ЛЕТЕН ДЪЖД

Вали, вали. Като из ведро вали. Ала дъжда е студен. И морето е още студено. Морето си е море. Дъжда е друго нещо. От небето идва. Значи там горе е още студено. Слънцето не е напекло облаците и те имат студен дъжд. Всичко се е изпокрило. Нито птица нито животно. Че кой ще излезе в този студен дъжд.
Ех, какъв дъжд валеше през лятото тогава....когато бях на десет лазарника ( така казваше баба). Топъл дъжд. Слънцето грееше, а дъждът валеше. А ние цялата тумба хлапаци от махалата, голи до кръста, играехме танца на дъжда. Какъв е този танц ли? Той беше ритуален на детството ни. Първо всеки играеше за себе си. Ръцете играеха своя танц. Краката играеха своя танц. Беше нещо прекрасно. После всички се хващахме за ръце и играехме нашето детство.
Днес си спомних този летен дъжд. Той беше като детството - топъл и даващ живот.
И като детството си отиде....наваля се и отмина...
Гледам през прозореца дъжда, а той почуква сякаш ме вика. Излязах и протегнах ръка. Няколко студени капки се събраха в шепата ми. В този момент слънцето проникна през облак и се спря на тях. Затопли ги и ги оцвети. Усмихнах се на този слънчев дар. Той ми каза, че детството никога не си отива. Частица винаги остава от него...в спомена...в няколкото дъждовни капки събрани в шепата на една жена преминала шейсетте!!

ПЕПЕРУДЕНО МАТИНЕ

Тази сутри рано, рано, още слънцето не се бе показало, а аз на двора. Нали съм ранобудна булка, а двора с решетъчна ограда, всички комшийки да ме видят. 😊
Премитам и си подсвирквам, че ако някоя не е разбрала, че съм първа, да разбере. 😛
И в този момент от липата излитя ято пеперуди. Вече ви бях споменала, че започна любовният им период.
Бяха от един вид. Пъстропери - кафяво и жълто, но когато се вгледах внимателно всяка имаше и друг цвят, който я различаваше.
Пеперудино матине 😍
Няма начин да ви опиша красотата на танците им. Беше толкова синхронно, че ако имаше световно състезание между всички крилати, щяха да спечелят титлата.
Стоях изправена с метлата в ръце сякаш ме бе ударил гръм.
И те дойдоха 😯
Полетяха около мен. Галиха ме с крилата си, докосваха ме с пипалата и сякаш станах участник в танца!
Не разбрах как отлетяха. Още дълго стоях зашеметена докато не видях шашнатите физиономии на съседките, които бяха станали очевидци на случката.
Тръснах глава и се прибрах.
Бях щастлива, че танцувах с пеперудите!!

ДЕТСКИ ИСТОРИИ

Преди малко се обадих на дъщерята по скайпа. След като приключихме разговора с нея помолих да говоря с внука си. Той седна пред лаптопа.
- Здравей, миличък. Как е на баба най малкото момче? -питам аз.
Малкият ме гледа съсредоточено и отговаря :
- Бабо, която си там много си различна от баба когато си тука!

о-в Лесбос

Бях на разходка. Реших да разгледам градчето.
Моливос се намира на 60 км. от главният град на о-в Лесбос - Метелини.
Градчето е малко - 1200 жители,но много красиво. Почва от брега на морето и се "изкачва" по планината. Построено е на "етажи" като между тях има тесни и стръмни калдаръмени улички. Някои от тях са "покрити" с къщи и образуват тунел.
От двете страни са отворили врати малки магазинчета с най разнообразни туристически артикули. Приятни кафенета и уютни ресторанчета са отворили гостоприемно врати.
Дърветата,повечето салкъми,са стари и много красиви. Повечето от къщите приличат на нашите възрожденски от Жеравна.
Морската вода е светло синя и дъното на морето е покрито със сребрист пясък.
Морската ивица е камениста и плажната е тясна и ограничена.
На върха на планината се намира крепостта която е предпазвала градчето от пиратите.
Туристите все още са малко.
Пътя обратно беше по труден :)
Стръмните улички ме измориха и си мислех че повече няма да изляза.
До утре

РАЗМИСЛИ ПО ВЕЧЕРНО ВРЕМЕ

Снощи в часа на мисленето....да, имам си час на мислене :)
Не, не е обикновен час в който мисля за да си реша някой всекидневен проблем. В този час отварям вратата на ума си за всякакви мисли които дават отговор или път за отговор.
Часът е вечерен. Тогава природата затихва подготвяйки се за нощта. Човешкият шум също утихва. Онези които са излязли за нощен живот вече ги няма а оставащите са по домовете си в семейно спокойствие.
Та да се върна към началото :)
Мислех си снощи за стремежа на човека на всичко да слага граници....определения....етикет.
Е, да, ние самите сме ограничени в тялото - от главата до краката и от лявата ръка до дясната - и не можем да излезем от това тяло.Не осъзнаваме,че имаме Дух, който няма граници.
И всъщност него сме "вкарали" в клетката на тялото.
Като екзотична птица която очакваме да ни забавлява с песните си и да се хвалим с нея пред приятели и близки.

