за отровните разтения.на другият ден се запъти към планината.Губи се цял ден,но намери билката.Свари я скришом и я наля в едно шише.Два дни мисли как да я даде на жена си.На третия ден и каза:
- Донесох ти илач от града.Ще го пиеш по обяд.Една лъжица само.
Извади шешето и го подаде.Жената мълком го пое и го отнесе в одаята където спяха.
Дните се изнизаха като изпуснати бримки и разплитаха всекидневието.Една сутрин жена му не се вдигна от постелката.Георги я намери отпусната,пребледняла с посинели устни,вторачена в тавана.Дишаше на пресекулки.Той впрегна каруцата и се понесе към града.Когато пристигна при лекаря конете едба не паднаха. Човекът я прегледа,поклати безпомощно глава и каза на Георги да я заведе в болницата.И там лекарите поклатиха безпомощно глава.
– Върни жената да си умре в къщи,човече - го посъветва възрастен лекар.
След три дни жената почина.Никой в селото не се зачуди на тази смърт.Бсички знаеха че е болнава и съжеляваха Георги.
Животът му пое нова посока.Майка му,здрава и пъргава,пое къщата в ръцете си и полека лека децата се превързаха към нея.Срещите с Цвета му даряваха незабравими чувства.Тя никога не го попита за смъртта на жена му,а и той самият не отвори дума за това.
Цвета не познаваше тази жена.Съседите я одумваха,че не излиза никога от къщата. Георги ходеше сам по свадби и кръщенета и злите езици говореха,че той я затворил в дома им.Цвета не вярваше на тези клюки,защото познаваше мекият характер на Георги и никога не го запита каква е истината.
Животът продължаваше.Мъжът и всяка вечер ходеше в кафенето и стоеше до късно.Тя приспиваше децата и чакаше знак от Георги.Притаяваха се в обора и се наслаждаваха един на друг.
Сега когато Георги бе останал сам,Цвета изнемогваше от желание да са постоянно заедно.Когато съседките започнаха да оглеждат вдовиците от селото и околността и да ги спрягат за Георги,тя едвам се сдържаше да не им оскубе косите.Когато бе до нея тя се сгушваше в прегръдките му и забравяше всичко - дом,деца,съпруг. Сякаш бяха само те двамата на света.Сега дните течаха по - гъсти,пълни с негодувание. Георги разбираше безсмислието на съпротивата си,но не можеше да излезе от нея. Тя го завличаше все по дълбоко и дълбоко и той чувстваше една дива омраза да го обвзема към Цветения мъж.
Здрав и силен го срещаше Георги по селските улици и всяка среща го ожесточаваше.Този мъж имаше Цвета в къщата си,в леглото си,в живота си,а той се задоволяваше с кратките като искри срещи.Представяше си Цвета в мъжовите прегръдки и това го разтърсваше.Нощем се събуждаше изпотен,а мислите му,слепи и куци се блъзкаха към леглото на единствената жена която съдбата бе дамгосала в сърцето му.
Двамата лежаха уморени и доволни сред дъхавата детелина която изпълваше обора с аромата на лято.Цвета го хапеше по ухото и смеха и като гургулича песен го замайваше.Тъмнината бе озарена от очите и - доволни и щастливи,а тялото и искреше с белотата си,младо и стегнато сякаш не беше раждала.
Георги се ослушваше.Тишината бе като биволско кисело мляко.Бе помолил брат си да отиде в кафенето и да подхвърли на Цветеният мъж една идея.Брат му го погледна странно,но нищо не каза,бяха верни един на друг и Георги беше сигурен че ще изпълни поръчката.Знаеше че каквото и да се случи няма да го предаде - една кръв бяха.
Георго долови стъпки - тихи,потайни,устремени към обора.Обгърна Цвета сякаш искаше да я скрие в себе си и в този миг вратата се отвори и на прага с фенер в ръка застана Цветеният мъж.Георги скочи като ожилен и се вторачи в мъжа.Той стоеше като занемял сякаш ударен от гръм.Беше се вкаменил,саковал очи в простряното,неподвижно тяло на Цвета.Не погледна Георги сякаш той не съществуваше.Внезапно се обърна,закачи фенера на вратата,грабна вилата и с обезумял от болка поглед се устреми към жената която бе припаднала в страха си.Георги разбра че от бързината на реакцията му зависи живота на любимата.Обърна се и видя опряна на зида лопата.Грабва я и вложил всичката си омраза,я стовари върху тила на съперника.Главата му изпука като узряла диня и мъжът се строполи като покосена трева в краката на жена си.
