ПЛЕТАЧКАТА

 

Старата жена седеше на нещо, но не се виждаше какво.
Бе облечена с широка дреха която падаше на дипли върху тялото й. Косата й бе скрита под забрадка. Краката не се виждаха.
До нея беше подпряна тояга. Може би служеше за бастун. 
Не просеше. Плетеше на две куки нещо, което не се разбираше какво точно е. Имаше едно синьо кълбо, но плетката беше разноцветна. Явно кълбото се сменяше.. Изплетеното бе навито на топка и си личеше, че плете от доста време едно и също.
Не, не просеше и точно това заинтригуваше хората. Те се спираха и гледаха плетката.
Тя се усмихваше сладко на спрелият се и казваше някак замислено:
– Съдбата, съдбата. Всеки сам си плете съдбата. Бог дава само кълбото и куките.

                               ВЕЧЕРНО


Застилам леглото и слагам
двете стари възглавници
пълни със спомени
и със солта на сълзи изплакани..
Аз и нощта сме верни приятелки.
Тя ме забавлява със сънища
а аз й оставям мечтите
и чашата вино недопито,
първата целувка
забодена в сърцето
и последната раздяла.
Разделям с нея самотата
закачена на птиче крило
отлетяла към несбъднати срещи.
Застилам леглото
и слагам двете стари възглавници
с дъх на любов!

на татко и мама с много любов

******

Свещта пред портрета ви догаря
и плаче с парафинови сълзи.
Отдавна тук ви няма
а живота продължава да лети.
Отминават годините по пътя
кога със радост и кога с тъга,
а в сърцето спомена е скътан
за ласките на майчина ръка.
За благата таткова усмивка,
за дните пълни с веселба.
Забрава не покрива ви чертите
и не изстива във душата любовта!

час за размисъл

Всички казват че в края на годината е врема за размисъл. Майната им на всички дето си мислят че може ей,така,да седнеш и да започнеш.Ей,хора,живот е това,живот! Цяла година си го живял и сега за час или два да си припомниш всичко.Че да не е филм,а?!И филм да беше пак няма да успееш да осмислиш всичко.Айде,да не си говорим лакардии ( както казваше дядо ми ).Да не е лесно да си припомняш всичко преживяно? Пък и защо?! Има толкова много неща които не искам да си спомням - по добре да не се бяха случвали - ама,на! Случили са се! И сега - к'во? Да ги приживея отново спомняйки си за тях!А не!Мерси съм!! Не ща!! Пък хубавите - аз и така си ги припомням постоянно! Радват ме,топлят ме. С тях преминавам през лошите - ония които ме заплюват в сърцето. Всеки ми казва - "такъв съм.Или ме приемаш или не ме приемаш" а искат да сложат мен в техният калъп - само и само да ме обичат! А,не! Не ща! Не че ми е много добре сама със себе си ала аз съм си,бре хора!С всичко мое! И с доброто и с лошото!Нито съм черен дявол,нито съм бял ангел! Човек съм бре! Как не разбрахте?! Ами ще си отида де!Вие така или иначе не ме виждате.Модела си гледате! Ще си отида! Ще седна на Пътя и ще чакам.Ала няма да чакам просто така!Ще си взема фенер,голям фенер и ще се осветя. Всички да ме виждат и от всякъде да ме виждат! Мене да виждат а не моделът си за мен! Айде сега да ставам! Стига толкоз равносметка! Що съм сторила- сторила! Този който ме приема ще ме оправдае а онзи дето ме отхвърля винаги ще намери причини да оправдае себе си! Тъй де! Празни приказки са за поуките. Не поуки а науки трябва да прибираш. Или се учиш да изхвърляш болката или се давиш в нея! Или се учиш да събираш радост - както пчелата меда - или оставаш ялов,щото само радостта ражда радост!

