БИТКАТА НА АНГЕЛИТЕ

Беше кошмарно време. Валеше ситен, но противен дъжд и всичко беше подгизнало от влага.
Мъжът вървеше вече трети ден. Само нощем и само по черните пътища. Не трябваше никой да го вижда. Беше уморен и раницата му тежеше. Знаеше какво го чака по пътя, но беше решил: няма никога да забрави помощта на приятеля си. Той работеше в милицията и беше предупредил баща му за ареста. Благ човек беше баща му, проповедник в евангелската църква. Не поиска да се скрие, но помоли сина си да не губи време. Само за два часа всичко беше уредено и младият мъж тръгна към гръцката граница. Там, в един сеновал, щеше го чака водач, който да го преведе през тайните пътеки към свободата.
И сега той, беглецът – уморен, но с вяра, че Бог няма да го изостави, крачеше към новия си живот. От време на време поглеждаше компаса на ръката си. Сверяваше извървения път с картата, която му даде човекът на приятеля му. И той беше евангелист, но таен. Трябваше да остане на службата си в милицията. Особено сега, когато започнаха гоненията, беше нужен. Пасторите не пожелаха да бягат, но спасяваха синовете си. Беше неговият ред.
Погледна отново компаса и разбра, че е наблизо. И след малко дървеният сеновал се открои в мрака като призрачен великан. Отвори внимателно вратата, затвори и извади фенера. Сеновалът беше голям, повече от сто квадрата. Всичко беше пълно с напластено дъхаво сено. Само пред вратата имаше около три метра свободно пространство. Миришеше на билки и този аромат го замая. Бяха му казали да се покачи на купите в дъното. Най-горе някой беше направил нещо като скривалище, постлано с топли черги и възглавници.
Той се преоблече със сухите дрехи от раницата си и изяде последната си храна. Тъкмо да започне да се моли, и чу скърцането на вратата. Стресна се, защото знаеше, че водачът му ще дойде чак по първи петли, а имаше още време дотогава.
Влезлият запали фенер. В светлината се показа мъж в черни дрехи и маска на лицето. Само очите и устата му се виждаха. Беглецът изчака да чуе уговорения сигнал, но долу цареше тишина. Младият мъж замълча, не се издаде.
Другият започна да взема от сеното и да го нарежда на купчини в полукръг. Бяха точно дванадесет. Последната нареди срещу тях. Сякаш щеше да има някакво събрание.
Когато приключи, вратата отново се отвори и един след друг започнаха да влизат мъже, облечени по същия начин – в черни дрехи и с маски, които скриваха лицата им. Всеки сядаше на купчината сено, без да отрони дума. Цареше пълна тишина.
По тялото на младия мъж полазиха тръпки. За пръв път го обзе този страх. Започна да се моли на ум, но продължи да гледа.
Когато всички насядаха, се чу свистене на вятър и някакво същество се изправи в средата на празното пространство. И то беше в черни одежди, но имаше крила... опашка... и рога.
Беглецът се разтрепера. Ужас обзе изтощеното му тяло и той падна на колене. Молитвата, която отекна в главата му, беше като начало – непознато и тайнствено спасение.   Думите сякаш минаваха през всяка негова клетка, залюляваха я и я успокояваха като река чиста, река милостива и топла като ръката на Бог. Не ги разбираше, но знаеше, че говори на някого.
Изведнъж покривът над него се отвори и заприиждаха ангели. Бяха бели и светлина извираше от тях. Дванадесет се събраха. Последен дойде още един. Беше по-различен – имаше два чифта криле. Втурнаха се в сеновала и започна битка.
Човекът трепереше, но не спря молитвата. Вече се молеше на глас. Един след друг ангелите отлитаха, отнасяйки със себе си и по едно черно същество. Последни останаха главните. Дяволът успя да се изкубне и отлетя. След него излетя и арахангелът.
Сеновалът се изпразни. Младият мъж стоеше изправен, без да може да помръдне. Сън ли беше това, или всичко се бе случило наяве? Не посмя да слезе.
След малко чу вратата отново да се отваря и уговореният сигнал на водача се залута между напластеното сено. Чак тогава беглецът, вече по-спокоен, отговори, взе си раницата и слезе долу. Плахият лъч на фенерчето освети мъж на неговата възраст, който го посрещна с усмивка.
– Добро утро! – бодро поздрави той. – Слава на Бога, пристигнал си благополучно. Още два часа преход и сме на гръцка земя. Там те очакват вече.
– Добро утро, брате! Има ли някаква информация за семейството ми?
– Да. Арестували са баща ти. Майка ти и сестрите ти са интернирани в едно смолянско село, но са добре. Не се безпокой! Бог ще ги пази. Хайде да тръгваме.
В този момент погледът му попадна на разхвърлените купчини сено и черната маска до една от тях. Човекът я взе и учудено погледна.
– Какво е ставало тук? Вчера следобед дойдох и всичко беше наред. Ти така ли свари?
Младият мъж кимна с глава. Не посмя да каже истината, която току-що беше разбрал. Махна неопределено с ръка и тръгна към вратата. Другият постоя малко, хвърли маската и тръгна след него. Пътят не беше дълъг, а и дъждът спря. Стигнаха първата къща на малкото гранично селце. Водачът спря до нея, почука предпазливо и вратата веднага се отвори. Вътре беше топло и уютно. Масата беше сложена и газовата лампа осветяваше дружелюбните лица на домакините.
Сутринта младият мъж стана рано, изми се и се погледна в огледалото. То беше старо и малко потъмняло, но ясно му показа ангела, който беше разперил крила над него!