Георги остана неподвижен за миг,после като на сън се облече,седна и взе главата на любимата.Положи я в скута си и замилва косите.Вторачи се в кървящия тил на неподвижният мъж и оная порочна радост пак го опари - сега Цвета бе негова!
Галеше я с удовлетворена ласкавост на притежател каквато преди не познаваше.
Цвета внезапно отвори очи и ги закова в Георги.Не знаеше все още какво се е случило.Георги виждаше как съзнанието и се завръщаше и жената се окопити.Надигна се,седна и видя мъртвият си съпруг прострян в краката и.Георги сатисна устата и за да задуши ву=икът на ужас,който се отцепи от душата на жената.Тя се гмурна в гърдите му с надеждата,че там ще изчезне ужасът на действителността.Той я притисна успокоително с надеждата че ще го приеме.Помогна и да се облече и седнаха отново старайки се да не поглеждат мъртвеца.
Цвета се отдели от Георги неохотно.Все още не се чувстваше готова за разговор,но знаеше че не може да протака времето до безкрайност.То се бе изпълнило и се бе разляло като от счупена чаша.
– Георге,какво ще правим с трупа? Не можем да го оставим тук - каза с треперящ глас Цвета.
- Цвето,само един начин има.Да го искараме с каруцата извън село. Да я преобърнем. Ще изглежда като злополука-накъсаният говор на Георги издаваше притеснението му.
- Съседите ще чуят тропота на каруцата,.
- Няма.Ще навием около колелата и краката на коня парцали - Георги беше мислил докато Цвета бе в несвяст.
- Иди в къщи и донеси каквито парчета плат имаш.
Тя залитайки отиде в къщата.Затършува в раклата изваждайки стари дрехи.Занесе ги и Георги бързо се справи с останалата работа.Посла слама в каруцата и настани трупа.Пое юздата на коня и тръгна.Цвета отвори вратника,изчака Георги да изведе коня с каруцата и тръгна след нея.
- Цвето къде? Върви си в къщи- прошепна Георги.
Тя поклати отрицателно глава:
- Заедно ще сме до края,скъпи!
За пръв път чу да го нарича с галено име.Краката му се подкосиха и влага изби в очите му.Не и каза нищо повече.
Черната нощ ги погълна като тресавище,което не изпуска жертвите си.Те вървяха един до друг,хванати за ръце,съпровождайки страстта и позора си.Не знаеха че това бе последната им нощ заедно.Не мислеха че така завършва живота им.Не можеха да четат съдбата,не знаеха че те самите я бяха написали.
Стигнаха до урвата "Дяволското гърло".Тук пътя внезапно се врязваше и често се случваха проишествия..Георги спря каруцата.Отвиха парцалите и Цвета ги натъпка в торбата която беше взела.
- Ела Цвето,помогни ми да обърнем каруцата.
Напрегнаха се и с един напън се справиха.Конят,изненадан се опита да запази равновесие,ала не удържа и преобръщайки се завлече и каруцата по страмнината.
Цвета се вкопчи в Георги с неосъзната обреченост която прекърши душата и.Той я приласка като малко дета,незнаейки че с тази прегръдка и казва сбогом.
Прибраха се мълчешком в селото,оглеждайки и ослушвайки се.Пред вратника Цвета го погледна,но не посмя да протегне ръка и да погали лицето на мъжа,който беляза живота и със страст и смърт.
Не знаеше какво да прави парцалите.Мушна ги под кревата както бяха в торбата с мисълта на другият ден да ги изгори.Мушна ги и ги забрави.Събитията бяха по бързи от действията.
Сутринта видя че кучето бе изчезнало.То бе верен спътник на мъжа и и отсъствието му предисвика ужас в сърцето и.
Към обяд на пътната врата се похлопа.Цвета се запъти да отвори и краката и се подкосиха сякаш бяха гумени.
– Къде е мъжа ти Цвето - попита стоящият пред вратата кмет.
