Жената която говори с небето

Бе застанала пред колибата вслушвайки се в пространството сякаш долавяше заглъхващите стъпки на ловците. Те се бяха отправили на юг, където очакваха да дойде храната необходима за тежката и дълга зима.Слънцето още не беше изгряло но Жената усещаше розовата зора която гъделичкаше лицето й с утренният бриз. Тя не помнеше колко дни бяха преминали в живота й, не защото бе оглупяла, а защото никога не беше ги броила.А и защо да ги брои?Дните идваха да се живеят не да се броят.
Беше слаба. Лицето и набръчкано като смачкана хартия ала очите и бяха големи и живи, изненадващо млади,пълни с мъдрост и необеснима тъга.Не беше тъга за миналото, защото всеки един ден който бе изживяла бе като стомна прясна вода за жадния. За бъдещето не тъгуваше защото го знаеше.Големият й беше разкрил истината на живота и тя тъчеше своята част с вярата че изъканато ще е точно по мярка. Тъгата не беше за очите защото виждаше все още света около себе си както и отвъд пространството, като орела, който се рееше над главата й сякаш бе неин небесен двойник. Не беше и за ушите, които чуваха даже пукота на клонка извън колибата.Нито за уморените си крака и ръце тъгуваше. Те бяха извършили всичката работа която им се полагаше но не бяха преустановили службата си. Бяха верни слуги и тя им беше благодарна.
Тъгата дойде в онзи ден когато Големият от Горе и разказа за чудните неща, които я очакват след като напусне този свят. Големият обаче каза че е още рано и че има много дни да му служи. Тя се подчини мълчешком, ала от тогава тъгата се загнезди в очите и попи от блясъка им. Знаеше че е безсмислено да пришпорва дните и продължи да живее така сякаш не знаеше нищо. Благодарността на дните беше мъдростта която и даряваха и тя оценяваше щедростта им.
Когато слънцето си тръгнеше, оставяше Мястото в прегръдките на планината, умората на деня се срутваше върху хората и ги поваляше.
Жената дълго стоеше на вън дочаквайки последната звезда. Това беше времето на спомените. Тя ги оставяше да гостуват черпейки ги с радостта на забравените чувства.
Понякога в спомените се втурваше морето с песента на вълните и крясъка на птиците. Пред очите се появиха избледнели образи останали в дълбочината на паметта й. Виждаше мъжа и жената които я бяха създали и няколко по малки деца. Там в колибата имаше и други хора, ала всичко бързо се разсейваше.
Спомни си първият ден в който разбра че е жена - страха от необяснимото и радостта от промяната.
Скоро след това дойде един млад мъж без брада, от другаде и я отведе. Всички я изпратиха с весел глъч и потупвания.Жената и мъжът които я бяха създали вървяха с нея до края на пътеката а тя и младият мъж продължиха пътя си. Той знаеше пътя. Знаеше къде има вода и храна. След като слънцето ги оставяше спяха на поляната до изгрева. Така преминаха няколко слънца. После навлязоха в място с много дървета. Там имаше странни животни които скачаха от клон на клон, закачаха се, смееха се, боричкаха се. Мъжът посочи две от тях, които се боричкаха по особен начин, различно от останалите. Втурваха се едно към друго, обвиваха ръце около телата си и доближаваха лицата си. После слязоха от дървото и се заборичкаха на земята. Едното легна а другото се отпусна върху него. Започнаха игра в чуден синхрон ала постепенно темпото се увеличаваше и звуците които издаваха животните се ускоряваха. В един миг замряха неподвижни и след малко се разделиха.
Мъжът я хвана за ръката, посочи животните, посочи себе си и после нея. Тя разбра поканата ала не отриагира. Не че не искаше да поиграят ала не бе свикнала още с него. Мъжът обаче не се отказа..Докосна я по лицето, после по гърдите и продължи да я докосва с бързи, топли пръсти. Полека лека и тя се включи в играта. Докосваше там където той не очакваше и се заливаше в смях от изненадата му. Той дръпна връзките на дрехата й и тя се свлече на земята. После се отдръпна, огледа я доволен и я докосна по откритието. Тя също дръпна връзките на покривалката му. Шока от гледката бе толкова силен, че жената отскочи назад и се скри зад близкият храст.
