КРЪСТЪТ НА ВРЕМЕТО

Мигове препускащи
коне необяздени.
Мигове - комета от небето
срутена,
вятър - развяващ мечтите
отрязани,
проклятие хванато в шепа.
Мигове щастливи
от Бога дадени,
нещастните - мои са всички,
трохи изхвърлени
отвънка на прага
за малките,прокудени птички.
Мигове звъннали там на вратата,
ала аз закъснявам отново,
кой е виновен?Не ме дочака?
Мигът или аз съм виновна?
Мигове песни за знойните
празници,
мигове - сълзи от вчера
пропуснати.
Мигове - наниз в живота
запазени
както в хербария
едно изсъхнало цвете!

-------------------------

Минути загубени в голямото лутане
минути на радост,любов и утеха,
минути захвърлени в скръбно униние,
минути съдрани като остаряла дреха.
Минути изплакани в миг на безверие,
минути затворени в клетка.
Птици отлитнали за винаги
не можейки да живеят зад решетка.
Минути утрешни - наптазно очаквани
примамвани с пусти надежди.
Събирам трохите на всички озпуснати
минути изминали,прежни!

--------------------

Часът внезапно почука на вратата,
отворих му смутено,неприготвена.
- Идваш рано! Защо не почака?
Защо не звънна по телефона?
А той ме погледна - уморено усмихнат
от толкова бързо препускане,
протегна стрелката
закова ме притихнала
и заедно хукнахме нататък.
Поспряхме за малко
в прегръдките парещи
за малко попаднахме в пустоша,
качихме се на въртележка от спомени,
опепесувахме надеждите лутащо.
Набрах си реколта посадена вчера.
Напълнох празни хамбари.
А там - в небосклона -
изгряваше утрето
и часът като сън го догони.
Закрепена на времето
шеметно,парещо,
напориста и малко безстрашна,
героиня на приказка -
истинска,дразнеща
препускам часа да притисна!

В ЧАС ПО ОБИЧ

на дъщерите ми





-Мамче,къде са звездите?
-В твоите очи!
-Къде е луната?
-Лицето ти!
-Къде е мамче,Слънчо?
-В сърчицето ти!
-А небето,небето къде е?
-Душичката ти,скъпа!
–Земята мамче,къде е?
-В крачката,които тичат,
ръчичките работливи,
засмяната устица,
развятата косица!
А дъждът,забрави ли дъждът?
-Солените сълзици от болка и капризи!
Ти си всичко,мила!
Цялата вселена събрана е в тебе!
И ти си там-в нея-
като бисер в мида!
Едно мъничко чудо от край
до край простряно,
като дъга небесна.
–А ти къде си,мамче?
–В утринната птича песен,
в росата върху цвете,
в облака небесен,
в плод събран на есен.
Сняг който топли
семето заспало.
В ручей разбълбукан
през полето засяно.
Майчината обич,
що света сътворява е
над всичко дъще.
Обич светла,непреходна,
една вселена цяла.

РУСАЛКИНИ СЪНИЩА

Пълната луна закачливо се усмихна в прозореца ми.Помахах й с ръка да не ме безпокои, но този мой жест остана напразен.
Надничаше и ме гъделичкаше подканяйки ме да стана.
Морето не се чуваше.Заспало ли беше или просто уморено, така и не можах да разбера от леглото ми. Махнах отново към луната да ме остави на мира, но усилията ми пак останаха напразни.
Изнизах се от чаршафа и излязох.
Луната усмихната мина пред мен, позлатявайки крачките ми и се устреми към морето.
Засмях се щастливо!
Отдавна таях в себе си желанието да се гмурна нощем в морето-без да го виждам само да го чувствам.
Оставих халата да се плъзне по гърба ми и да се свлече в краката-не ме интересуваше повече, без него се чувствах очарователно.
Луната погали раменете ми и се спря на гърдите.Зърната ми се изправиха за да приемат ласката. Морето лениво лизна пръстите на краката ми и нежно ме придърпа Не настояваше, само обещаваше.
Не бързах. Оставих го да ме обсебва-късче по късче. Да ме докосва, да ме лизва, да ме прегръща. Морските ласки бяха топли и отпускащи. Опознаваше всяка частичка от тялото ми и я обсебваше, нежно и властно!
Плъзгаше се покрай мене, поемаше ме и ме разтваряше в себе си. Бях само това което бе над водата. То оставаше все по малко. Усещането за преливане ме омайваше и разгръщаше знанието.
Русалката в мен се отцепваше зашеметявайки ме със своята същност. Тялото ми се изплъзна. Не искащо да знае за вчерашният ден.
Единствено главата ми остана над морето в своята реална същност.
До там!
Сложи граница и остави другите да се веселят. Беше страж - строг и верен.
Ала в един миг цялото ми тяло изгуби своята реалност. Гмурнах се в прегръдките на морето. Всеотдайно и страстно. Не мислех! Не съществуваха граници за чувствата.
Бях това море!
Бях всичко в него. Мидата със заспалата перла, кораловия риф, ятото хвърчащи риби шегуващи се с вятъра. Бях част от тази хармония!
За миг - вечност!
Излетях към повърхността понесена от прилива. Бях една вълничка скочила на пясъка. До мен ритмично дишаше Земята. Погледна ме сънено, усмихна се разбиращо и ме закрепи на плещите си.
Русалката въздъхна неудовлетворено, но мигът беше свършил.
Сетивата заеха местата си, утешавайки ме за следващия път. Знанието се вписа в душата.
Луната се беше прокраднала зад един облак за глътка почивка.
Краката ми тежаха още малко време.
Русалката ме погали и се скри някъде в кътчето на съществото ми.
Леглото въздъхна и смирено прие тялото ми.
Сън ли бе?
Не чувах морето!
Гмурнах се в съня!