Спомени

В стари години празникът беше в средата на месеца. Вече студено със сняг, който почти закриваше прозорците на старите къщи. 
Тате беше "личен" човек. Всички го познаваха във все още малкият тогава град. Управител на представителен ресторант.
От рано сутринта мама и буля започваха да приготвят "хапки" и ги подреждаха в големите порцеланови чинии. Тате изнасяше масата на двора и ги подреждаше. По средата слагаше бакъра с виното и вътре черпака. Подреждаше чашите и отваряше пътната врата.
В 8часа сутринта идваше Аличо, цигуларя, с групата си и почваше свирнята. И запреиждаха хората от махалата и всеки преминаващ, който чуеше музиката.
Да кажат на тате за много години,да пият една чаша вино и да си замезят с хапка. Някои тръгваха веднага,а някои оставаха. Глъч,смях и музика се смесваха и нито студа нито вятъра можеше да попречи на тази бърза веселба.
Днес те,всички, са "горе".
Вратата е затворена.
Вече няма такива веселби.
Хората се отучиха да бъдат радостни.
И не ми казвайте,че обстоятелствата ги промениха.
Не,не е така! Веселата душа и благодарното сърце винаги са радостни и даряват радост!!!

Записки от клона

 

Слава Костадинова

Харесване

КоментарСподеляне

 

  

  

 

Дните нажежени до червено препускаха като табун от диви коне.
Бях си направила ласо да си хвана един и да го укротя, но така не успях.
И как да успея? Разни хора се въртяха около мен опитвайки се да ме конкурират. Не можеше да им се оставя и реших да си хвана някой от тях.
Успях! Двама с бели дрехи, които имаха смелостта да се приближат. се завързаха сами в моето ласо.
Нямах възможност да ги усмиря. Наблизо бе Дървото и то ме повика.
Не се двоумих. Вързах ласото за него и оставих на птиците плячката.
Аз се покатерих в прегръдките на Дървото и успокоена се гушнах в него.
Клона беше здрав и топъл. Виждах ясно от горе. Толкова ясно че в първият миг се стреснах.
Долу беше гъмжилото.
Малееей,що за панаир ?!!
Забързани човеците се блъскаха един в друг и ожесточени си нанасяха удари по всякакъв начин и на различни части.
Хапеха се и месата разкъсани от зъбите, продължаваха да се боричкат.
Дали наистина тези долу бяха човеците или от Клона виждах някакъв друг свят?
Погледнах Дървото с намерение да го попитам,но то ласкаво ме погали и сълзи на съжаление потекоха по кората му.
Върболица от вързани с вериги човешки същества преминаваше, но те пееха и скандираха опиянени от своята власт. Главите им бяха прозрачни и се виждаха образи на Човек, който едните хора идеализираха а другите плюеха.
Един водеше колона,размахвайки дървен меч с който произвеждаше рицари от глина и ги назначаваше за държачи.
Из множеството тук там блескаше светлинка сякаш слънцето се отразяваше в бели мъниста.
И аз реших да ги събирам.
Но как от Клона?
Повиках птиците и ги помолих да ми помогнат.
И те обещаха да ми съберат всичките бели мъниста които намерят.
Сега чакам!
Тук на Клона е видно място но мен никой не ме забелязва.
Защото съм пъпка. Утре ще развия цвят и скоро ще стана плод!
Чакам мънистата. И те ще станат пъпки...и цвят....и плод!
Ще се нахранят гладните!!

Записки от клона 2

Тази нощ луната слезе при мен. Поприказвахме си и решихме да не поглеждаме на долу. Луната,обаче промени намерението си. 
- Ще ги посипя с моят прах - каза - Може и да се променят.
А те решиха че вали злато върху тях като награда за добрите им дела и още по високо запяха самовъзхваляващи тиради.
Луната си скри лицето зад един облак.
Облакът се ядоса и загърмя.
Долу нищо не се промени.
Старица с протегната ръка обикаляше около надуваем клоун седнал на кресло държащ печат в едната си ръка а с другата въртеше въже пред изтощената жена.
Един в бяла манта сложи кокили на човек без крака и го изпрати войник.
Луната се покри с още един облак.
Заваля.
Долу нищо не се промени.
Съдебната зала беше пазара - продаваше се,купуваше се,заменяше се и все някой оставаше изхвърлен в калта.
Правосъдието беше заклано за курбан, а Справедливостта емигрира отнасяйки изнемощялата надежда за светлина.
Луната не издържа и събра звездите. Земята се разлюля и засипа човеците.
Долу нищо не се промени.

Записки от клона 3

Днес ли е или вчера, или е още утре не определям, защото знам, че съм извън времето тук на Клона. 
Хванах Слънцето за дрехата с надеждата да го спра но то ми се засмя весело и остави в ръката ми златно парче от дрехата си. Аз го направих на панделка и си завързах косата. Сега косата ми грее и Клона стана светъл като коледна елха.
Е,казах го.
Бях решила да не споменавам празника. Там долу е станало лудница поради него.
Още от сутринта птиците ми разказаха разтревожени за шумотевицата от земята. Не че и аз не бях я чула. Тътенът се носеше на талази заглушавайки птичата песен,ромонът на реката и призивът на морските вълни.
Там,долу, Празникът бе погълнал всичко това. Той вършееше и пълнеше огромният си търбух с всевъзможни неща.
Човеците доволни се оставяха да ги погълне забравяйки всичко което садяха до този момент.
Аз и птиците ужасени гледахме как Празникът полека лека поглъща всичко и се уголемява завземайки цялата територия на човешкият живот.
Нищо не остава отвън.
Единствено Празникът!
Той свиреше,дрънчеше,пееше.....
Някой ме дръпна за косата. Щурецът.
- Виж - каза той.
Погледнах натам където сочеше - извън тъмнината.
От края,от края на този свят се виждаха други човешки същества.
Прибрани в светлина, която имаха за дом,с трохи хляб донесени от мравките, те живееха чрез птичите песни.
Тях Празникът не погълна защото те самите бяха празник .....
Те бяха само душа!!