Ще те обичам даже и след смъртта

Младата жена с болка отвори очи.Чувстваше се толкова изтощена че и това движение я затрудняваше. Огледа се докъдето стигаше погледа и но не срещна никого. Стаята беше празна.Съпругът и сигурно бе завел майка и да си почине.Беше тежко раждане което продължи цялата нощ.Когато чу плача на детето разбра че нищо не бе напразно.
Защо стаята бе презна?Къде беше обслужващият персионал?
Протегна ръка да натисне бутона за помощ,но силите бяха останали толкова малко че не можа да повдигне ръката си достатъчно и безпомощно я отпусна.
Усещаше някаква странна,лепкава топлина как пълзи от кръста надолу сякаш живота се изтичаше. Нищо не можеше да направи да го задържи.Разбра своето безсилие и примирението полека лека се настаняваше в празнотата която оставаше желанието за борба.Беше останала искрица надежда че някой ще влезе и ще спре кранчето на изтичащият се от нея живот.
Закова поглед във вратата с надеждата че съпругът и ще чуе повика на душата и.
Този миг вратата да се отваря и го видя да влиза в стаята.
Но странно! Видя го от високо!Сякаш бе залепена за тавана.
Той се запъти към леглото и тя проследи движенията му.Младата жена погледна леглото и ...Ужас!Видя себе си там!Беше тя,нейното лице на възглавницата,пребледняло със затворени очи!
– Какво става?!Защо виждаше себе си там в леглото?
Погледна към съпруга си с надеждата че ще отговори на въпроса и.
Той се приближи към леглото,протегна ръка и я погали.Ала стреснат се отдръпна от нея и натисна бутона за помощ без да отделя пръста си.Вратата се отвори и в стаята се втурна една медицинска сестра.Тя се наведе над леглото,изправи се и излетя на вън.След секунди тичешком влязоха лекари с апаратура и я монтираха около тялото и.Съпругът и стоеше до вратата,вцепенен и пребледнял.
Младата жена гледаше всичко което правеха с тялото и там ла леглото,не разбирайки нищо от случващото се.
Отърси се от вцепенението си и потърси съпруга си,обръщайки се.
Това движение я изстреля накъде. Загуби от погледа си картината в която беше до този момент и се намери на друго място сред други хора.
Това я обърка още повече и тя се замята като изстрелян куршум който рекоширваше в различни посоки.Обхвана я ужас!Картините се променяха все по бързо.
Внезапно нещо я спря. Сякаш се залепи за него.Беше фигура. Имаше човешко очертание ала излъчваше бяла,неонова светлина. Фигурата беше нежна и мека,като пухената възглавница от нейното детство.
– Успокой се - дойде от фигурата
Не се чу звук. Беше като мисъл която идва от вън.
- Ти...ти какво си? - излетя нейната мисъл.
- Аз съм душа като теб.
- Защо като мен? Аз съм жена. Аз съм Флора - проплака мисълта и.
- Щом искаш така ще те наричам. Флора ти вече не си човек. Ти си душа. Успокой се!
Ето така!
Флора усети как спокойствието се преливаше от Другата към нея и я изпълваше с тишина.
- Така! Сега внимателно се отлепи от мен.Аз ще ти помогна. Така,добре.
Флора усети как се отлепи и плавно се отдалечи от Другата.
- Какво ми казваш? Че вече не съм жива? - запита тя.
- Тялото ти не е живо. Духът му се прибра. Ти си душата.
– И какво сега? - Флора учудено погледна - така ли ще се рея? Искам да видя моите! Родих едно момиченце. Искам да си видя детето. Къде е? Какво става с мен?
Флора отново се развълнува и се замята в пространството.Две птици минаха през нея,тя премина през едно дърво.
– Успокой се,моля те! - отново чу Другата която се прилепи пак към нея.
Флора,триперяща се гмурна в спокойствието.
- Добре,така. Трябва да се успокоиш. Знам че не е лесно. И аз през първите часове бях объркана и ужасена. После ме обвзе гняв. Дойдоха мъката и негодуванието. В края,на краищата,приемаш всичко. Друго не остава.
Флора спокойна,отново се отлепи от Другата.
– А ти защо си тук? Не си като мен нова,нали?
- Не не съм. Аз съм от много,много отдавна. Изпратиха ме да те посрещна и да те обуча как да си тръгнеш от тук.
– Аз не искам да си тръгвам! Не разбра ли? Имам бебе което се нуждае от мен.
Флора отново се ядоса на тази,Другата.
– Какви ги говориш?! Няма да си тръгна от тук! Разбираш ли? Къде е детето ми? Моля
те,заведи ме там при него,умолявам те!
Флора отново се замята без направление и посока. Другата я следваше плътно без да се опитва да я спре но излъчваше силни дози покой. Те обгръщаха Флора и тя се отпускаше под влиянието му.Намали скоростта си и се прилепи към Другата разбирайки че сама няма да се справи.
– Ще те заведа при детето ти,но ми обещай че няма повече да се ядосваш.
Флора погледна унило.
– Не искай това от мен. Едва ли ще се справя ако ти обещая.
– Съгласна. Постарай се обаче,моля те!Искам да знаеш че ще останем тук повече от месец. Ще го прекараш с детето си.
Плавно и спокойно двете души се понесоха в посоката очертана от желанието на Флора.
Тя не разбра как стигнаха толкова бързо обратно в болницата.Вече нямаше понятие за време и пространство.Не разбираше как е това.Като птиците? Не,не беше като тях.И тя летеше но нямаше прегради.Можеше да преминава през всичко.Материята и въздуха за нея бяха еднакви.Не смееше да преминава през хората.Носеше се над главите им и виждаше че и Другата не го правеше.Ще я попита по късно за това.
Бяха се отзовали в голяма светла стая пълна с бебета.Някои плачеха а други спяха.
Как да познае своето дете?Погледна другата и я видя розова.Вече знаеше че това е знак за радост.Понесе се от кошче на кошче.Внезапно усети една топлина да я обгръща и пулсиращи като сърце тласъци да я насочват към следващото бебе.
Да,това беше нейната малка дъщеря.Малкото същество сладко спеше.Приличаше на съпруга и - същите пухкави устни и чипо носле. Косата бе нейната.Светлокестеняви буклички. Помнеше от разказите на майка си че се е родила с много коса.Акушерката правела букла когато я носела да я кърми майка и.
Флора влезе в кошчето и обгърна детето си. Беше странно усещане. Сякаш все още беше в утробата и. Детето я усети,отвори очи,размърда ръчички,намръщи се сбръчквайки носле,прозя се и отново заспа.
Беше се унесла когато чу отварянето на вратата. Стресна се и отскочи до тавана ала там вече бе Другата и я спря да не излети нанякъде.
Влязоха четири млади момичета от персионала и се заеха с бебетата. Разбудени те се разплакаха с различни тоналности. Флора бързо се спусна при дъщеричката си чакайки да дойде реда им.
Другата се приближи и посочи остъклената стена пред която стояха близките на новородените.
Двете тръгнаха натам и Флора се отзова пред семейството си.Съпругът и с нейните и негови родители. Бяха в пълен траур и плачеха. Флора едвам сега осъзна ужасната за тях истина - бяха я загубили за винаги.
В този момент едно от момичетата донесе дъщеричката и пред прозорците.Флора видя как сълзите им за миг секнаха и усмивка огря лицата им.
Флора се втурна и влезе в майка си.Потопи се в майчината миризма, усети забързаният ритъм на сърцето и,топлината на радостта.Видя чернилката на скръбтта. Майчината душа я позна и затрептя поздравлявайки я. После подаде знанието на сърцето и то се присви в изненада и радостно заигра. Майка и се стъписа неразбирайки какво точно става,сложи ръка на гърдите си и гледайки внучката си възкликна:
- Флора,миличка Флора!
Сълзи като порой рукнаха от очите и. Хората които стояха наоколо се огледаха но виждайки опечалената групичка в траурно облекло и бебето което приветстваха, разбираха и мълчешком се извърнаха с насълзени очи.
Флора излезе от майка си и влезе в баща си. Неговата мъка беше повече. Не че майка и я обичаше по малко но баща и беше повече време с нея и Флора бе по привързана към него.
Душата му я целуна нежно и с тъга но не съобщи на сърцето за присъствието и.Знаеше че то нямаше да издърши да се раздели отново с нея.Двете души се прегърнаха с обещание за нова среща.
Насочи се към съпруга си. Той се беше отдал на малкото им момиченце и сърцето му преливаше от радост.
- Флора,миличка,Флора - шепнешком повтаряше повика на майка и. Явно беше му харесало да нарича така детето.
Флора разбра че той всъщност викаше нея.
Душата му я посрещна и обгърна с любовта си. И Флора отвърна на този призив.
Двете души се преляха в неупесуемо тържество с което си казаха "сбогом"