- В града отиде рано сутринта.Защо питаш? - едва контролирайки гласа си запита тя.
- Преди час видели кучето ви да вие на ръба на "Дяволското гърло".Ще изпратя хора да слязат в пропастта.
Кметът си тръгна а жената се свлече,премаляла и седна на камъка с който подпираха вратата.
Тя не разбра как минаваха часовете.Започваше някаква работа,оставяше я,започваше друга.След обед дойде майка и,взе децата и ги отведе в дома си.
Стана и страшно.Сама в пустата къща ала не смееше да излезе на вън.Мислеше си че щом я видят всички ще разберат истината.Надвечер дойде баща и.Седна на стъпалата на къщата и я извика.Цвета седна до него.
- Щерко,намериха мъжа ти.Паднала каруцата с коня в дерето и го прегазила.Дойдоха следователи от града и го взеха.Като си свършат работата ще го приберем.Ти си стой в къщи.Ние със свата и брат ти ще се погрижим.
Баща и несръчно я хвана за ръката и смутено се изкашля. Изправи се,нахлюпи какскета до очите си и стремглаво се втурна към портата. Цвета дълго стоя на стъпалата.Не мислеш,не усещаше нищо.Една празнота се бе образувала в нея сякаш бе загубила душата си.
На другият ден по обяд чу тропот на каруца и глъч на хора които спряха пред вратата им.Цвета отиде да отвори.Знаеше - мъжът и се завръща в дома за последен път.Тя се обърна и тръгна към одаята.Мъжете свалиха ковчега и я последваха.Тя влезе,седна в ъгъла и замря.Жените се втурнаха да приготвят за опелото.
Тя стоеше като истукан без чувства,без сълзи,без мисъл.Съвзе се за миг когато влезе Георги.Погледна го и огънят в очите му я изгори.Наведе глава и сълзите и се срутиха.майка и въждъхна с облекчение.Страхуваше се за вкаменената си дъщеря.Тя не знаеше че това не бяха сълзи на страдание.Цвета плачеше осъзнала че няма да вижда Георги много време.Плачеше жадна за ръцете му,за устните му.Плачеше обжалвайки самотните си нощи.
Връщаха се от гробищата.Бяха стрували деветини на мъжа и.Майка и и свекървата приготвиха всичко.Не я извикаха да помага.Тя се движеше из къщи като навита на пружина.На пътя пред селсъвета стоеше кмета и извика баща и.
– Бай Христо,да заведеш утре Цвета в града при следователя.Да си вземете адвокат.Без него да не отивате.
Баща и я дръпна настрана.С тях остана и брат и.
- Цвето,дъще,утре трябва да се явиш при следователя на разпит.А ти Иване - обърна се към брат и - още сега да отидеш в града и да намериш адвокат.
Разпита мина като сън.Усещаше загрижеността на брат си и ръката на адвоката,предупреждавайки я да внимава.
Дните минаваха,а тя сякаш беше чучуло без чувства,без желания,без надежди.Децата все още бяха при майка и,която напразно увещаваше дъщеря си да се премести при тях.
На третият ден след разпита се почука на пътната врата.Цвета трепна и ужасът премина като светкавица през тялото и.Колената и се подкосиха и тя едвам се завлече до вратника. Отвън стоеше кмета с двама жандарми и еди цевилен,който не бе от селото.Той връчи една хартия и кмета обясни,че е рарешение за обиск.Цвета мълком се отдръпна и пропусна мъжете да влязат.Сподири ги като сянка,седна в одаята и не помръдна.Жандармите затършуваха сподирени от зоркият поглед на цевилният.Единият от полицаите се наведе под миндера и извади торбата с парцалите.Цвета изстина.
Някъде вътре в душата сим разбра че това е краят.Цивилният развърза връзките и пацалите рукнаха, като мръсен поток по пода.Беше обречена!Прие го като божия правда.
- Къде е обора? - запита цивилният и жената смазана се завлече към голгота.Сякаш примка я бе стегнала и оставила без дъх.Не беше влизала там от онази нощ когато стана убийца.
