ДУША ПЕПЕРУДА

Ах,тази болка!Пареща и късаща!Не стихва нито за миг-да си поема дъх,да събера сили.
Впива зъби и къса късче след късче.Оставам все по-малко и по малко.Цял век продължава!Няма ли край?Има ли начало?
Боже защо си ме изоставил?
Раждам се!
Какавидата се разпадна.Старите страсти и навици се изхлузиха и се разпръснаха-някак си странно и неочаквано,но мечтано.
Болката бе неописуема.Борбата за надмощие бе упорита и ми се струваше че никога няма да завърши.Години ли минаха,мигове ли-не зная.Зная само,че го исках това раждане-раждането на моето ново АЗ.
Старото отмина.Болезнено и силно-не искаше да изостави мястото което веше завладяло.
----------------------------

Пеперудата!Пеперудата се оттърси!Плахо разтвори крила-неумело и несигурно.
Не знаеше още коя е.Не разбираше че се бе родила.
Душа пеперуда!
Пърхаща още в болката на отминалото,белязана с раните на настоящето,разтваряше утрето с новата надежда.
-Господи погали я!Твоята святост е нейна и нейното безсмъртие е твое!
Болката,болката още диша!
Надига се и стихва като морска вълна,която ляга на брега уморена или може би победена?!
----------------------------

-Разкажи ми,разкажи ми за утрето-не млъквай!Денят не свършва!Крилата да закрепнат!
Душа Пеперуда!
-Дай ми трохица милост,в бездънието на вечността ще я нося!
-Разкажи ми как затихва болката от вчера?
-----------------------------

Молбата ме разцепваше на парченца.
Можех ли да и опиша всички изживяни дни?
Натрупаните грешки можех ли да изчистя?
Тя се раждаше нова и чиста,ала моето старо аз беше все още тука.
Болеше ме за "него".Не "го"мразех.Не можех да "го"мразя.Беше нещасно и слабо.Беше преживяло дни на болка,беше се наситило на борби.Обжалвах"го",но не "го"исках.
Имах нужда от новината на раждането.Имах нуцда да знам,че съм свободна.С оная свобода,която дава правото да обичаш.Правото да признаеш свободата на другия,да признаеш избора му,колкото и несправедлив да ти се струва.
Правото да надраснеш болката,унижението,да ги погледнеш от високо и да признаеш колко преходни и безстойностни са.
------------------------------

Ах,Душа Пеперуда!Красива и чудна!
Безпределна,стигаща отвъд хоризонта,мечтана.
Господи знам сега че не си ме изоставил.Знам,че винаги си ме водил-стъпка след стъпка-за този миг.
Прекланям ти се без думи,само с порива на душата ми и знам че ме разбираш.
------------------------------

Пърхащите криле се разтвориха неумело,но радостно.
Ах,Душа Пеперуда!!

Художника измамник

Мидената черупка се отвори внезапно и се намерих на странно място.Всичко бе еднообразно и безцветно.Беше без звуци,бе необитаемо.Нямаше небе,нямаше земя.Една празна черупка и аз.

Срашно!

Безчувствено!!

Реших да нарисувам картина.Но как?

Внезапно нещо се изправи пред мен.Една сянка.

- Какво си?-попитах

- Твоята мисъл-отговори

- Какво искаш-попитах

-Да рисувам-отговори

Оставих го.Да рисува!След като е моята мисъл-може.

-Ела-ме повика

Отворих очи.Веше чудесно!

Слънчево и топло.Дървета,храсти и цветя.Птичи песни и морето.Много,много хора.Усмивки и смях.Веселие.Един мъж държащ сърце.Лавров венец.Къяи с отворени врати.Прегръдки и хвалби.

Беше чудесно!

-Хайде влез-ме покани художника

Не се двуомих.Втурнах се и седнах на престола.Заспах в люлка от мечти.Времето ме подмина.На връщане се смили над мен.Духна силно и обърна люлката.Паднах и се ударих.Сърцето ми се разби на парчета.Плачейки ги събрах.Съединих ги с бодлива тел.Изправих се залитайки и се подпрях на надеждата.Сълзите измиха очите ми и прогледнах.Заваля истината и изчисти картината.