–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––


– Днес ще погребват тялото ти - каза Другата - Няма ли да отидеш?
- Не. Защо да отивам?
– Майка ти и баща ти ще са съкрушени...
– Те вече имат малката Флора! Това ги утеши.Аз ще остана тук,при детето си.
– Добре. Аз ще отсъствам за малко. Викат ме "горе".
– "Горе" ли? - Флора усети леко смущение - Защо ще ходиш "горе"? Нали ми каза че ще
останем тук повече от месец? Каза ми пет седмици и пет дни!
- Да,така е.Не се притеснявай за това. Няма да се бавя. Бъди спокойна.
Флора се отпусна пак с детето. Уханието на малката и дъщеричка я замайваше. Миришеше толкова...толкова...Не намираше точната дума. Беше непозната за нея миризма.Дали всички бебета миришат така? Реши да разбере и тръгна от кошче на кошче.Някои миришеха уханно като нейната малка а някои имаха по стръпцива миризма. Защо ли? Ще разбере. И пак тръгна. И така се оказа - момченцата миришеха различно.
Какво ли ставаше с тази миризма като пораснат?

––––––––––––––––
Флора познаваше миризмата на съпруга си. Нощем,когато се събуждаше сгушена до него, вдъхваше уханието на кожата му и сърцето и зачестяваше ритъма си.
Изведнъж се намери на кортовете в града им.Играеше се за градското училищно първенство по тенис.Днес играеше момчето заело първо място в техникума им и всички бяха тук.Евгени - така се казваше първенецът им,беше два курса по горе от нея.Беше известен и цяла тълпа от момчета и момичета вървяха с него. Тя го харесваше. Имаше толкова красива,слънчева усмивка. Висок с добре оформено тяло.Спортуваше тенис от малък.Гледаше го как играе и една странна топлина плъзна от спомаха и към гърдите.Трябваше да се доближи до него, но как?
Усети че някой застана до нея. Беше един мъж на възрастта на баща и. Той изглежда бе дошъл да гледа.Играта завършваше.
– Добра игра нали?
Чу въпроса на мъжа до нея и се обърна.
– Да,много добра. - отговори Флора.
– Как е майка ти? Не сме се виждали скоро.
Сети се къде е виждала този мъж.Заедно с майка и бяха в родителският съвет на училището.Беше го срещала веднъж като бяха на покупки.
- Мама е добре.Сега е доста заангажирана с фотоизложбата на града - с гордост каза тя.
И защо да не се гордее? майка и беше най добрият фотограф и последните три години правеше изложби в които вземаше участие целият град.
– Знам.Тази година и аз имам одобрена снимка. А, ето че сина ми най после се
освободи.
Флора погледна и видя Евгени да се приближава.Усети как премалява и краката и се разтрепераха.Той се приближаваше усмихнат.
– Е,ще ме водиш ли на обяд? - обърна се към баща си.
– Обещаното си е обещано! Я,чакай,млади момко,да те запозная с една госпожица.Майка
и е фотографката на града и председателка на училищният родителски съвет.
– Как се казваш,красиво момиче?
Флора стоеше като закована не можейки да повярва на ушите и на очите си.
– Флора,господине.
– Евгени,това е Флора
– Здравейте,виждал съм ви вече в училище.
Усмивката му я заля със светлина.Той подаде ръка и притисна нейната внимателно.
За пръв път се запознаваше с момче така.Чувстваше че ушите и горяха.
– Флора,имаш ли някъкъв ангажимент? Ако нямаш ще дойдеш ли с нас да отпразнуваме по
бедата?
Не можеше да е истина! Желанието и се изпълняваше в повече.
– Ще дойда с вас! – простичко каза тя страхувайки се да не развали нещо.
– Да тръгваме!Хайде в колата!Ще ви заведа на ханчето.
Потеглиха.Флора слушаше разговора на бащата и сина и не можеше да повярва че там на предната седалка беше той.Гледаше косата му която правеше въртел на върха на главата. Изпитваше желание да сложи ръка на рамото му и това чувство я заля с топлина.
Пътят не беше дълъг и след двайситина минути стигнаха.Тук сред реката имаше малък красив остров.До него имаше въжен мост.Ресторанта беше направен на стеснението и реката течеше от двете му страни.Беше ниска,дървена постройка много красиво оформена,обвита със пълзяща зеленина и цветя.Вътре всичко беше дървено с малки бродирани възглавнички по пейките и дантелени перденца по тясните ,многобройни прозорци.Беше приказно!
Бащата поръча от всичко.Отрупаха масата с какво ли не.
Отначало се хранеха мълчаливо.Разговора тръгна полека лека.Почна бащата,включи се Евгени и тя не усети как се разприказва.Оказа се че имаха доста общи вкусове.В разговор,закачки и смях не разбра как мина времето.
Оставиха я пред дома и.Тя благодари за поканата те благодариха за компанията и си тръгнаха. Помаха с ръка и си влезе.Родителите и още не бяха се върнали.
Преоблече се машинално и се отпусна на леглото.
Ах,беше прекрасно.Как ли щеше да продължи това?Не искаше да мисли.Уре ще види какво ще стане. Чу входната врата да се отваря.Майка и се връщаше от работа.
Флора стана и се запъти към салона.
– Здравей,миличка. Как беше днес?
Майка и я прегърна и се отдръпна да я погледне в очите. Винаги правеше така. Казваше че там,в очите,е истината.И така си беше.Когато направеше беля не смееше да погледне майка си
– Ааа,какво се е случило на момичето ми? Очите греят като слънца! Я да видя пак!
Флора шеговито закри очите си с длани,разтваряйки пръсти.
– Искаш ли да ми разкажеш нещо,миличко?
– Да,мамо.
– Ела да седнем.Другите неща ще почакат.
Флора разказа случката стараейки се да не бъде много въодушевлена,което не и се отдаде добре.
– Хм,познавам родителите,познавам и момчето. Миличка,радвам се че си прекарала
добре.Отивай да учиш а аз да се занимая с моите работи.
Флора остана разочарована.Не беше сигурна какво точно очакваше от майка си,но това беше някак си...нищо.
– Добре,мамо,отивам.
Стана въздъхвайки от дивана,направи две,три крачки,спря се и се обърна.Майка и продължаваше да стои на мястото си и я гледаше със странен поглед който Флора виждаше за първи път.
Утрото беше бързо,задъхано.Как премина и дойде обяд,не разбра.Не видя Евгени нито веднъж. Беше странно това.Последният час завърши и тя си тръгна.Не живееше далеч и вървеше пешком.Зави зад първият ъгъл и се сблъска с Евгени.
– Знаех че ще минеш от тук! Искаш ли да те предружа до дома ти?