Отново си спомни за Бога,но не посмя да се прекръсти.Отвори вратата на обора и се отдръпна.Не смееше да погледне.Не видя как мъжете се спогледаха.там където се бяха любили с Георги сламата още пазеше очертанията на телата им.Вилата бе там,където падна от ръцете на мъжа и,а по опряната на стената лопата чернееше кръвта на убития.Всичко бе както го оставийа онази нощ.Цвета не бе събрала сили да дойде тук за да промени съдбата - и своята и на Георги.
Всичко което последва остана извън съзнанието и.Заведоха я в града и я затвориха с други жени в една килия.Дойде адвоката и Цвета като в приказка му разказа всичко.Не мислеше за никого,не я интересуваше нищо.Говореше за да излее всичката мръсотия на душата си незнаейки,че беше останала вез душа.Не обвиняваше,не се защитаваше.Беше обречена от страстта си.
Георги цепеше дърва на двора когато влезе брат му.Приближи се,свали каскета и продума:
- Жандармите отведоха Цвета в града - и без да чка отговор се обърна и излезе.
Брадвата натежа в ръцете на мъжа и се срути изумено.А той дълго стоя без мисъл и усет.
Отърси се като че искаше да забрави всичко и тръгна към бащината къща.Синчетата играеха на двора и като го видяха да влиза се втурнаха към него,а той несръчно ги прегърна и погали.Майка му,гледайки тази сцена се вцепени положила едната си ръка на сърцето а другата на устата.Като я видя така Георги разбра че се е досетила за всичко.Той застана пред нея,отдели ръката и от сърцето и я целуна.Клетата жена простена и дълго задържаните и сълзи рукнаха.Не искайки да безпокои децата,тя се овърна и влезе в одаята.
– Сине,прошка да искаш от Бога,прошка да искаш.И аз прошка за тебе ще моля докато съм жива,сине!
Вратата се отвори и блезе баща му.Беше чул новината за арестуването на Цвета в кръчмата и старческото сърце се бе присвило.Като видя плачещата си жена и сина си на колене пред нея разбра,че часът на истината бе дошъл.Свали каскета,одари го в земята и залитна безпомощен.Георги скочи и го прихвана.Старецът се опря на гърдите на сина си и за пръв и последен път вдъхнамъжката му миризма и я остави в душата си да го топли до последният му дъх.
Георги се върна в къщи не желаейки нито децата,нито родителите му да видят мигът на ареста.
На сутринта чу тропането на портата.Той усети с цялото си същество,че това е краят на досегашният му живот.Отвори вратника и видя че е познал.Сложиха му белезници и го поведоха.Селяните които срещнаха бързо се шмугваха в къщата не искайки или не можейки да понесат истината.
На адвоката разказа всичко опитвайки се да вземе цялата вина върху себе си.
В затвора дните течаха като ленива река,която не искаше да стигне морето.
Вечност измина докато ги изведаха пред съда.Там видя Цвета.само косата и беше останала същата.Жената се бе променила неузнаваемо.Ослабнала,опожарена.Не го погледна и Георги се ужаси от мисълта че няма да види очите и.През изминалото време само за този миг си мислеше - да се потопи в топлият и поглед и да забрави всички и всичко.
Ала тази жена там не беше неговата Цвета,даже сянката и не бе.
Цвета стоеше вкаменена.Знаеше че Георги е наблизо,но нямаше сили да го погледне.Времето се бе превърнало в кошмар.Всяка нощ мъжът и идваше в съня и я гледаш.Не с укор,не с омраза а с болка и съжеление сякаш тя беше убитата.Цвета не мислеше за съда и присъдата.Тя сама се беше осъдила.Чакаше деня.Беше сигурна че мъжът и ще я повика.Беше спряла да съществува.Бе забравила всичко и всички.Бе станала убийца.
Съдията я попита дали се признава за виновна.
- Да - отговори тя.
Чу че Георги каза същото,но и тогава не го погледна.
Посрещна решението на съда за смъртна присъда с безразличие.Когато я отвеждаха от залата чу викът на Георги.Не се обърна.С този човек тя нямаше нищо.Не го обвиняваше.Не!Просто го бе изключила.Той остана в другият живот който бе свършил.
Влезе в килията и легна на твърдия одър.Не бе изморена.Искаше да заспи.Очакваше срещата там в съня.Не се излъга.Затвори очи и видя мъжа си.Той протегна ръка към нея с жест който и казваше - хайде ела!
