Жената седеше унило и не обръщаше внимание на шума около себе си. Въпреки че хората се стараеха да говорят тихо, шепотът им сякаш изпълваше цялата зала. Тя не искаше да вдигне глава, защото срещу нея стоеше нейната първа любов, мъжът на живота й, който след малко щеше да стане бившият й съпруг.
Първите години след сватбата и двамата бяха доволни, че тя не забременяваше – градяха кариерите си с успех. Когато най-после решиха да имат дете, се сблъскаха с най-неприятната истина – тя не можеше да има деца.
Оттогава отношението на съпруга й се промени. Не, не беше груб или студен, но се отнасяше към нея като болно дете... неизлечимо болно, което щеше да си отиде един ден. А и тя беше оставила всички решения в неговите ръце. Зарови се в кариерата си. Защити докторска степен и беше назначена на по-висока позиция. Когато му съобщи новината, той я поздрави, пожелавайки й още по-големи успехи. Но безразличието в гласа му я прободе в сърцето.
– Мила, не искам да се занимаваш повече с домакинската работа. Имаме достатъчно средства, за да наемем жена.
Вечеряха, когато той каза това. Тя го погледна учудено, но срещна поглед, който й даде да разбере, че вече беше взел решението.
– Както кажеш...
– Утре ще доведа жената.
Тя кимна с глава, без да каже нищо повече. Когато се върна от работа на другия ден, апартаментът блестеше от чистота и ухаеше на свежо. Не че тя не го поддържаше чист, но ограниченото й свободно време не даваше възможност за идеална чистота.
На печката имаше вечеря, която се оказа наистина вкусна.
Жената си беше отишла. Явно работното й време беше четири часа. В събота и неделя не идваше.
Мина почти месец, без тя да види домашната си помощничка. Съпругът й никога не говореше за нея, а и тя не го разпита.
Една нощ се събуди със силно главоболие и температура. С Дамян вече не спяха заедно. Идваше при нея от време на време и тя го приемаше с радост. Обичаше го. Събиранията с приятелите не бяха се променили и те не забелязваха нищо от промяната в отношенията им, нито студенината, която се беше настанила между тях.
– Какво ти е? – Той се стъписа от вида й, когато тя влезе за закуска.
– Може би грип. Не се притеснявай. Ще се облека и ще отида на лекар.
– Не, няма да излизаш. Ще се обадя на Владо да дойде и да те прегледа. Помощничката ще дойде всеки момент и ще ти направи чай и пилешка супа. Ще се опитам да се върна рано.
– Не се притеснявай, моля те.
– Това аз ще реша, Мила. Отивай да лягаш!
В осем и половина чу вратата да се отключва и разбра, че жената е дошла. Сигурно мъжът й я беше предупредил и Мила чу стъпките й да се приближават към нейната стая. След малко чу деликатното й почукване на вратата.
– Влез – високо каза Мила, обзета от любопитство.
Вратата се отвори и на прага застана млада жена. Едва ли беше на повече от двадесет и две години. Беше висока и добре сложена. Не беше нито слаба, нито пълна; красиви форми, приятно заоблени; хубаво лице със светли очи. Не беше красавица, но беше симпатична.
– Добър ден, госпожо. Аз съм Стела. Как сте?
– Добър ден, Стела. Не съм много добре – каза Мила и я огледа крадешком.
– Ще ви направя чай. Донесох билки. Баба ги събира. Много помагат.
– Благодаря ти...
Младата жена излезе. Мила се замисли. Стана й интересно откъде мъжът й е намерил това момиче. Беше странно, че на тази възраст може да стане домашна прислужница и да се справя така добре. Тя си мислеше, че жената, която идва, е някоя на средна възраст, домакиня със семейство и богат опит в грижа за другите.
Чу звънеца. Сигурно беше Владо, докторът – стар приятел на Дамян и семеен лекар. Вратата се отвори.
– Яяяя, младата госпожа в леглото. Какво става, Мила?
– Знам ли какво става! – сопна му се тя. – Ти ще ми кажеш.
Вратата отново се отвори. Беше Стела.
– Ще имате ли нужда от мен?
Владо се обърна:
– Аааа, Стела. Няма да имам нужда от теб засега. После ще отидеш до аптеката. Хайде, Мила, да видим какво си отглеждаш...