Беше ужасена от това което видя. Истина ли бе? Тя надникна из зад храста и го видя да стои неподвижен без престилката си с опулени от изненада очи. Видя "онова нещо" отново и разбра че това беше разликата им.
Мъжът се приближи към нея и подаде ръка. Тя я пое и плахо пристъпи към него. Докосна "онова нещо" и се убеди че е истинско. В този ден останаха на поляната до изворчето. Играха си отново и отново. Първият път я проряза болката, но всеки следващ път удоволствието бе по силно.
Установиха се на това място. Построиха си колиба, широка и топла. Мястото бе красиво. Имаше дървета и други разтения за храна. Имаше и вода.Останаха там и започнаха живота си.Дните минаваха. Увлечена в работа Жената не забеляза че корема й расте. Уплаши се но не каза нищо на мъжа. След още няколко слънца нещо в корема й промърда. Тя се ужаси и го посочи на мъжа. Той сложи ръка на корема й и стреснат отскочи назад и изчезна. Тя се натъжи много но продължи да посреща и изпраща слънцето. След десет слънца мъжа й се завърна. С него бе жената която я бе създала и още една млада. След мъжа и крачеше друг мъж също толкова млад като нейният.
Жената която я бе създала опипа корема й и след това я докосна по лицето. Това докосване бе толкова успокоително, че тя забрави страха си. Познаваше младата жена. Тя беше от предишното място.Мъжът каза че другият бе от неговото предишно място. Те се бяха чифтосали и търсеха тяхно място. Така станаха две двойки.Жените вършеха тяхната работа а мъжете - тяхната. Жената, която я беше създала не отделяше поглед от нея. Младата и се поклони от първият ден в знак на покорство. Мъжете също и се поклониха и я признаха за Главна.
Жената която я беше създала я събуждаше преди изгрев слънце и я учеше на всичко което тя самата знаеше. Тя беше много мъдра жена.
Зората разряза един бял облак, оцвети в розово сърцето му и го съедини в шепнещия вятър. Жената която говори с небето, докосна облака и разбра че е празен като изстискан мях и го побутна да продължи пътя си.
Селището все още спеше, но часът бързаше и скоро щеше да измъкне слънцето като уловена риба и да го запрати в световъртежа.
Жената която говори с небето, отметна мъглата и я закопча за рокчето на отиващата си луна. Тя я размята като булчински воал и се и се втурна да спи.
Жената се отпусна и отново се върна назад, назад, назад.
Болката я прорязваше отново и отново. Жената която я бе създала натискаше корема й и показаваше как да изтласква детето от вътрешността. Малкото човече изкочи и я освободи. Чу плачът, видя радостта в очите на жената която я беше създала. Беше станала като нея. Беше създала човек.
Така животът продължаваше. Децата идваха. Селището разтеше. Децата ставаха мъже, изчезваха за малко и се завръщаха с жена.Ала не тръгваха преди да се допитат до нея.
Времето я беше направило мъдра. То я беше научило че е част от всичко наоколо. Облаците й позволяваха да ги опипва както виме на овца. Звездите и разказваха дните, вятърът шепнеше открития а дъждът търсеше семена да ги прорасте.
Веднъж когато чакаше слънцето една звезда се втурна от небето към близката скала, оставяйки дирята си и тя я последва. Скалата бе издялана като стрелите които мъжът приготвяше преди да отиде на лов. Върхът сочеше небето сякаш готова да се устреми на там където бе домът на слънцето, луната и звездите. Жената не разбра как стигна до горе. Стана като бързите, рогати животни, които на скоци се носеха край нея без усилие и умора. В миг си помисли че Крилатият я взе и принесе ала не беше сигурна. Той се рееше над главата й, може би любопитен, може би завислив.
Там на върха за първи път чу ласкавият глас на Големият Отгоре. Той шепнеше на душата й истините на вековете. Откри й простите неща на сложният живот който никога не свършва. Нещата не изчезват - каза й Той. Те просто се променят. Нищо не е излишно и всичко е съвършенно. Защото всичко е чрез мен и аз съм Съвършенството.