Тя отвори очи и седна на леглото.Разви плитките увити около главата и.Те се спуснаха като змии готови да я захапят.Качи се на леглото,стигна до прозореца.Обви плитките около врата си и ги върза за решетките.Погледна небето,въздъхна и увисна.Плитките погалиха шията,сякаш не искаха да участват,поколебаха се и се впиха зашеметени отнемайки живота и.
Георги рухна.Не го събори смъртната присъда.Цвета го събори.
Адвокатите обжалваха присъдата.Родителите му стигнаха до царя и той го помилва.Замениха смъртната присъда с доживотна.
В затвора молеше Бог за прошка тъй както го беше научила майка му.Клетата жена живееше заради децата.
Годините течаха.Родителите му починаха.Синовете се ожениха.Родиха им се деца.Беше станал дядо.Никой не го посещаваше.Затворът беше далеч.Пишеха му.Брат му дълги години а после синовете когато пораснаха.
В затвора го сложиха да чисти канцелариите.там срещтна Мария - пощальонката.Вдовияа жена.Погребала съпруг и две дъщери рано,останала сама.Когато го помилваха заради добро поведение Мария му предложи дома си - малък но чист и удобен.Ожениха се и заживяха мирно и тихо.
Георги реши да доведе и синовете си в този град.Малкият му син се оказа умен и бързо се оправи.Големият обаче дерт му беше.
Това съдбата е справедливо нещо.Георги го разбра когато умря първият му внук само на двадесет години.Ако можеше щеше да легне в ковчега той ала не можеше.Когато след две години внезапно умряп малкият му син само на четирдесет - осъзнаплати си сметката.Двама уби,двама му взеха.Справедлив е Бог!Справедлив!
Последните месеци усещаше как силите му изтичат.Една болка гризеше гърдите му и нощите ставаха все по къси и къси.Жена му го навикваше да отидат на лекар и той се съгласи.Правиха му много изследвания.Доктора му каза да се прибере в къщи да си почине а жена му да чака за резултата.Георги тръгна,но по пътя осъзна,че го отпращат нарочно.Върна се и не видя жена си в коридора.Влесе в кабинета на лекаря.Доктора и жена му го погледнаха сепнато.
- Искам да знам истината - каза и седна.
– Имаш рак на белият дроб - каза лекаря.
– Колко ми остава да живея?
– Шест месеца най- много.Последните ще са най тежки.Ще ти слагаме инжекции за болките.
Справедлив е Бог!Справедлив!
Дните тичаха задъхани от товара.Отнасяха живота му.Любимите хора заприиждаха.Първа дойде майка му и седна до главата му.После баща му,брат му,сина му,внука му.Ала Георги чакаше.Знаеше че ще дойдат.Беше сигурен че са му простили.
Ето ги!Едната от ляво,другата от дясно.Двете жени на живота му.
Едната - майката на децата му.
Другата - страстта на съществото му!
Протегнаха ръце и Георги щастлив ги пое.
Отначало направи няколко несръчни движения за полет,но след малко се понесе нагоре,на там където в тунела блестеше светлината!

Птицата

Крилата и натежаха от умора.Трябваше да спре за кратко, да се скрие от изгарящите лъчи на слънцето. В ниското се очертаваха корони на дървета. Околността и се стори позната- като да беше идвала тук?!Остави се на течението да я свали. Замря неподвижна- толкова и се харесваше така! Течението на въздуха, колкото и слабо да бе през този ден, я издържа. Като движеща се лента я понесе надолу оставяйки я върху първото препречило се дърво.
– Здравей- въздъхна облекчено.
- Добре дошла- прошушна дървото уморено. Жегата го бе обгорила,както и нея. Сянката не бе достатъчна за разхлада. Въздуха гореше. Не смееше да отвори човка. Сякаш преглъщаше въглени.Огледа се зачудена на промяната тук. Дърветата бяха оредели. Повалени, обезжизнени, лежаха на земята. Тази картина я изплаши! Не видя живинка, не чу птича песен. Всичко сякаш бе мъртво. Сети се, че някъде тук имаше извор на малък поток. Реши да го намери. Птицата се стрелна между оределите клони, взирайки се внимателно в ниските скали. При второто претърсване откри каменна дупка,от която водата се прецеждаше като последни сълзи от старчески очи.Събираше се в корубата на едно повалено дърво и се губеше в Опустошението.