––––––––––––

Флора се издигна бавно от кошчето на детето и се понесе из стаята.
Не знаеше че ще приживее отново тези дни и то по този начин. Чувстваше се странно.Как да го определи?Имаше същите чувства както тогава но и нещо по различно.Какво бе то?
Да!Разбра!Когато беше в тялото си беше действащо лице а сега беше зрителка.В този момент тя изживяваше чувствата на героинята и същевременно знаеше че не са нейните.
В този момент разбра че всъщност сега тя не беше живата Флора а само част от нея.
Разбра че днешните видения бяха преживяванията които се бяха вписали в душата и.
Там в тялото тя не беше сама.Имаше още нещо с което трябваше да се сбогува. Знанието витаеше около нея но не се избистряше. Реши да не търси повече а да го остави докато се върне Другата. Беше сигурна че тя щеше да и помогне да го открие.
Усети че детето стана неспокойно, беше разбрало че не е до него.Влезе в кошчето и обгърна малкото същество.

–––––––––––

Филмовата лента се разви отново;
Неусетно измина учебната година.Бяха заедно всеки свободен час. Всички в техникума вече знаеха че са двойка.Момичетата завиждаха.Родителите приеха спокойно приятелството им. Естествено с майка си имаше разговор по интимни въпроси.Двете семейства се събираха по празниците за почерпка.Прекарваха добре.Имаха много общи разбирания и това помогна много и на тях да оформят връзката си.
Филмовата лента се извъртяваше...
Първата целувка,предложението за брак,свадбата....
Деня в който видяха на монитора детето си....
И последната усмивка и ласката преди да влезе в родилната зала.
Всичко което се беше изминало и никога повече нямаше да се върне.

––––––––––––

продължава

Цветовете на палитрата

За кой ли път ме изкараха от кожата. Хайде де! Ще ми се прави на честна и почтена! Този номер пред мен не минава! Смята че има завеса1 Полека да не се скъса! Любовникът до гърба, съпругът до задника й и хайде всичко ни е наред. Пред ония, мижитурките, положение създава. А те се лепят, прочит пробутват. А пък, нашата, вирнала главата. Пък и защо да не я вири? Съпругът постоянен, удобен, а пък любовникът според икономическите нужди. че и свита си има - интригантки и подлизурковци. Очакват да падне нещо и за тях. Такива като мен праха й да гълтат.
За какво ми е хубостта че и акъла? Един "свястен" любовник не си завъртях. Чувства търся! Ами!
Другите момичета пари направиха а аз - борчове. Да не си помислете че им завиждам?!
Боже опази!
Странното е че те ми завиждат. Начин да намерят да ме оплюят ще го направят!
Една ми се направи на приятелка. В една къща живяхме, на една маса ядохме. И тя пари направи. След дълго стоене най после си намерих работа, а тя "приятелката" отиде че я развали. Ама кой ми е виновен? Да бях си затваряла устата, а аз да се похваля че и за мен изгря слънце.
Ако продължа да ви разказвам всички исторически събития за "приятелски" услуги - цял роман ще излезе.
Един ден си викам - я да не обръщам толкова внимание, че всеки човек си има кусури. То и аз не съм останала без кусур. И той е доверчивостта ми. Някой ми каза: "Не е кусур, глупост е"
Майка ми виак - "Дарва е, дъще, не слушай завистниците."
Нали ми е майка - успокоява ме. Че може и права да е. Рядко се среща доверчивост в чист вид и за това трудно се разграничава.