- Когато си тръгнеш от тук - каза и Големият - ти яе се завърнеш във вечността която е кръг без начало и без край.Защото аз съм Вечността.
В този миг нещо я изправи и тя разпери ръце като птица в полет. Около нея се завъртя Огненият кръг. На където да погледнеше виждаше пламъците.Те не я горяха, просто я бяха вместили в пространството очертано от тях.
Когато се завърна в Селището беше някак различна. Имаше нова душа. Големият от Горе я беше попълнил с надежда както саксия както саксия с пръст и бе посадил дървото на вярата което по късно даде изобилен плод.
Слънцето не изменяше своя ход. Децата разтяха. Момчетата ставаха мъже и водеха жени от други селища. момичетата заминаваха изведени от момците на други селища. Мъжете ходеха на лов и обработваха земята. Жените раждаха,приготвяха храна, дрехи, беряха плодове.Животът бе като реката която преминаваше наблизо.
Мъжът до нея се прегърби, опадаха му зъбите, очите не виждаха и ръцете трепереха. Един ден след залеза на слънцето той се доближи до нея, погали я по лицето и погледна към скалата която сочеше Небето. Тя го разбра. Изпрати го до реката. Видя прегърбената му фигура да пълзи към върха. Мъжът бе поел своя последен път. Слънцето се скри, но тя остана до онзи миг в който усети сърцето си да спира. Тя махна с ръка, сигурна, че това е последният поздрав към отлитащата душа на мъжа който бе нейната половина.
Денят на Селището започваше от нейната колиба. Децата идваха на този свят през нейните ръце. Дъждът валеше през очите й.Всичко ставаше чрез нея а тя живееше чрез Големият от Небето.
През очите й мина и онази страшна, дълга зима в която свърши храната. Душите на малките човечета започнаха да отлитат.Тя се изкачи пак там на скалата и започна да вика Големият. Вика и се моли за помощ. Тогава Големият й говори със скръбно, суров глас. Упрекна я за разрешението което бе дала мъжете да вземат по две жени. Тя искаше да има повече деца които да стават мъже. Ала нещата се бяха объркали. Започнаха да се чуват викове и жените да размахват ръце които не галеха а причиняваха болка.
Жената която говореше с небето стоя дълго там на скалата. Стоя за да мисли. Решението дойде. Бе трудно ала правдиво.
Прибра се в селището и събра всички мъже. Нареди на онези които имаха две жени да построят отделна колиба за втората и децата. На младите отказа да вземат повече от една жена.Всички се подчиниха на решението й.Знаеха че е добро. Скоро след това зимата си отиде и ги освободи от болката и скръбта.
Слънцето се подаде зад скалата. Жената се изправи с мъка. Последните дни болката я съпровождаше. Тази нощ Големият я повика и тя с радост посрещна решението му.
Удари с трудност гонга пред колибата и седна. Не след дълго заприиждаха хората й.Дойдоха всички - стари,млади,малки и големи. Насядаха и очудени я загледаха.
Жената им каза че дойде часът да се прибере на небето. Хората ужасени я гледаха. Никой не бе допускал че тя еди ден ще си замине от тях. Истината бе толкова шокираща, че те не искаха да я приемат.
Един мъж се надигна от мястото си. Това беше първото момче което бе създала заедно с мъжа който си отиде. Сега той оставаше с най много изживяни слънца и луни. Приближи се до Жената която говори с небето и се свлече в нозете и. Тя гледаше вече побелялата му глава ала нямаше сили да го изправи.
Мъжът пръв разбра - бе дошъл края на една епоха за Селището. Мъдростта си отиваше и той не беше сигурен до къде стигаха следите и. Изправи се и седна на мястото си. Един след друг хората идваха пред нея и свеждаха глави в дълбок поклон с който казваха "сбогом". Когато всички се извървяха в хода на обичта, жената взе тоягата и пое последният път остабайки за винаги в това късче земя.