Лунно затъмнение 2

Не знам дали си спомняте историята със съседското куче вечерта когато беше лунното затъмнение. От тогава мира не ми дава идеята да се сдобря с него. То,обаче,се оказа голям инат. Не му повлияха нито ласкавите ми думи,нито усмивките нито парчето месо от което се лиших. Продължи да надава странният си вой още щом ме видеше да изляза на балкона.
Аз обаче си бях навила на пръста да го спечеля.След дълго мислене за начина, най после ми дойде гениална идея. Приятелката ми имаше много красива женска - Флора. Бяла,пухкава,средна на височина,грациозна. Помолих я да ми я отстъпи за два часа,които смятах достатъчни за целта. Флора ме познаваше и обичаше, защото винаги носех играчка.
И така взех Флора у дома,изкарах я на балкона, а аз застанах зад пердето на близкият прозорец да наблюдавам,изчаквайки подходящ момент да се появя до нея.
Песа вече беше на любимото си място,покачен на ниско столче наблюдаваше какво става на улицата. Флора също се покачи на малката пейка, която имах на балкона и любопитно заопознава обстановката. Песа я зърна и замръзна вторачен в нея. Слезе от столчето и с бавни стъпки и леко скимтящи звуци се приближи до най близката част на неговият балкон.
Флора го погледна,но явно извърна нежната си главичка в знак на незаинтересованост.
Песа за част от мига си подви опашката и отстъпи, но не остави нещата така. Този хитрец направи нещо което толкова силно ме изненада че възкликнах. Изправи се на задните си лапи и с бавна походка отново се приближи. Това заинтересува Флора и тя се обърна към него любопитно.
Песа поласкан от вниманието, което предизвика, продължи да очарова. Както беше изправен започна да танцува въртейки се около себе си.
Е,това вече не можах да издържа и излязох на балкона заставайки зад Флора.
Но тогава стана каквото стана. В мига в който той се обърна и застана с лице към мен, ме видя и замръзна. Нададе обичайният си шокираш вой и отскочи назад забравяйки че е на две лапи се тръшна по гръб на плочите. Флора шокирана от воя се обърна и се втурна навътре. Лошото беше че аз бях на пътя и та се шмугна между краката ми омотавайки се в полата. Милата, ужасена се напрегна още повече да се избави от капана на дрехата. Чу се звук на съдран плат и Флора заедно с парчетата от полата ми се скри в къщата, а аз останах по гащи на балкона.
Кучето на съседа продължаваше да вие ужасено и той излезе от апартамента. В същият момент двама мъже се спряха долу на тротоара любопитно вдигайки глави към балкона.
Ситуацията се повтори от вечерта на пълнолунието сякаш не беше приключила.
Аз се проснах по очи на плочите и пълзейки се прибрах.
И така със съседският пес оставаме смъртни врагове!!

Лунното затъмнение

Снощи реших и аз да чакам лунното затъмнение. Осигурих си всички необходими неща за ядене и пиене. Дойде ми на ум думите на баба, че в такава нощ излизали вампири,вракулаци и разни други същества с кръвен апетит.
Реших да се облека подобаващо за да не оставя голо място по себе си.След дълго тършуване в гардероба се приготвих. Малко трудно се движех и виждах, но в края на краищата, пътя към терасата ми бе добре познат.
Когато се добрах до нея след себе си оставих незначителни повреди на имуществото. Бях горда за това.
Излезнах на открито и ооо ужас. На съседна къща терасата бе вече заета и кучето ужасено подскочи като ме съзря и нададе вой който смрази кръвта на целият квартал. Съседа без да губи време влезе в къщата и излезе светкавично с пушката. Не разбрах защо я насочи към луната. Кучетата от града се присъединиха към съседското и настана паника.
Първопричинителят на суматохата все още взрян към мен се тресеше в яростта си. Най после съседа проследи погледа на кучето и виждайки ме насочи пушката към мен.
Аз ужасена се пльоснах на плочите и пълзешком се прибрах.
Така и не можах да видя лунното затъмнение.....

Крилата

В края на лятото огледах внимателно крилата си. Бяха проскубани от трънливите храсти, когато несполучливо се приземявах.Прибрах ги в кутията с кадифе.Защо ми са през зимата?
И сбърках!
Гледам през прозореца танца на снежинките и страдам, че не мога да ги придружа.
Защо да не извадя крилата?
А не,Не може така!
Решението си беше решение.
Да бях го обмислила по добре!
Гълъбите всеки ден идваха на прозореца и разочаровани от доброволният ми затвор отлитаха.
Сънищата ме съжаляваха и отваряха небесата в които се гмурках до утрото.
Събуждах се и краката ми се преплитаха поради желанието на душата за полет.
Днес се върнаха птиците.
Донесоха ми нови крила.
Ще ги опитам при изгрева!