– 2 –

Най сетне намерих добра работа. Нова таверна а аз помощник готвач. Зарадвах се, че чак ме достраша. Много хубаво не е на хубаво.
Майстора млад, разбран ми се стори. Цял месец работих и пеех. Пееха ръцете ми, пееха краката ми.Какво още да ви кажа - пееше душата ми. Ето, на и за мен светъл ден.
Да, ама, ден до пладне, както казваше баба ми.
Идва една сутрин майсторът, отваря хладилника и ми крясва. Сякаш с чук по главата ме трясва че чак изтървах зелката която чистех.
– Защо хладилника е разбъркан - вика - Не можа ли да го подредиш?
- Бре, майсторе - опитвам се да отговоря - не съм стигнала още до хладилника,друга работа имах.
- Не ми отговаряй - крещи - че жена на мен не може да ми излезе на среща.
- А бе, човече - отговарям - не можа да сложиш жена си на мястото й, че от мен дойде да си го изкараш? Да ме оставиш на мира, че това не ми харесва.
- Да млъкнеш, мръсна българко, че ще ти истине мястото.
Е, до тук бях! Развързах престилката, хвърлих я отгоре му и хванах пътя. А пътя до дома дълъг.Чувам в главата си гласа на дядо ми - лека му пръст : "Преклонена глава сабя не я сече."
От друга страна гласа на майка ми : "За едното себеуважение живее човекът, дъще. Като не уважаваш себе си никой няма да те уважава. От глад да умираш ала "Аз" да си. Пачавра на хората да не ставаш че всеки търси с някой друг да обърше насраният си задник."
Олекна ми щото и аз така си живеех - със себеуважението!



– 3 –

Преглеждам вестника да открия нещо за работа. Обаждам се на един телефон - оказва се малък хотел с таверна извън града. Рано е още за сезона ала трябва да се подготви.Хубавото беше че предлагаше и стая за спане в хотела.
Собственикът, почти шестдесет, от вторият ден замята блюбени погледи. Оставях ги да окапят че на дядовата ми възраст беше, панталоните му увиснали, къпането - историско събитие, ала любовник решил да се пише.
Аз обаче, упорито се правя на "халосана с мокър парцал" на "Вие" му говоря, "шефе" му викам. На него обаче му харесва, щото мисли че играя. Утрепах се от работа и заблестя от чистота на всякъде.
Един ден ми вика: - Ще ми трябва още едно момиче че почва сезонът и работа ще има за две.
– Добре, шефе, ще доведа.
Извиках една позната. И друг път съм и намирала работа. Дойде тя и започнахме и
двете. Е,нямаше още работа и ние "облизахме" района.Шефа ме остави на мира и започна да замята очи към нея а тя срамежливо му отвръщаше. Аз бях доволна че ме остави на мира.
Юни се случи лош. Туристи малко и се чудих какво да правя, търсех си работа че ме е срам със скръстени ръце да стоя. Намирам си аз работа ала "госпожицата" започна да я взема от ръцете ми като се приближи шефа. Веднъж така, два пъти така, а на третия път я спирам с въпроса:
- Какво се опитваш да правиш, кучко?
– Ай, - прави се на обидена тя - аз исках само да ти помогна.
- Намери си твоя работа и ме остави да върша моята. Не ме смятай за балама, колкото и да ми личи.
И тя взе да си "гледа работата" сериозно.
В почивен ден съм. На другият ден сутринта трябва да съм на работа ала плановете ми се объркаха, взех едно такси и се върнах през ноща. Влизам на пръсти в стаята да не събудя "госпожицата" ала леглото празно. Мина ми нещо през ума и сутринта рано,рано заставам зад едно дърво срещу стаята на шефа. Не чаках дълго и гледам "госяожицата" излиза от там. Какволи ме засяга, си викам, на когото си иска на него да ляга.
Да ама ме засегна. След седмица шефа ни повика и казва:
– Работата намаля, нямам нужда от двете ви.
Обърна се към "госпожицата" и казва: - Ти ще останеш!
Плати ми и ме изпрати. Прав си е човека. Аз само работя. Другата и лични удоволствия доставя.


– 4 –

И отново търсене. Тук работа, тамработа, къде ми е работата.
Седнала съм на пейката и чакам автобуса преглеждайки новите съобщения за работа. Присяда до мен един възрастен господин. Като го гледаш ще речеш че всичкото благородство в него се е събрало.
– Искаш ли един договор да направим - ми вика – от мен парите от теб младостта.
– Бре, дърт пергиш – ми идва да му кажа, ала остава зад зъбите. Че как да му кажа "господине" като не е. – Младостта си не продавам, дарявам я ама не на тебе!
- Че какво толкова я цениш - ме пита - една гола младост защо ти е? Я виж наоколо колко момичета - кукли има. Кой мислиш ги е направил такива? Любовника - вика - за това е, да плаща като иска млада.
– Труда си продавам само, дядо, нищо друго.
Изправих се и тръгнах. Един кикот се чу подире ми, ала аз така и не се обърнах. Че и защо? От различни светове сме и различна стока имаме.