Слънцето беше към заник когато тя стигна до върха на скалата. Изправи се и разпери ръце. Беше като орела който се носеше над главата и сякаш я очакваше.
Жената впери поглед към небето. В даличината блесна светлина, бяла, като първият зимен валеж. Тя се устреми към нея, усещайки лекота. Очудена погледна надолу и видя тялото си полегнало уморено в последният си сън.
Разбра новината, зарадва се, и се понесе вече по бързо и по бързо, нетърпелива да стигне новият си дом.

Реброто на Ева

Отворих очи в странна тишина.Часовникът не беше звънял а аз бях будна?!
Е,да!Неделя е!Няма да ходя в холдинга.Обещах на майка да си остана днес в дома и да подредя мазето.Денят обещаваше да бъде хубав.Късна есен е ала слънцето се бе подало,усмихвайки се весело на света.Дърветата смирено се бяха попривели,а вятъра не ги закачаше.
Скочих от леглото,втурнах се в банята и се заиграх с веселите струйки вода,които се изсипаха върху ми. Запях а песента ми се понесе из цялата къща. Помилва цветята в саксиите на мама,заигра се в завесите на отворените прозорци,шмугна се в кафеварката и стана дует. Хареса ми тази покана.Облякох се на бързо и се втурнах в кухнята.
веселите,майчини очи ме посрещнаха,ръцете и се отделиха от мивката и се втурнаха в косата ми.
- Хайде,поспаланке,денят се преполови!
бутна ме на стола и стовари пред мен препълнена чиния от сутрешни лакомства.
- Помощ,помощ! - развиках се смутена от видяното и майчиния смях се смеси с моите престорено - възмутени възгласи.
Милата ми майчица не ме беше виждала така близо месец.Имах много работа и тя стоеше сама в къщи сред саксиите си и Фоби - белият сиамски котарак. Сетих се за обещанието си да изчистя мазето. Когато баща ми беше жив то беше "светая светих" за него. След смъртта му рядко слизахме там.
Изпих си кафето хрупайки вкусотиите на мам, уговорихме обяда и аз тръгнах към мазето.Целунах майчицата си и някъкъв странен смут облъхна сърцето ми.Майка се вгледа в очите ми,целуна ме по челото с нежност и погали косата ми.
- Хайде,скъпа,не се разделяме за винаги.Най много час ще бъдеш долу.
Излязох,завих в ляво и се спуснах по няколкото стъпала.Фоби,котаракът,се оплете в краката ми. Извиках му да се връща при мама ала той се направи на ни чул,ни разбрал. Оставих го да ме последва отваряйки желязната врата на мазето.Когато я постави баща ми доволен каза: - Сега е като херметически затворен блиндаж. Имам вода и храна достатъчно да изкарам месеци без да ме достигне никой и нищо!
По - късно този ден разбрах,колко истински бяха тези му думи.
Отворих вратата и натиснах електрическият ключ. Заля ме матова светлина.Вътре всичко беше по старому,ала по прашно и по разбъркано.
Мазето бе голямо и баща ми го бе разделил на сектори.От дясно на вратата бе монтиран санитарен възел - тоалетна с душ.От ляво - кътът на баща ми за неговото хоби.Събираше развалени детски,механизирани играчки и ги поправяше. После ги подаряваше на децата. Беше задържал няколко от моите за спомен.Сега стояха на полицата сякаш никога не бяха употребявани.
Имаше сектор за зимнина,за употребявани вещи с които майка не искаше да се раздели и моите детски вещи.Тук бяха креватчето ми,люлката ми,дървеното конче.беше ги подновил надявайки се да послужат на внука който така и не дочака. Повали го рано диабетът,открадвайки от майка ми радостта на старините и а от мен - дядото на децата ми които един ден исках да имам!
Имаше и кът за почивка. Книгите на баща ми,касетите с любимата музика,шахът. Всичко бе все още тук!
Майка ми не искаше баща ми да се мотае в къщи когато чисти. Той слизаше тук докато майка не позвъни. Цвънецът бе прокаран за тази цел.
Започнах работа.Спореше ми подредбата,чистенето ала някаква странна тъга ме бе обвзела каквато не бях усещала преди.Или както онзи смут в сърцето който ме обхвана преди да слеза тук.