Беше слънчево и топло.Дървета,храсти и треви.Птичи песни и морето.

Много,мхого хора-смееха се пияни от подигравки.

Погледнах се.Бях гола -едно дете което току що се е родило.

Един мъж държащ сърце.Беше моето.Беше го вързал на верига-като мечката на която мечкарят заповядваше да прави каквото той иска.

Лавров венец-по бодлите висяха късчета от разкъсаната ми гордост.

Къщи с отворени врати-вътре ме очакваше огнището с пепелта и човешката мръсотия.

Подигравки и хвалби-доброто момиче вършеше всичко без да роптае.

Някой ме загърна със смокиново листо.

Погледнах-деца като мене.С кървави цледи и тежко бреме.Погалиха ме с тяхната вяра и аз се зарадвах.Беше останало нещо от картината.Най-красивото!

Хванахме се за ръце и решихме:ще разпръснем от нашите цветове-цветовете на обичта.

Някъде ще останат.

Някой се сасмя.

-Кой си-попитах

-Твоята мисъл отговори

ПЕЛИГРИМ

П Е Л И Г Р И М Време е да започвам от начало един зародиш чака моя дъх! Ще се втурна в това мъничко тяло като охлюва пустинник! Ето пак съм тук! Дълго бродих в небосвода духът се носеше безспир. Обходих много,много хора, спрях се в един най-подир. И още знание ще имам, ден след ден се връща вечността, защото знам коя съм мили хора аз съм просто ПЕЛИГРИМ

ездачката на мечти

Никога не бях броила случаите когато попадах тук.Острова бе неописуемо красив.Очите не се насищаха на цветове а ноздрите на аромат.Ала аз не идвах да се любувам на очарованието.Там зад някое дърво или храст или скрита в някое листо бе Мечтата.Идвах за нея.Знаех че ще се втурне от някъде вихрено шеметна,зада пресече моята орбита.Усещах я с цялото си същество-тръпнещо от очакваното преживяване.Образът и родил се в изстискани мигове,ме бе обгърнал гъделичкайки въображението.То хихикаше влюбено очаквайки часът на раждането.Мечтата не идваше преждивременно,нито закъсняваше-идваше във времето което беше опредилила сама.Не се опитах никога да разгадая от къде ще се появи.Посоките бяха толкова много!Можеше да се втурне обяздила облака или залепена за вятъра,или пързаляйки се по слънчев лъч.Понякога идваше танцувайки с морска вълна и веднъж дотърча по дъгата.Знаех невъзможноста да отгатна предчувствието.Просто стоях и я чаках.Мечтата бе тая,която избра мен да ме качи на колесницата си.Тя бе тази която избра времето на нашето съжителство.Тя се появяваше и ме оставяше да я обяздя.понасяше ме в предначертаната орбита.Мечтата изменяше положението ала не изменяше посоката.Въртеше се като свредел,подражаваше морските вълни,имитираше скакалеца.Аз се вкопчвах зашеметена,с радостни викове приветсвах неописуемото преживяване.Тя ме издигаше и се гмуркваше,завърташе се за да изсуши сълзите ми и летеше за да ме гали слънцето.Събираше птичите песни и ги изсипваше на усните ми за да оцвети смеха ми.Мечтата бе отрязала от времето и насищаше този къс с очарование.Не знаех кога ще ме изхвърли но не ме интересуваше.Пиех този миг бътзо,за да наситя жадната душа , която както камилата , имаше едно скрито местенце за после ,за да има преминавайки през пустинята на живота,с какво да се освежава.Внезапно се отзовавах на земята.Изправях се полека-лека опипвайки здравината на кокалите си,изтътсвах се от полепналите подигравки и щастливо усмихната се прибирах в черупката си.Бях яздила Мечтата!!Тя ме бе оставила да направя това!Какво значение има времето извън човешкото измерение?Чувах нещастниците които се хвалеха че са постигнали Мечтата и ги съжелявах.Те не знаеха че Мечтата не се постига те бяха хванали образа и отразен в кривото огледало на душите си.Ето отново съм тук!За кой ли път и чакам!Знам-ще се втурне и ще ме остави да я обяздя.За малко,за миг,за лъч щастие!Колко е необходимо за чистата душа?!