– 5 –

Вървя си аз и си приказвам на ум сладки неща, щото нямам пари да си купя, а горчилката не я искам.
– какво си се замислила толкова, да не ти са потънали гемиите. - чувам познат глас.
Засмивам се че усмивката ми е достатъчен отговор. как не съм и казала истината. И тя е една от "куклите". С богат женен мъж, добре плаща. Кво ли ме засяга?! Всеки живее както го разбира този живот.
– Хайде с мен. Моят ще ме води на бар. Чакай да му кажа че ще сме две. Даже не ме попита дали искам да отида. Не я спрях. В края на краищата и аз съм човек, имам нужда от малко развлечение.
– Готово - след кратък телефонен разговор - след час пак тук.
Отидох до дома и смених дрехите. Сложих копринен панталон, семпла блуза,загатваща красивите ми форми. Дискретен грим, парфюм със сладко ухание.
направих впечетление на господина, видях как му светнаха очите.
След малко колата спира и се качва още един "господин". Малко по млад ала и той женен, видях халката на пръста му. Сепнах се, пак моята доверчивост ми скрои номер.
Айде, какво толкова нали?! Една весела вечер и ако съм хитра може да се измъкна от другото а може и да се възползвам. Ама нали ви казах че не съм от хитрите а да се правя на независима нямам пари.
Слязахме от колата и телефонът ми звънна. Беше една позната ала тя ми реши проблема. Отделих се да не ме чува куклата какво говоря. Настигнах ги и се извиних че трябва да се върна. Не ги оставих да ме уговарят. Качих се на едно такси и обратно.
Не че не искам мъж. Искам, ала за мен да бъде, не ми трябват огризки от чуждо ядене.
Аз съм от онези, малкото, които не продават а заменят - ден за ден заменям, нощ за нощ заменям, сърце за сърце заменям, живот за живот заменям!


– 6 –

Не ми харесва този скапан свят, дето се е превърнал в битак. Ала ми дава сили сигурността, че някъде е останало едно парче от градината и за това търся. И ако го намеря няма да го заменя. За себе си ще го оставя и за моите. Кои са ще попитате моите? Те са ония с единственият кусур - доверчивостта. Да не си мислите че са малко?
Трудно се намират наистина че и да ги срещнеш не можеш да ги разпознаеш ако те не ти се открият.
Вървя еди ден по улицата и главата ми ври. Поръчител ми трябва,да си купя мотор че мотора ми трябва. При един отивам - не можел, при друг - не иска, трети съвет ми дава да вървя пеша. Внезапно някой ме дръпна за ръката. Обръщам се и виждам усмихната физиономия на доктора. Паяестинец, емигрант като мен, познати сме ала едно познанство, което не знаеш как да го класифицираш. Без да се усетя му казах проблема си. Хвана ме под ръка и ме отведе в магазина. Подписа се и аз си взех моторчето.
Ей така се срещнах с един от моите. Даже едно - благодаря - не можах да му каза защото тази дума ми се видя много сива да изрази възторга ми от постъпката му.
- Брей, си казах, защо сърцето не може да говори?!
Прибирам се в къщи от работа сред нощ. Вратата разбита и шевната ми машина липсва. Не мигнах до сутринта. Едвам се разсъмна и тръгнах по улиците, мястото не си намирах щото с машината си докарвах малко пари.Вървя си аз шокирана и отсреща приятелката. Гледаме на какъв съм хал и пита. Не скрих, казах и плачешком.
Прегърна ме и ми вика: - Имаш пари да ми връщаш, задръж ги, прибави и от теб и си купи друга машина. Подарък от ме да е!
Такива са "моите". Не си рисуват маски. Това са което виждаш. Късметът ми е че ги срещам. А "другите" в техният свят да си стоят, щото и в злато да плуват пак ще миришат.
Ама какво значение има - ще попита някой - на повечето носовете са запушени.
за тези - със запушените носове - проститутката с много пари е по уважавана от мене, доверчивата мечтателка, дето търси една градина за себе си и "своите".