Сякаш нещо ме обграждаше,късайки връзките на живота в който бях. Не исках да се оставям на това предчувствие. Пуснах любимата бащина музика и продължих без да се притеснявам за времето,знаех - мама ще позвъни за обяд. Отпуснах се на татковия фотьоил и съм заспала с мъркащия до мен Фоби.
Когато се събудих бях замаяна и нямах представа нито къде съм нито колко е часът.Беше ми необходимо около четвърт час за да дойде всичко на мястото си.В мазето нямаше часовник а и аз не бях взела моят. Измих си лицето зачудена защо майка не бе позвънила все още.
Отворих тежката,желязна врата и ме лъхна някаква странна миризма,неопределена,непозната.
Влязох в къщи но майка не се виждаше никъде. Яденето готово,печката угасена.Телевизора работеше,ала видях странно студио,без хора. Само предмети се виждаха. Близо до прозореца,там където обикновенно заставаше майка,когато искаше да види нещо навън,намерих дрехите и които носеше сутринта. Те стояха на земята сякаш майка ми се бе изнизала от тях.
Изнизала?Как?Какво? В дух ли се бе превърнала? О, Боже! Полудявам ли? Ужасена се изправих и изплашеният ми поглед се втурна през прозореца към улицата за да се ужася още повече. Вън не се виждаше човек,нито животно. Колите стояха сякаш гарирани. Бяха по средата на улицата сякаш внезапно спрели поради повреда.Слънцето също се бе спряло,малко преди апогея си. Облаците не съществуваха,вятър не се усещаше.
Тръгнах,като сомнабул,навън.
Дрехите,дрехите бяха на всякъде - по тротоарите,по дворовете,по улицата. Изхлузени по същия начин,който видях у дома. Приличаха на окапали шушулки от които пеперудите бяха отлетели. Приближих се до една кола и видях дрехите на шофьорската седалка. Изтичах до друга - и там дрехи.До трета,четвърта...о,Боже! Сънувам ли? Не може да виждам това което гледам! Невероятно е! Къде съм в същност? Познавах моята улица,моят квартал,моят дом. Тук бях израснала!Ала тези дрехи оставени навсякъде?Празните,внезапно спрели коли? Пустите къщи? Нито еди човек или животно? Само аз! Сама?В този град само? Или....не може да бъде!
Втурнах се обратно в къщи. Телевизора продължаваше да показва празното студио. По радиото се разнасяше един и същ мотив. Песента бе спряла на една точка...както слънцето!
Ужас ме обвзе! Цялото ми тяло настръхна! Изтичах на вън и тръгнах без посока. Съпровождаше ме странна тишина и тази проникваш до мозъка на костите ми гледка - дрехите!
Магазините бяха с отворени врати.Влязох в един.Същата гледка - дрехите,изхлузени дрехи навсякъде. Влязох в един ресторант. Дрехите стояха по столовете като набръчкани същества,безформени,обездуговени. Същества определящи една недействителна обстановка сякаш нарисувана от художник с развинтена фантазия.
Автобусът бе препълнен с дрехи,сякаш невидим вехтошар го бе спрял за да обере и други.
Битак!Ха,ха! Елате,елате да си изберете кой каквито дрехи иска! Хайде народе! Насам! Насам!
Стичащите се по лицето ми сълзи ме осъзнаха.
Сама съм! Сама! Аз и този вехтошарски свят!
Влязох в бижутереен магазин. Нанизах си гривни,пръстени,диадема...каквото си харесах.Поиграх си с диаманти,с пари,с всичко около мен. Всичко за каквото си бях мечтала сега го имах!
Аз съм най - красивата,най- умната,най - богатата! Нямаше кой да се сравни с мен!
Влязох в царският замък,седнах на трона, сложих си короната.
Къде са ми поданиците?
Защо ми е всичко това?
Захвърлих короната,бижутата,дрехите и останах чисто гола.
Гола!
Така! Само така! Нищо не ми е нужно освен еди отговор!!!