Прегледът започна.
– Вирусна инфекция. – Каза го с облекчение. – Няма да позволим да се задълбочи, нали? Ще си послушна и ще си пиеш лекарствата. Ще пазиш леглото поне пет дни. Стела ще се грижи за теб. Тя е медицинска сестра.
– Значи я познаваш?
– Да. Преди години ни я изпратиха от дом за сираци. За санитарка, но се оказа много умна, приветлива и работна. Завърши медицински институт. Сега, освен у вас, продължава да работи и в болницата. Решила е да си купува къща и събира пари. Смело момиче е. Сама е. Не разбирам защо не се омъжва, но съм сигурен, че знае какво иска от живота. Разбрахме се с теб.
– Да, Владо. Ще съм послушна – каза тя и се усмихна само с ъгълчетата на устните си.
– И ако има нещо обезпокойтелно, извикай ме.
– Разбира се. Благодаря ти.
– Тръгвам. Ще дам на Стела рецептата.
Владо излезе, а след него в стаята пристъпи Стела.
– Нося ви чая, госпожо.
– Моля те, наричай ме просто Мила. Без „госпожо”. Става ли?
– Както кажете... Мила. Отивам до аптеката.
Мила кимна с глава. Чу затварянето на външната врата и се замисли. Чаят беше уханен и вкусен. Изпи го с удоволствие. Стела се върна бързо и донесе лекарствата. Раздели ги по предписание, донесе чаша с вода и излезе. Всичко това направи бързо, но мълчаливо. И Мила не каза нищо освен „благодаря”. Скоро из къщата се разнесе аромат на рози от препарата за почистване. Към десет часа Мила отново чу стъпките да приближават вратата. Стела носеше чиния с плодова салата.
– Трябва да ядете много плодове сега.
– Добре. Благодаря ти, Стела. Ще хапна. Оставете ги на малката масичка до прозореца.
Момичето остави плодовете и се запъти към вратата. Поспря се за миг и се обърна.
– Съпругът ви каза да направя пилешка супа, но ако искате нещо различно...
– Не, не искам друго. Съпругът ми винаги знае от какво имам нужда.
Супата беше превъзходна. Изяде я с удоволствие и похвали момичето. Стела не реагира на похвалата, сякаш това беше нещо напълно нормално. След като си изпи лекарствата, Мила се унесе и не разбра кога мъжът й се прибра. Усети го едва когато пипна челото й.
– Температурата ти е спаднала. Искаш ли да остана при теб тази нощ? Ще разпъна походното легло.
– Не, недей. Не се притеснявай. По-добре съм от сутринта.
– Ако искаш, ела в салона. Ще си пуснем някой филм. За вечеря Стела ти е направила нещо леко. Така каза.
– Добре, ще дойда.
Вечеряха суфле. И то като супата, беше добре приготвено.
– Стела е много добра и в чистенето, и готвенето – отбеляза Мила. – Мълчалива е и не досажда. Идеална прислужница.
– Има много добри препоръки. Не бих я взел иначе.
Повече не говориха по този въпрос. Мила скоро оздравя и тръгна на работа. Повече не видя Стела, но присъствието й беше очевидно. Дните минаваха. Отношенията с Делян не се промениха. Не говореха нищо за проблема си с децата. До онази вечер...
– Мила, говорих със Стела и тя е съгласна да ни помогне. Ще направим инвитро заплождане с нейна яйциклетка и материал от мен.
Мила така се изненада, че изтърва вилицата си на пода и тя изтрака заплашително.
– Какво каза?
– Моля ти се, няма да повтарям! Чу много добре. За тази добрина ние ще й купим малък апартамент. Утре имаме час при лекар.
Мила потръпна цялата. Стана и залитайки, без да каже дума, се запъти към спалнята си. Оттогава започна да очаква. Месецът измина, а мъжът й не казваше нищо. Няколко седмици по-късно той влезе в стаята й и някак информативно съобщи:
– Стела е бременна. Вече няма да работи тук. Ще доведа друга жена, но Стела ще остане да живее при нас. Искам да е пред очите ми.
– Както кажеш – каза Мила, без да го погледне.
– Ще живее в стаята за гости. Надявам се да няма проблеми.
– Защо да има проблеми? Тя носи твоето дете и трябва да бъде всичко наред.