Птицата кацна на ръба на дървото в което се беше събрала вода - да пие и да освежи умореното си тяло.Гмурна се в живителната прохлада, доволна от сбъднатото желание.
Под дървото имаше мъхесто гнездо,примамливо и удобно.Отпусна се и заспа с надеждата, че никой няма да я безпокои.Че кой ли би могъл да го стори?! Никакви звуци не се долавяха. Птицата се събуждаше често с необяснимото усещане за опасност. За първи път и се случбаше да заспи на земята.Беше нещо необичайно ала от гледката на повалените дървета не знаеше кое би останало право до сутринта.Това бе вече повалено и образуваше удобно прикритие. Имаше вода, а храна....Ще потърси сутринта.
Нощта премина бавно в мълчанието на Опустошението.
Птицата видя Утрото, но не чу птича песен и не се реши да запее. Мълчешком се провря между оределите клони на дърветата без да срещне себеподобни. Не съзря и друи същества в гората.
Тя не бе попадала на такова място - странно и страшно!Трябваше да разбере защо бе така. Не се замисли за опасността. Изчака изгрева на слънцето търсейки храна, ала освен лишеи и мъхове нищо друго не намери. Слънчевите лъчи се стрелнаха към земята без да им попречи нищо. Птицата се извиси над дърветата летейки все по- високо и високо.Обходи с поглед парчето земя и съзря нещо странно.Големи каменни гъби посадени безразборно в едно кръгово Селище.От отворите им излизаха странни същества.
От една гъба се изтърколи Корем - заоблен,издут,сякаш всеки момент ще се пръсне.
Птиците дочу странен тракащ звук. Потърси источника с поглед и видя една Челюст, която поглъщаше всичко по пътя си.Малко отстрани, на един хълм се издигаше сама гъба. Нейният отвор бе от към върха. От там се издигна Мозък. От начало беше бял,ала Птицата видя че променя цвета си. Стана розов, червен, син, черен и отново вял. Това същество се рееше над останалите може би защото бе по леко?!
Внезапно две същества,горящи в огъня на страстта, се втурнаха едно към друго и се тръшнаха на земята докато се превърнаха на пепел. По време на тяхното изгаряне отскачаха въглени и полепваха по близкостоящите им и ги дамгосваха.Нещастниците се гърчеха от болка но не моцеха да се отдалечт защото бяха вързани със кръвни връзки.
Друго същество като слонски хобот се целеше в някого и изхвърляше боклуци.Птицата проследи за да види целта и видя Хората.Преведени и унили,те обслужваха съществата, безроподно, с някакво примирително доволство че съществуват. Едни от тях галеха Корема с пера,за да му доставят удоволствие.
Други побутваха от далеч към Челюста различни неща - къщи, коли, земя, бижута. Някой от Хората по невнимание попадаше твърде близо и Челюстта поглъщаше и него.
Трета група Хора ръкопляскаше на Мозъка, пееше му химни за възхвала и му закачаше благодарствени отличия.Птицата видя как Мозъка се залепи на един от Хората и го изсмука напълно.
Птицата кръжеше над това странно селище онемяла от всичко което виждаше.
И внезапно съзря Човека.Те бяха малко и държаха в ръцете си кошници.Птицата не виждаше какво има вътре и реши да слезе по ниско.
Никой долу не поглеждаше към небето - бяха го забравили съвсем.
Птицата се сниши до толкова че докосна главата на Човека и видя какво има в кошниците.
Птицата видя как Хобота изстреля към един човек метално парче боклук което го уцели.Човекът падна мъртъв но гърдите му се отвориха и от там излетя Пеперуда.
Малкото крилато същество доближи Ятицата докосна я и полетя с нея.Птицата знаеше че Пеперудата не може да лети нито толкова бързо нито толкова високо,но за сега щеше да е добра дружина.