СБОГУВАНЕ

Най-после среща с него!
Вече не помнеше откога беше влюбена в Борис. Със сестра му станаха приятелки още от първи клас. Живееха наблизо – от двете страни на реката. Харесваше им да стоят на дървеното мостче и да гледат водата. През пролетта тя беше буйна и стръвно подкопаваше бреговете от двете страни. Но през лятото изтъняваше като косъм и само тук-там се образуваха малки вирчета, в които дребни червеноперки игриво се премятаха.
Когато поотраснаха, набраха смелост и слязоха долу, в самото корито. Скоро плахите им стъпки утъпкаха тънка пътечка. Току под моста имаше няколко храста. Бяха гъсти и зелените им клонки скриваха всичко. Там си направиха скривалище. Дадоха си дума да не казват на никого. Докато един ден не ги изненада братът на Живка – Борис. Беше ги проследил. Така станаха трима. Някъде по това време се влюби в него.
Той беше с пет години по-голям от тях и знаеше толкова много неща. Беше много умен за възрастта си. Станаха приятели. Отнасяше се с нея все едно му беше втора сестра. А тя запази тайната на своята любов, макар че от това я болеше.
Пораснаха заедно. Борис имаше и приятелки, с които ги запознаваше. Сестра му приемаше всяка. Не че я харесваше, но беше приятелка на брат й. Но Люба се измъчваше жестоко и често плачеше скришом. Само че нямаше сили да му разкрие истината.
Той завърши гимназия и отиде да следва. Идваше си през ваканциите и рядко го виждаше. С Живка все още слизаха до реката, но вече много по-рядко... само в трудни моменти... в края на поредната любов... поредното разочарование. Живка я питаше защо няма приятел, но тя не посмя да сподели. Един ден й даде снимка – тя и Борис през последната ваканция. Сложи я в рамка. Живка я видя и я погледна странно, но нищо не каза.
Когато Борис се прибра за празниците, я поканиха да посрещне Новата година с тях. Живка й каза, че Борис няма приятелка и ще й бъде кавалер. Беше прекрасна вечер. Така започнаха плахо да променят отношенията си. Той замина отново, а лятото тя замина в чужбина. Бяха й уредили да следва в Германия. Имаше телефонни разговори. Той се дипломира и започна работа. Тя се прибра за празника. Щяха отново да празнуват заедно Новата година, но вече като двойка. Беше щастлива.
Сега стоеше пред огледалото в новия си тоалет, сложила внимателно грима си, и си мислеше за съдбата. Беше й някак притеснено и една тежка ръка свиваше сърцето й като в менгеме. Чудеше се защо. Всичко беше наред. Беше му признала любовта си, той също беше признал, че винаги е бил влюбен в нея, но не е посмял да й каже. Очакваше ги щастлив съвместен живот. В този момент видя лицето му в огледалото. Той я гледаше със своята странна усмивка. После изпрати въздушна целувка, помаха с ръка и изчезна.
Люба се вцепени и за миг загуби съзнание.
Свести се от телефонен звън, който спря живота й завинаги в този отрязък от времето.