"АЗ" - ът е!
И странното е, че самият той не разбира, че чрез границите, определенията и етикетите към другите хора всъщност определя себе си!

КЪСМЕТ

"Роди ме мамо с късмет, па ме хвърли на смет". Тази поговорка често казваше баба. Тя и други споменаваше, ала сега няма да ви губя времето да ги цитирам всички. Важното е, че разбрахте смисълът. За късметя де. Или си го имаш или го нямаш. Баба казваше, че не се придобива.
Кога съм се родила пъпната връв била усукана около вратлето ми и не съм изплакала. Доктора ме хванал за крачетата и ме плеснал през дупето. Залюляла съм се и главичката ми се ударила в легена. Тогава легените не били пласмасови, а ламаринени. Мама казваше, че шамара на доктора по дупето не помогнал, а от удара в легена съм изплакала.
И до днес съм така. Трябва силен удар да получа за да изплача. Когато, обаче ударите са начесто, свиквах и вече не плача.
Заприличах на камък - удрят го, а от него искри изкачат.
Само това мое сърце все по меко става. Защото познава болката от всеки удар и съчувства на другите ударени. А и помага по бързо да оздравеят синините им.
Какво всъщност е "късмета". Баба казваше, че е дар от съдбата. Не можеш да го предизвикаш, нито сам да си го "изфабрикуваш". Някои го отричат. Те такива са с голямо самочувствие и за това. Не казвам, че те нямат късмет. Имат...имат, но считат, че го дължат на личните си способности. А съдбата се усмихва. И в един момент - хоп и затваря "кранчето" на късмета. Някои може да се осъзнаят, но повечето се ожесточават и си избират "врагове" за да има кого да обвиняват.
И аз съм от късметлиите. Намерих Пътя. Да, да. Късмет беше, защото Някой ми оставяше пътни знаци.
Може да ми кажете, че това не е късмет, но аз няма да ви разубеждавам :). Само ще ви се усмихна, ще ви погледна в очите и ще ви потупам по рамото.
Тъй, де, как да убедя някого, който не познава късмета, в късмета си?!!

Следобедна разходка

Слънцето бавно залязваше. Горещината на деня се изтегли полека,лека. Беше време за обичайната ми разходка из тесните,калдаръмени улички на градчето.
То вече беше препълнено с туристи, пленени от красотата му и за това реших да избегна уличките в по ниската му част.
Тръгнах на горе към крепостта,но в различна от предишният път посока. Нямаше опасност да се загубя. :)
Вървях и вдишвах аромата на салкъмите които бяха разцъфтели. Къщите,покрити с цветя, приличаха на украсени булки. :)
Чуваха се весели гласове и тук,таме срещах някого от жителите. Поздравявахме се с усмивка сякаш се познаваме отдавна и всеки продължаваше пътя си.
Изведнъж пред мен "изникна" друг сокак и застанах на кръстопът. Погледнах наляво,но уличката свиваше нанякъде.
Погледнах надясно и очите ми "заковаха". Видях нашата уличка - уличката от моето детство!
Сякаш попаднах в друго измерение което върна времето назад....много назад....поне 50 години назад.
Там където свиваше в дясно стоеше старият чинар. А под него на три столчета бяха седнали бабите - моята,маня Еленка и дебела Пена.
От очите ми строяха сълзи.Краката ми бяха омекнали и за миг се уплаших че ще седна на земята.
Не знам колко продължи това присъствие в миналото.
Всичко дойде на мястото си. Краката ми се отлепиха и продължиш към жените които весело си приказваха.
- Калиспера ( добър вечер ) - поздравих.
- Калиспера,калиспера = почти в хор ми отвърнаха те.
- Ела,седни при нас - направиха ми място на старата,вече почерняла,дървена пейка.
Седнах и започнахме женският си разговор. Те искаха всичко да знаят за мен. Най важното бе дали съм пришълка за малко или ще остана за дълго. Това ги интересуваше защото през зимата оставаха шепа жени жадни за нови приказки :)
Постоях около половин час и поех отново.
На връщане осъзнах че носим миналото си като гърбица на камила - там вътре е водата която ни спасява в дни на безводие!!!!!