Птицата реши да се върне на намереното място за да си починат.Птицата летеше бавно, оставяйки се на течението, за да може Пеперудата да я следва.Ала как ще живее това малко крилато?То се хранеше с цветен прашец а там на Мястото нямаше цветя!Как щеше да оживее?Ето че стигнаха.Птицата заведе Пеперудата до водата а тя самата уморено се отпусна във временното си гнездо.
Утрото неусетно се разсипа от изток и обагри небосклона.Птицата излетя,поздрави го мълчаливо и полетя поемайки нова посока.
Не след дълго видя Хълма,уморено прилегнал на припек.На билото му се бе разперило Цветето. Тя кацна до него,прошушна му колко е необходимо да тръгне с нея и Цветето се съгласи.То издърпа корените си от Хълма и Птицата внимателно го пое с човка. Щастлива полетя на зад към Мястото. Когато стигна го посади близо до водата. Цветето отвори листа и с въздишка се огледа. Пеперудата не повярва на пипалата си!Тя отново и отново обгалваше това красиво разтение щастлива че го притежава.
Един слънчев лъч се провря изненадващо и погали двойката. Птицата трепна, очарована от красотата на мига и запя!Дърветата не вярвайки се заоглеждаха,потръпвайки с малкото си още живи клони.Водата от извора се втурна по бързо, успя да прескочи дървената преграда която я задътжаше до сега.
Нощта дойде неусетно.Лухата надникна с едното си крайче и освети Мястото.Птицата дочу странен шум и се огледа - водата, водата ромолеше!Беше се превърнала в малък поток и бътзаше да очертае пътя си.Внезапно усети лек полъх - дърветата!Дърветата раздвижиха клоните си!
Нощта беше нова, неочаквана и чудна!
Утрото се втурна жизнерадостно и изпълни Мястото.Птицата се издигна поздравявайки с весели трели Зората.
Птицата се отправи отново към Хълма и събра семена.Върна се и ги разпръсна по протежение на Ручея.След няколко дни зеленина обагри живота им.От някъде долетя Калинка.След ден малко Бръмбарче.Станаха много!
Ала птицата изпита самота.Желанието да има дружка като нея я обсеби толкова силно, че сърчицето и се сви.
И тогава? И тогава чу заповедта на петия ден!
Птицата не губи време. Отправи се към Извора и кацна така че да се отрази във водата цялото и телце. Застана неподвижна и зачака. Чака дълго,но Птицата знаеше силата на закона.Когато времето се изпълни водата трепна,раздвижи се и Дружката излетя.
Да!Законът беше верен!Двете излетяха и запяха най красивата си песен.
Всичко се промени. Мястото поздрави Новината.Дърветата се изправиха съвсем. Цветето разпръсна семето си.Пеперудата и Калинката танцуваха. Ручеят запя игрибо.Бръмбърчето се присъедини към хорото.
Бяха живи! Бяха победили смъртта!
Птицата реши заедно с Дружката да отидат в Селището. Трябваше да помогнат на Хората!
Когато прелетяха само Човекът ги видя и се зарадва.Той не се учуди на двете крилати същества - поздрави ги зарадван.
Птицата и Дружката запяха доволни.Песента разсече тишината. Съществата се стъписаха. Те не вярваха на ушите си.Хората същоспряха,някои се опитаха да се изправят,ала гърбовете им,приклещени от примиренчеството, ги държаха здраво приведени!
Няколко чифта очи се изтръгнаха от плена и се взряха към небето.
Птицата и Дружката всеки ден отиваха в Селището и пееха. Все повече и повече очи се вдигаха освободени и гърбове се изправеха.
Съяествата се обеспокоиха. Те не искаха да загубят прислугата си. Не искаха да оставят Хората свободни. Определиха Птицата и дружката за враг номер едно. И се събраха да скроят унищожителният План.
Една нощ Планът узря.Съществата плениха Птицата и Дружката.Отрязаха им крилете и ги оставиха в центъра на Селището да ги виждат Хората.Организираха празник по случай победата.Раздадоха подаръци на верните.
Човекът не се отчая.Той съедини Огъня на Душата с Огъня на Ума.Чудото дойде!Небето се отвори и Огънят на Небето се съедини с Огънят на Земята.
Стана в миг на око! Огънят се втурна, обгърна Птицата и Дружката и ги понесе нагоре, нагоре, нагоре към вечността!