***

Просто не видя откъде изскочи другата кола. Връхлетя отгоре му сякаш от нищото. Борис не усети болка. Смъртта му беше бърза и милостива

КОЗЕЛЪТ КОЛЬО

Ветеринарният лекар си тананикаше в такт с музиката. Колата подскачаше по селския път, но това не го ядосваше, напротив – беше му приятно да усеща неравната земя под себе си. Днес беше на обиколка в района. Имаше само още едно село. Той нарочно го беше оставил за последно. Харесваше шепата хора, които бяха останали верни на корените си. Бяха десет семейни двойки, две стари моми, един парясан мъж и един самотен старец, наближаващ стоте. Само едната двойка, които скоро се бяха събрали, бяха по-млади от другите. Всички бяха мили и весели хора, но докторът най-много си харесваше Кольо – козела на дядо Христо. Синът му беше донесъл в епруветка сперма от едно турско село и той оплоди няколко кози. От тях само едно мъжко се пръкна и израсна расов красавец. Имаше дълга светлокафява козина, която слънцето богато позлатяваше по пладне. Рогата му не бяха дълги, но се завиваха красиво нагоре като женски букли. Селяните водеха всичките си кози при Кольо с надеждата, че ще се пръкне и друг като него, но мераците им оставаха напразни.
Докторът не можеше да си изкриви душата – харесваше го тоя козел... Беше предупредил стопанина му да не го пресилва и понякога не успяваха да оплодят всички  козички, които му водеха. А от чакането за ред, на козите понякога им се отщяваше, преди козелът да ги е минал. И тогава започваше такова кандърдисване и такива благи попържни по цялото козе родословие, каквито само кротката селска душа може да носи в себе си. Изобщо, колорит отвсякъде.
На доктора всичко това много му допадаше, затова сега си свирукаше, радостен, че ще види любимеца си и цялата тарапана и суматоха, която създаваше около себе си. Беше предупредил дядо Христо и отдалеч видя, че той очаква на вратата. Прегледа козела, порадва му се, поприказва с дядото и тръгна да си ходи. Преди да излезе, се обърна и помоли:
– Дядо Христо, продай ми една чашка сперма от козела, че да оплодя козички надалеч. Добре ще ти платят хората. Показах им снимка на Кольо и да знаеш, много го харесаха.
Бай Христо изненадано го погледна, но нищо не каза. Докторът се повъртя малко, пък като не получи отговор, седна в колата, подкара, пусна си музиката и пак засвири с уста, без да предположи каква каша щеше да се забърка след предложението му.
Дядо Христо постоя доста време, вгледан в Кольо, поклати загадъчно глава, сякаш да пропъди някоя досадна муха, и се запъти към къщи. Беше решил да не споделя нищо с баба Вана, защото това не беше хич женска работа. Следобедът мина много бавно за него, въпреки че бабата му отвори доста работа, а нощта, още по-бавна, му кроеше номер – не го остави да спи спокойно, а все му показваше предложението на доктора като розова съблазън.
Сутринта рано-рано, без да закусва, хукна навън, за почуда на бабата. Отиде в задния двор, обади се на мъжкото население и насрочи спешна среща. Не се наложи да чака дълго. Любопитството на старците сякаш им беше дало криле и те бързо довтасаха. Естествено, пръв дотича Дечо. Той нали беше най-млад... Само на 73 години и както обичаше да казва, мъж в разцвета на силите си. Събраха се всички и нетърпеливо зачакаха да чуят причината за сбирката. След като разбраха за какво иде реч, се спогледаха и се умислиха. Пръв се обади дядо Митре:
– И как ще му вземем семето? Кольо не ни допуска да влезем във владенията му. А и да ни пусне, онова, другото, кой ще му го направи?
– Аз ще да го вържа – каза бай Христо, – мене барем слуша. Ще му спъна и краката. Ама другото... Там не знам веки. Бая години минаха...
Старците се умълчаха, угрижени, че никой не се наема да направи кефа на козела и да му вземе семето.
Кахърна се въртеше и баба Вана, докато хранеше кокошките. Дерт й беше защо Христю (така му викаше) не закуса. Проточи врат като костенурка, поглеждайки към обора, и видя събраната групичка старци. Изненада я тази ранна сбирка, но по я изненадаха посърналите им физиономии. Тя се ядоса, че заговорничат тайно и без нейно съгласие, и реши да си го върне. Извади телефона от кесията, дето висеше на колана й, и събра бабите на извънредно съвещание. Каза им, че е спешно, и те, зарязвайки всичко, скоро се дотътриха тромаво. Само най-младата, 70-годишната Дечова пъргавица, весело подтичваше.
Баба Вана им показа мъжете и сподели намисления план за отмъщение, като любезно завърши предложението си с една люта клетва. Планът беше приет без възражения и бабата тръгна тихо, както котка, обикаляща издалеч паница с чуждо мляко. И никой от старците не усети, когато тя се приближи зад приведените им гърбове. В този момент Дечо тъкмо се пазареше:
– Парите, дето ги дава докторът за чашка семе, не са никак малко. Ако ми дадеш половината, аз съм мераклия да издоя Кольо. Така де, малко туй-онуй и готово. То си е добиче все пак...
Баба Вана направо се втрещи от изненада, но бързо се окопити и налетя на мъжкото събрание като хала:
– Аааа, дърти пергиши! Що сте намислили, бе? Не ви е срам!
– Де, де, Вано? Таман ще заплодим повече козички.
– Божкееее! – още повече се ядоса баба Вана, а дружината й, чувайки бойния глас, забрави за плана и се спусна на помощ. – Чавка ли ви изпи акълите, бре, чумата да ви тръшне всичките! Ще отнемете на животинките най-хубавия ден от живота ли? Козичката цяла година чака този ден – да я доведат тук, пък този красавец да се разиграе около нея и после – хоп! – върху й. Как ще да я лишите от тази радост? Той, козелът, много козички ще скача, ала козичката саде този козел има.
Фуча баба Вана, фуча, пък млъкна да си почине. Чак тогава Китка, Дечовата хубавица, свари да я успокои:
– Лельо Вано, ма! Лельо Вано – задърпа я тя, – той Кольо е надарен. И за чуждите кози ще има, и ти няма да артисаш.
– Ба! То па оставаше да артисам! – сопна се бабата и едва тогава забеляза какво става наоколо: мъжът й беше засукал мустак и се хилеше с широко зейнала беззъба уста, защото от бързане си беше забравил чейнето. Коремът на дядо Вътьо се друсаше от смях, а той си го подпираше с две ръце, зер да не вземе да падне. Баба Вана се обърна да види и дружките си. Те бяха закрили уста с краищата на забрадките, но от очите им течаха сълзи от смях.
Само Кольо невъзмутимо ги наблюдаваше от обора. После им обърна гръб, завъртя глава и тръсна дългата си светлокафява козина, а слънцето, показвайки се от крайчето на един облак, щедро я обсипа в злато.

