Жената която говори с небето

Бе застанала пред колибата вслушвайки се в пространството сякаш долавяше заглъхващите стъпки на ловците. Те се бяха отправили на юг, където очакваха да дойде храната необходима за тежката и дълга зима.Слънцето още не беше изгряло но Жената усещаше розовата зора която гъделичкаше лицето й с утренният бриз. Тя не помнеше колко дни бяха преминали в живота й, не защото бе оглупяла, а защото никога не беше ги броила.А и защо да ги брои?Дните идваха да се живеят не да се броят.
Беше слаба. Лицето и набръчкано като смачкана хартия ала очите и бяха големи и живи, изненадващо млади,пълни с мъдрост и необеснима тъга.Не беше тъга за миналото, защото всеки един ден който бе изживяла бе като стомна прясна вода за жадния. За бъдещето не тъгуваше защото го знаеше.Големият й беше разкрил истината на живота и тя тъчеше своята част с вярата че изъканато ще е точно по мярка. Тъгата не беше за очите защото виждаше все още света около себе си както и отвъд пространството, като орела, който се рееше над главата й сякаш бе неин небесен двойник. Не беше и за ушите, които чуваха даже пукота на клонка извън колибата.Нито за уморените си крака и ръце тъгуваше. Те бяха извършили всичката работа която им се полагаше но не бяха преустановили службата си. Бяха верни слуги и тя им беше благодарна.
Тъгата дойде в онзи ден когато Големият от Горе и разказа за чудните неща, които я очакват след като напусне този свят. Големият обаче каза че е още рано и че има много дни да му служи. Тя се подчини мълчешком, ала от тогава тъгата се загнезди в очите и попи от блясъка им. Знаеше че е безсмислено да пришпорва дните и продължи да живее така сякаш не знаеше нищо. Благодарността на дните беше мъдростта която и даряваха и тя оценяваше щедростта им.
Когато слънцето си тръгнеше, оставяше Мястото в прегръдките на планината, умората на деня се срутваше върху хората и ги поваляше.
Жената дълго стоеше на вън дочаквайки последната звезда. Това беше времето на спомените. Тя ги оставяше да гостуват черпейки ги с радостта на забравените чувства.
Понякога в спомените се втурваше морето с песента на вълните и крясъка на птиците. Пред очите се появиха избледнели образи останали в дълбочината на паметта й. Виждаше мъжа и жената които я бяха създали и няколко по малки деца. Там в колибата имаше и други хора, ала всичко бързо се разсейваше.
Спомни си първият ден в който разбра че е жена - страха от необяснимото и радостта от промяната.
Скоро след това дойде един млад мъж без брада, от другаде и я отведе. Всички я изпратиха с весел глъч и потупвания.Жената и мъжът които я бяха създали вървяха с нея до края на пътеката а тя и младият мъж продължиха пътя си. Той знаеше пътя. Знаеше къде има вода и храна. След като слънцето ги оставяше спяха на поляната до изгрева. Така преминаха няколко слънца. После навлязоха в място с много дървета. Там имаше странни животни които скачаха от клон на клон, закачаха се, смееха се, боричкаха се. Мъжът посочи две от тях, които се боричкаха по особен начин, различно от останалите. Втурваха се едно към друго, обвиваха ръце около телата си и доближаваха лицата си. После слязоха от дървото и се заборичкаха на земята. Едното легна а другото се отпусна върху него. Започнаха игра в чуден синхрон ала постепенно темпото се увеличаваше и звуците които издаваха животните се ускоряваха. В един миг замряха неподвижни и след малко се разделиха.
Мъжът я хвана за ръката, посочи животните, посочи себе си и после нея. Тя разбра поканата ала не отриагира. Не че не искаше да поиграят ала не бе свикнала още с него. Мъжът обаче не се отказа..Докосна я по лицето, после по гърдите и продължи да я докосва с бързи, топли пръсти. Полека лека и тя се включи в играта. Докосваше там където той не очакваше и се заливаше в смях от изненадата му. Той дръпна връзките на дрехата й и тя се свлече на земята. После се отдръпна, огледа я доволен и я докосна по откритието. Тя също дръпна връзките на покривалката му. Шока от гледката бе толкова силен, че жената отскочи назад и се скри зад близкият храст.