Жената която говори с небето

Бе застанала пред колибата вслушвайки се в пространството сякаш долавяше заглъхващите стъпки на ловците. Те се бяха отправили на юг, където очакваха да дойде храната необходима за тежката и дълга зима.Слънцето още не беше изгряло но Жената усещаше розовата зора която гъделичкаше лицето й с утренният бриз. Тя не помнеше колко дни бяха преминали в живота й, не защото бе оглупяла, а защото никога не беше ги броила.А и защо да ги брои?Дните идваха да се живеят не да се броят.
Беше слаба. Лицето и набръчкано като смачкана хартия ала очите и бяха големи и живи, изненадващо млади,пълни с мъдрост и необеснима тъга.Не беше тъга за миналото, защото всеки един ден който бе изживяла бе като стомна прясна вода за жадния. За бъдещето не тъгуваше защото го знаеше.Големият й беше разкрил истината на живота и тя тъчеше своята част с вярата че изъканато ще е точно по мярка. Тъгата не беше за очите защото виждаше все още света около себе си както и отвъд пространството, като орела, който се рееше над главата й сякаш бе неин небесен двойник. Не беше и за ушите, които чуваха даже пукота на клонка извън колибата.Нито за уморените си крака и ръце тъгуваше. Те бяха извършили всичката работа която им се полагаше но не бяха преустановили службата си. Бяха верни слуги и тя им беше благодарна.
Тъгата дойде в онзи ден когато Големият от Горе и разказа за чудните неща, които я очакват след като напусне този свят. Големият обаче каза че е още рано и че има много дни да му служи. Тя се подчини мълчешком, ала от тогава тъгата се загнезди в очите и попи от блясъка им. Знаеше че е безсмислено да пришпорва дните и продължи да живее така сякаш не знаеше нищо. Благодарността на дните беше мъдростта която и даряваха и тя оценяваше щедростта им.
Когато слънцето си тръгнеше, оставяше Мястото в прегръдките на планината, умората на деня се срутваше върху хората и ги поваляше.
Жената дълго стоеше на вън дочаквайки последната звезда. Това беше времето на спомените. Тя ги оставяше да гостуват черпейки ги с радостта на забравените чувства.
Понякога в спомените се втурваше морето с песента на вълните и крясъка на птиците. Пред очите се появиха избледнели образи останали в дълбочината на паметта й. Виждаше мъжа и жената които я бяха създали и няколко по малки деца. Там в колибата имаше и други хора, ала всичко бързо се разсейваше.
Спомни си първият ден в който разбра че е жена - страха от необяснимото и радостта от промяната.
Скоро след това дойде един млад мъж без брада, от другаде и я отведе. Всички я изпратиха с весел глъч и потупвания.Жената и мъжът които я бяха създали вървяха с нея до края на пътеката а тя и младият мъж продължиха пътя си. Той знаеше пътя. Знаеше къде има вода и храна. След като слънцето ги оставяше спяха на поляната до изгрева. Така преминаха няколко слънца. После навлязоха в място с много дървета. Там имаше странни животни които скачаха от клон на клон, закачаха се, смееха се, боричкаха се. Мъжът посочи две от тях, които се боричкаха по особен начин, различно от останалите. Втурваха се едно към друго, обвиваха ръце около телата си и доближаваха лицата си. После слязоха от дървото и се заборичкаха на земята. Едното легна а другото се отпусна върху него. Започнаха игра в чуден синхрон ала постепенно темпото се увеличаваше и звуците които издаваха животните се ускоряваха. В един миг замряха неподвижни и след малко се разделиха.
Мъжът я хвана за ръката, посочи животните, посочи себе си и после нея. Тя разбра поканата ала не отриагира. Не че не искаше да поиграят ала не бе свикнала още с него. Мъжът обаче не се отказа..Докосна я по лицето, после по гърдите и продължи да я докосва с бързи, топли пръсти. Полека лека и тя се включи в играта. Докосваше там където той не очакваше и се заливаше в смях от изненадата му. Той дръпна връзките на дрехата й и тя се свлече на земята. После се отдръпна, огледа я доволен и я докосна по откритието. Тя също дръпна връзките на покривалката му. Шока от гледката бе толкова силен, че жената отскочи назад и се скри зад близкият храст.
Беше ужасена от това което видя. Истина ли бе? Тя надникна из зад храста и го видя да стои неподвижен без престилката си с опулени от изненада очи. Видя "онова нещо" отново и разбра че това беше разликата им.
Мъжът се приближи към нея и подаде ръка. Тя я пое и плахо пристъпи към него. Докосна "онова нещо" и се убеди че е истинско. В този ден останаха на поляната до изворчето. Играха си отново и отново. Първият път я проряза болката, но всеки следващ път удоволствието бе по силно.
Установиха се на това място. Построиха си колиба, широка и топла. Мястото бе красиво. Имаше дървета и други разтения за храна. Имаше и вода.Останаха там и започнаха живота си.Дните минаваха. Увлечена в работа Жената не забеляза че корема й расте. Уплаши се но не каза нищо на мъжа. След още няколко слънца нещо в корема й промърда. Тя се ужаси и го посочи на мъжа. Той сложи ръка на корема й и стреснат отскочи назад и изчезна. Тя се натъжи много но продължи да посреща и изпраща слънцето. След десет слънца мъжа й се завърна. С него бе жената която я бе създала и още една млада. След мъжа и крачеше друг мъж също толкова млад като нейният.
Жената която я бе създала опипа корема й и след това я докосна по лицето. Това докосване бе толкова успокоително, че тя забрави страха си. Познаваше младата жена. Тя беше от предишното място.Мъжът каза че другият бе от неговото предишно място. Те се бяха чифтосали и търсеха тяхно място. Така станаха две двойки.Жените вършеха тяхната работа а мъжете - тяхната. Жената, която я беше създала не отделяше поглед от нея. Младата и се поклони от първият ден в знак на покорство. Мъжете също и се поклониха и я признаха за Главна.
Жената която я беше създала я събуждаше преди изгрев слънце и я учеше на всичко което тя самата знаеше. Тя беше много мъдра жена.
Зората разряза един бял облак, оцвети в розово сърцето му и го съедини в шепнещия вятър. Жената която говори с небето, докосна облака и разбра че е празен като изстискан мях и го побутна да продължи пътя си.