– Точно така. Радвам се, че разбираш това.
Стела се нанесе. Новата жена беше добра, но Стела изрично каза, че сама ще се грижи за храната. Дамян не се възпротиви.
И така: прислужницата се занимаваше с чистотата, Стела се грижеше за храната и покупките, като продължаваше да ходи на работа в болницата. Работеше следобед по четири часа. Всеки имаше своите задължения, само Мила беше излишна в къщата. Имаше единствено работата си. Вечерите бяха скучни. Стела никога не оставаше при тях след вечерята. Една вечер Мила се опита да започне разговор за правната страна на тази ситуация, но Дамян я сряза:
– Това не е твоя работа. Аз съм се погрижил за всичко.
Така изминаха месеците. Очакваха раждането в началото на януари. Започнаха приготовленията за празниците. Трите жени украсяваха къщата. Стела се протегна да сложи звездата на върха на елхата, ала ръката й спря на средата и тя замръзна. После погледна към краката си. Водите й бяха изтекли. Мила не знаеше какво да прави, но другата жена беше раждала, затова хвана момичето за ръката и майчински занарежда:
– Хайде Стела, не се страхувай. Ела да си легнеш. Госпожо Мила, позвънете на съпруга си.
Дамян дойде скоро. Не беше сам. Владо беше с него и прегледа Стела.
– Ще остане тук. Не бързайте. Когато започнат болки през десет минути, тогава ще извикате линейката. Не пий течности – обърна се той към Стела, – само по малко вода. И не ставай от леглото.
Повече нямаше какво да се направи и като им пожела весели празници, докторът припряно се сбогува.
Минаха два дни в спорадични болки, но Стела се държеше. На 24 декември болките зачестиха и я заведоха в болницата. В първия час на Коледа тя роди здраво момче. Дамян беше много щастлив. Такъв Мила никога не беше го виждала. Върна се сама вкъщи. Не усети кога и той се прибра. През следващите дни не го видя изобщо. Не смееше да отиде до родилното. Първият работен ден за нея беше мъчение и тя с облекчение се прибра у дома. След малко входната врата се отвори и тежките стъпки на Дамян отекнаха в коридора.
– Утре ще прибера Стела и детето – каза той, без да поздрави.
– Но защо и Стела ще идва?
– Трябва да го кърми. Майчината кърма е много важна за новороденото. Ще остане един месец още.
Мила се радваше на бебето. Стела почти не разговаряше с нея, но това не я учудваше. Тя си беше такава от самото начало на съжителството им. Един ден обаче каза:
– Мила, моля те, не идвай често при бебето. Ти ходиш сред хора, а сега има много вируси. Нека да сме разумни. Когато идваш, слагай маска на устата си.
Мила не каза нищо, но вече влизаше само веднъж дневно. Маската я караше да се чувства като прокажена.
С Делян почти не се виждаха. Когато се върнеше от работа, той веднага отиваше при Стела и детето. После вечеряха тримата в столовата, но не разговаряха. В ума на Мила се въртяха какви ли не предположения, но нямаше начин да разбере дали съмненията й са действителност, или плод на фантазията й.
Минаха новогодишните празници. От лабораторията й предложиха да се включи в едно изследване, което налагаше дълга командировка. Трябваше да отсъства шест месеца и тя помоли за един ден, преди да се съгласи. Не знаеше какво да отговори. Когато Стела си тръгнеше, би трябвало тя да вземе майчинство, но Делян нищо не беше казал досега. Когато влезе вкъщи, разбра, че той вече се е прибрал. Видя палтото му на закачалката. Почука на вратата и Делян отвори, сякаш я чакаше. Неприятно усещане сви тревожно стомаха й, но тя го пропъди и каза:
– Може ли да поговорим?
– Да. И аз исках да ти предложа това. Чакай ме в салона.
Той дойде скоро. В ръцете си държеше някакви документи. Остави ги пред нея.
– Купих малка къща с двор. Ти винаги си мечтала за такава. Къщата е обзаведена и нищо не липсва. Искам да си отидеш от тук. Документите за развод са на новия ти адрес. Вече са там. И моля, не искам разправии.
Каза, обърна се и излезе. Мила стоеше, загубила усещането си за реалност. Погледна към елхата, която все още стоеше, но споменът за Рождество беше станал на прах!
😊
😛
😍
😯