Беше ужасена от това което видя. Истина ли бе? Тя надникна из зад храста и го видя да стои неподвижен без престилката си с опулени от изненада очи. Видя "онова нещо" отново и разбра че това беше разликата им.
Мъжът се приближи към нея и подаде ръка. Тя я пое и плахо пристъпи към него. Докосна "онова нещо" и се убеди че е истинско. В този ден останаха на поляната до изворчето. Играха си отново и отново. Първият път я проряза болката, но всеки следващ път удоволствието бе по силно.
Установиха се на това място. Построиха си колиба, широка и топла. Мястото бе красиво. Имаше дървета и други разтения за храна. Имаше и вода.Останаха там и започнаха живота си.Дните минаваха. Увлечена в работа Жената не забеляза че корема й расте. Уплаши се но не каза нищо на мъжа. След още няколко слънца нещо в корема й промърда. Тя се ужаси и го посочи на мъжа. Той сложи ръка на корема й и стреснат отскочи назад и изчезна. Тя се натъжи много но продължи да посреща и изпраща слънцето. След десет слънца мъжа й се завърна. С него бе жената която я бе създала и още една млада. След мъжа и крачеше друг мъж също толкова млад като нейният.
Жената която я бе създала опипа корема й и след това я докосна по лицето. Това докосване бе толкова успокоително, че тя забрави страха си. Познаваше младата жена. Тя беше от предишното място.Мъжът каза че другият бе от неговото предишно място. Те се бяха чифтосали и търсеха тяхно място. Така станаха две двойки.Жените вършеха тяхната работа а мъжете - тяхната. Жената, която я беше създала не отделяше поглед от нея. Младата и се поклони от първият ден в знак на покорство. Мъжете също и се поклониха и я признаха за Главна.
Жената която я беше създала я събуждаше преди изгрев слънце и я учеше на всичко което тя самата знаеше. Тя беше много мъдра жена.
Зората разряза един бял облак, оцвети в розово сърцето му и го съедини в шепнещия вятър. Жената която говори с небето, докосна облака и разбра че е празен като изстискан мях и го побутна да продължи пътя си.
Селището все още спеше, но часът бързаше и скоро щеше да измъкне слънцето като уловена риба и да го запрати в световъртежа.
Жената която говори с небето, отметна мъглата и я закопча за рокчето на отиващата си луна. Тя я размята като булчински воал и се и се втурна да спи.
Жената се отпусна и отново се върна назад, назад, назад.
Болката я прорязваше отново и отново. Жената която я бе създала натискаше корема й и показаваше как да изтласква детето от вътрешността. Малкото човече изкочи и я освободи. Чу плачът, видя радостта в очите на жената която я беше създала. Беше станала като нея. Беше създала човек.
Така животът продължаваше. Децата идваха. Селището разтеше. Децата ставаха мъже, изчезваха за малко и се завръщаха с жена.Ала не тръгваха преди да се допитат до нея.
Времето я беше направило мъдра. То я беше научило че е част от всичко наоколо. Облаците й позволяваха да ги опипва както виме на овца. Звездите и разказваха дните, вятърът шепнеше открития а дъждът търсеше семена да ги прорасте.
Веднъж когато чакаше слънцето една звезда се втурна от небето към близката скала, оставяйки дирята си и тя я последва. Скалата бе издялана като стрелите които мъжът приготвяше преди да отиде на лов. Върхът сочеше небето сякаш готова да се устреми на там където бе домът на слънцето, луната и звездите. Жената не разбра как стигна до горе. Стана като бързите, рогати животни, които на скоци се носеха край нея без усилие и умора. В миг си помисли че Крилатият я взе и принесе ала не беше сигурна. Той се рееше над главата й, може би любопитен, може би завислив.
Там на върха за първи път чу ласкавият глас на Големият Отгоре. Той шепнеше на душата й истините на вековете. Откри й простите неща на сложният живот който никога не свършва. Нещата не изчезват - каза й Той. Те просто се променят. Нищо не е излишно и всичко е съвършенно. Защото всичко е чрез мен и аз съм Съвършенството.
- Когато си тръгнеш от тук - каза и Големият - ти яе се завърнеш във вечността която е кръг без начало и без край.Защото аз съм Вечността.