Селището все още спеше, но часът бързаше и скоро щеше да измъкне слънцето като уловена риба и да го запрати в световъртежа.
Жената която говори с небето, отметна мъглата и я закопча за рокчето на отиващата си луна. Тя я размята като булчински воал и се и се втурна да спи.
Жената се отпусна и отново се върна назад, назад, назад.
Болката я прорязваше отново и отново. Жената която я бе създала натискаше корема й и показаваше как да изтласква детето от вътрешността. Малкото човече изкочи и я освободи. Чу плачът, видя радостта в очите на жената която я беше създала. Беше станала като нея. Беше създала човек.
Така животът продължаваше. Децата идваха. Селището разтеше. Децата ставаха мъже, изчезваха за малко и се завръщаха с жена.Ала не тръгваха преди да се допитат до нея.
Времето я беше направило мъдра. То я беше научило че е част от всичко наоколо. Облаците й позволяваха да ги опипва както виме на овца. Звездите и разказваха дните, вятърът шепнеше открития а дъждът търсеше семена да ги прорасте.
Веднъж когато чакаше слънцето една звезда се втурна от небето към близката скала, оставяйки дирята си и тя я последва. Скалата бе издялана като стрелите които мъжът приготвяше преди да отиде на лов. Върхът сочеше небето сякаш готова да се устреми на там където бе домът на слънцето, луната и звездите. Жената не разбра как стигна до горе. Стана като бързите, рогати животни, които на скоци се носеха край нея без усилие и умора. В миг си помисли че Крилатият я взе и принесе ала не беше сигурна. Той се рееше над главата й, може би любопитен, може би завислив.
Там на върха за първи път чу ласкавият глас на Големият Отгоре. Той шепнеше на душата й истините на вековете. Откри й простите неща на сложният живот който никога не свършва. Нещата не изчезват - каза й Той. Те просто се променят. Нищо не е излишно и всичко е съвършенно. Защото всичко е чрез мен и аз съм Съвършенството.
- Когато си тръгнеш от тук - каза и Големият - ти яе се завърнеш във вечността която е кръг без начало и без край.Защото аз съм Вечността.
В този миг нещо я изправи и тя разпери ръце като птица в полет. Около нея се завъртя Огненият кръг. На където да погледнеше виждаше пламъците.Те не я горяха, просто я бяха вместили в пространството очертано от тях.
Когато се завърна в Селището беше някак различна. Имаше нова душа. Големият от Горе я беше попълнил с надежда както саксия както саксия с пръст и бе посадил дървото на вярата което по късно даде изобилен плод.
Слънцето не изменяше своя ход. Децата разтяха. Момчетата ставаха мъже и водеха жени от други селища. момичетата заминаваха изведени от момците на други селища. Мъжете ходеха на лов и обработваха земята. Жените раждаха,приготвяха храна, дрехи, беряха плодове.Животът бе като реката която преминаваше наблизо.
Мъжът до нея се прегърби, опадаха му зъбите, очите не виждаха и ръцете трепереха. Един ден след залеза на слънцето той се доближи до нея, погали я по лицето и погледна към скалата която сочеше Небето. Тя го разбра. Изпрати го до реката. Видя прегърбената му фигура да пълзи към върха. Мъжът бе поел своя последен път. Слънцето се скри, но тя остана до онзи миг в който усети сърцето си да спира. Тя махна с ръка, сигурна, че това е последният поздрав към отлитащата душа на мъжа който бе нейната половина.
Денят на Селището започваше от нейната колиба. Децата идваха на този свят през нейните ръце. Дъждът валеше през очите й.Всичко ставаше чрез нея а тя живееше чрез Големият от Небето.
През очите й мина и онази страшна, дълга зима в която свърши храната. Душите на малките човечета започнаха да отлитат.Тя се изкачи пак там на скалата и започна да вика Големият. Вика и се моли за помощ. Тогава Големият й говори със скръбно, суров глас. Упрекна я за разрешението което бе дала мъжете да вземат по две жени. Тя искаше да има повече деца които да стават мъже. Ала нещата се бяха объркали. Започнаха да се чуват викове и жените да размахват ръце които не галеха а причиняваха болка.
Жената която говореше с небето стоя дълго там на скалата. Стоя за да мисли. Решението дойде. Бе трудно ала правдиво.
Прибра се в селището и събра всички мъже. Нареди на онези които имаха две жени да построят отделна колиба за втората и децата. На младите отказа да вземат повече от една жена.Всички се подчиниха на решението й.Знаеха че е добро. Скоро след това зимата си отиде и ги освободи от болката и скръбта.
Слънцето се подаде зад скалата. Жената се изправи с мъка. Последните дни болката я съпровождаше. Тази нощ Големият я повика и тя с радост посрещна решението му.
Удари с трудност гонга пред колибата и седна. Не след дълго заприиждаха хората й.Дойдоха всички - стари,млади,малки и големи. Насядаха и очудени я загледаха.
Жената им каза че дойде часът да се прибере на небето. Хората ужасени я гледаха. Никой не бе допускал че тя еди ден ще си замине от тях. Истината бе толкова шокираща, че те не искаха да я приемат.
Един мъж се надигна от мястото си. Това беше първото момче което бе създала заедно с мъжа който си отиде. Сега той оставаше с най много изживяни слънца и луни. Приближи се до Жената която говори с небето и се свлече в нозете и. Тя гледаше вече побелялата му глава ала нямаше сили да го изправи.
Мъжът пръв разбра - бе дошъл края на една епоха за Селището. Мъдростта си отиваше и той не беше сигурен до къде стигаха следите и. Изправи се и седна на мястото си. Един след друг хората идваха пред нея и свеждаха глави в дълбок поклон с който казваха "сбогом". Когато всички се извървяха в хода на обичта, жената взе тоягата и пое последният път остабайки за винаги в това късче земя.
Слънцето беше към заник когато тя стигна до върха на скалата. Изправи се и разпери ръце. Беше като орела който се носеше над главата и сякаш я очакваше.
Жената впери поглед към небето. В даличината блесна светлина, бяла, като първият зимен валеж. Тя се устреми към нея, усещайки лекота. Очудена погледна надолу и видя тялото си полегнало уморено в последният си сън.
Разбра новината, зарадва се, и се понесе вече по бързо и по бързо, нетърпелива да стигне новият си дом.