ПЛЕТАЧКАТА

 

Старата жена седеше на нещо, но не се виждаше какво.
Бе облечена с широка дреха която падаше на дипли върху тялото й. Косата й бе скрита под забрадка. Краката не се виждаха.
До нея беше подпряна тояга. Може би служеше за бастун. 
Не просеше. Плетеше на две куки нещо, което не се разбираше какво точно е. Имаше едно синьо кълбо, но плетката беше разноцветна. Явно кълбото се сменяше.. Изплетеното бе навито на топка и си личеше, че плете от доста време едно и също.
Не, не просеше и точно това заинтригуваше хората. Те се спираха и гледаха плетката.
Тя се усмихваше сладко на спрелият се и казваше някак замислено:
– Съдбата, съдбата. Всеки сам си плете съдбата. Бог дава само кълбото и куките.

                               ВЕЧЕРНО


Застилам леглото и слагам
двете стари възглавници
пълни със спомени
и със солта на сълзи изплакани..
Аз и нощта сме верни приятелки.
Тя ме забавлява със сънища
а аз й оставям мечтите
и чашата вино недопито,
първата целувка
забодена в сърцето
и последната раздяла.
Разделям с нея самотата
закачена на птиче крило
отлетяла към несбъднати срещи.
Застилам леглото
и слагам двете стари възглавници
с дъх на любов!

на татко и мама с много любов

******

Свещта пред портрета ви догаря
и плаче с парафинови сълзи.
Отдавна тук ви няма
а живота продължава да лети.
Отминават годините по пътя
кога със радост и кога с тъга,
а в сърцето спомена е скътан
за ласките на майчина ръка.
За благата таткова усмивка,
за дните пълни с веселба.
Забрава не покрива ви чертите
и не изстива във душата любовта!

час за размисъл

Всички казват че в края на годината е врема за размисъл. Майната им на всички дето си мислят че може ей,така,да седнеш и да започнеш.Ей,хора,живот е това,живот! Цяла година си го живял и сега за час или два да си припомниш всичко.Че да не е филм,а?!И филм да беше пак няма да успееш да осмислиш всичко.Айде,да не си говорим лакардии ( както казваше дядо ми ).Да не е лесно да си припомняш всичко преживяно? Пък и защо?! Има толкова много неща които не искам да си спомням - по добре да не се бяха случвали - ама,на! Случили са се! И сега - к'во? Да ги приживея отново спомняйки си за тях!А не!Мерси съм!! Не ща!! Пък хубавите - аз и така си ги припомням постоянно! Радват ме,топлят ме. С тях преминавам през лошите - ония които ме заплюват в сърцето. Всеки ми казва - "такъв съм.Или ме приемаш или не ме приемаш" а искат да сложат мен в техният калъп - само и само да ме обичат! А,не! Не ща! Не че ми е много добре сама със себе си ала аз съм си,бре хора!С всичко мое! И с доброто и с лошото!Нито съм черен дявол,нито съм бял ангел! Човек съм бре! Как не разбрахте?! Ами ще си отида де!Вие така или иначе не ме виждате.Модела си гледате! Ще си отида! Ще седна на Пътя и ще чакам.Ала няма да чакам просто така!Ще си взема фенер,голям фенер и ще се осветя. Всички да ме виждат и от всякъде да ме виждат! Мене да виждат а не моделът си за мен! Айде сега да ставам! Стига толкоз равносметка! Що съм сторила- сторила! Този който ме приема ще ме оправдае а онзи дето ме отхвърля винаги ще намери причини да оправдае себе си! Тъй де! Празни приказки са за поуките. Не поуки а науки трябва да прибираш. Или се учиш да изхвърляш болката или се давиш в нея! Или се учиш да събираш радост - както пчелата меда - или оставаш ялов,щото само радостта ражда радост!