В този миг нещо я изправи и тя разпери ръце като птица в полет. Около нея се завъртя Огненият кръг. На където да погледнеше виждаше пламъците.Те не я горяха, просто я бяха вместили в пространството очертано от тях.
Когато се завърна в Селището беше някак различна. Имаше нова душа. Големият от Горе я беше попълнил с надежда както саксия както саксия с пръст и бе посадил дървото на вярата което по късно даде изобилен плод.
Слънцето не изменяше своя ход. Децата разтяха. Момчетата ставаха мъже и водеха жени от други селища. момичетата заминаваха изведени от момците на други селища. Мъжете ходеха на лов и обработваха земята. Жените раждаха,приготвяха храна, дрехи, беряха плодове.Животът бе като реката която преминаваше наблизо.
Мъжът до нея се прегърби, опадаха му зъбите, очите не виждаха и ръцете трепереха. Един ден след залеза на слънцето той се доближи до нея, погали я по лицето и погледна към скалата която сочеше Небето. Тя го разбра. Изпрати го до реката. Видя прегърбената му фигура да пълзи към върха. Мъжът бе поел своя последен път. Слънцето се скри, но тя остана до онзи миг в който усети сърцето си да спира. Тя махна с ръка, сигурна, че това е последният поздрав към отлитащата душа на мъжа който бе нейната половина.
Денят на Селището започваше от нейната колиба. Децата идваха на този свят през нейните ръце. Дъждът валеше през очите й.Всичко ставаше чрез нея а тя живееше чрез Големият от Небето.
През очите й мина и онази страшна, дълга зима в която свърши храната. Душите на малките човечета започнаха да отлитат.Тя се изкачи пак там на скалата и започна да вика Големият. Вика и се моли за помощ. Тогава Големият й говори със скръбно, суров глас. Упрекна я за разрешението което бе дала мъжете да вземат по две жени. Тя искаше да има повече деца които да стават мъже. Ала нещата се бяха объркали. Започнаха да се чуват викове и жените да размахват ръце които не галеха а причиняваха болка.
Жената която говореше с небето стоя дълго там на скалата. Стоя за да мисли. Решението дойде. Бе трудно ала правдиво.
Прибра се в селището и събра всички мъже. Нареди на онези които имаха две жени да построят отделна колиба за втората и децата. На младите отказа да вземат повече от една жена.Всички се подчиниха на решението й.Знаеха че е добро. Скоро след това зимата си отиде и ги освободи от болката и скръбта.
Слънцето се подаде зад скалата. Жената се изправи с мъка. Последните дни болката я съпровождаше. Тази нощ Големият я повика и тя с радост посрещна решението му.
Удари с трудност гонга пред колибата и седна. Не след дълго заприиждаха хората й.Дойдоха всички - стари,млади,малки и големи. Насядаха и очудени я загледаха.
Жената им каза че дойде часът да се прибере на небето. Хората ужасени я гледаха. Никой не бе допускал че тя еди ден ще си замине от тях. Истината бе толкова шокираща, че те не искаха да я приемат.
Един мъж се надигна от мястото си. Това беше първото момче което бе създала заедно с мъжа който си отиде. Сега той оставаше с най много изживяни слънца и луни. Приближи се до Жената която говори с небето и се свлече в нозете и. Тя гледаше вече побелялата му глава ала нямаше сили да го изправи.
Мъжът пръв разбра - бе дошъл края на една епоха за Селището. Мъдростта си отиваше и той не беше сигурен до къде стигаха следите и. Изправи се и седна на мястото си. Един след друг хората идваха пред нея и свеждаха глави в дълбок поклон с който казваха "сбогом". Когато всички се извървяха в хода на обичта, жената взе тоягата и пое последният път остабайки за винаги в това късче земя.
Слънцето беше към заник когато тя стигна до върха на скалата. Изправи се и разпери ръце. Беше като орела който се носеше над главата и сякаш я очакваше.
Жената впери поглед към небето. В даличината блесна светлина, бяла, като първият зимен валеж. Тя се устреми към нея, усещайки лекота. Очудена погледна надолу и видя тялото си полегнало уморено в последният си сън.
Разбра новината, зарадва се, и се понесе вече по бързо и по бързо, нетърпелива да стигне новият си дом.