Нещо се мярна през огромните прозорци. Това ме озадачи. Птици? От къде?
Какво е всъщност това? Въпросите се запреплитаха в главата ми без отговор.
Съществата приличаха на мен с тази разлика че бяха изваяни от светлина - бяла,сякаш неонова,имаха крила - огромни които засенчваха лицата им.
Какво е това? Поданиците ми пристигнаха!
Ха! Ето ги! Че крилати!
Ха! коя царица има такива поданици?!
Аз! Аз! Аз!
Ала коя съм аз? Не съм царица! Никога не съм била! Коя съм?
Да! Да! Аз съм Ева! Ева! Ева!
А тези там?
Ангели!
Айде де! Всичко друго ми е в ръцете само ангели ми липсваха!
Ама наистина са ангели!
Стояха,по скоро висяха на една дистанция,която не се променяше.
Излязох от двореца и тръгнах към тях,но те пак отстояваха на същото разтояние.
Спрях се и седнах на моравата. Земята бе очудващо топла. Това бе едно от чудесата. Другото бе светлината която не изчезваше и водата.Храна имаше навсякъде.
Погледнах към ангелите. Бяха там и една нежност се носеше от тях към мен и ме обгръщаше със спокойствие сякаш бяпх в ръщете на майка си. Вече не се безпокоях за нищо. Знаех че решението бе взето и бе добро.
Времето бе спряло.Единственият показател за дните бе сънят ми. Той сякаш бе кодиран в мен.
Ангелите стояха на същото разтояние и след десет съня. Не разбирах защо не ме оставеха да се приближа.
Слънцето приличаше на забулен жълтък а морето бе толкова лениво че ми се струваше нарисувано.
Ах,тази самота! Не я понасям вече! Защо да съм сама,защо?
Сама ли бях? А ангелите? Те не са ли Божии същества? Погледнах ги и ми се стори че се приближиха.А може би Бог ги бе изпратил да не съм сама? Погледнах ги - отново се приближиха.Загледах се състедоточено и започнах молитвата която баба ме бе научила като малка.
- Отче наш,който си на небето - ангелите се приближаваха към мен. Без да спирам молитвата се изправих и тръгнах към тях. Крачка по крачка,дума по дума ние се събирахме. При края на молитвата ангелите ме бяха обградили и чудната им светлина бе обляла цялото ми тяло. Сякаш че станах като тях но без криле.
Без криле ли? Те ме обгърнаха и понесоха. Летях! Летях! Под мен земята се отдалечаваше а морето ми заприлича на махленска локва,а планините сякаш бяха дипли на женска пола.Не след дълго ангелите внимателно ме оставиха и се отдалечиха за да видя къде съм.
Беше чудна градина! най различни дървета,цъфтящи,плодоносни се виждаха наоколо. Цветята пръскаха чуден аромат. Слънцето се отразяваше по скъпоценни камъни и златни късове. От всякъде запреиждаха животни.Не изпитвах страх от тях нито те от мен.
Погалих сърнето,дръпнах ушето на зайче,слона ме пое с хобота си и ме качи на гърба си. Лъвът подтичваше след нас,птиците кацаха по мен. Направиха ме своя царица и аз ги признах за свои поданици.
– Боже всичко е прекрасно но къде е другият като мен? Къде е? Дай ми го Господи!
Внезапно пред мен се изправи една фигура. Беше от същата светлина като ангелите, но нямаше крила. Имаше ореол, като корона , около главата.
Познах го веднага и се преведох в дълбок поклон пред Божиите нозе.
Той ме повдигна,вгледа се в очите ми и ме попита:
- Наистина ли искаш друг като теб? Помисли си добре!
- О,Господи! Моля те! не искам да съм сама! Дай ми още един като мен! Моля те!
- Добре така да бъде! Ще заспиш за малко и когато се събудиш,другият ще бъде до теб! Ще бъде част от теб!
Спокойна полегнах на меката трева, знаейки,че това че този е последният ми сън сама.
Господ ме погали по лицето,започвайки от челото и една сладка дрямка ме обвзе.
Гмурнах се в съня със сигурността че в карая му ще намеря началото на новият ми свят!