СЯНКАТА

Виждаш ли вървежа на времето?Стъпва на пръсти,прошумолява в очите,раздухва клепачите и те събужда.Погалваш го сънено и си убождаш сърцето.Събуждаш се смучейки капките самота от изминалата нощ.
Утрото отново спуска въжето а аз не зная какво да го правя - да се обеся ли или да танцувам върху него.Решавам в полза на танца.Завързвам го за една мечта а другият му край закачам за действителността.
Играта започва.За баланс стисвам здраво надеждата и новият ден ме предърпва на скута си.
Изправям се внезапно и се оказвам в опасна близост със слънцето.Разтварям вярата да ме пази от изгаряне,правя първата крачка и замръзвам от изненада.
Пред мен се бе изправила тя - Сянката.
Бях толкова смутена,че още малко да се срутя от въжето.Размахах ръце да запазя равновесие,а Сянката се замята насам,натам примирайки от смях поради моя смут. Разгневих и се заковах неподвижна.Това обаче не и подейства особено.Подскочи залюляна на вятъра и ми даде да разбера колко е свободна.
Завидях и.Аз бях прикована на въжето на общественото мнение и трябваше да преценявам всяка своя крачка.Знаех че е напразно,защото в един миг дългият език на клюката можеше да ме хвърли долу - там в калта се валяха ядосани,унизени себеподобни.
От време на време дългият език на интригата изтръгваше някого,облизваше го и го правеше император.
Сянката не попадаше никога там.Тя го знаеше и за това се кривеше подражавайки страха ми.
Реших да не и обръщам внимание и да продължа пътя си.За миг изтървах надеждата,залитнах и увиснах на въжето захваната само с пръстите на краката ми.В тази позиция Сянката заплете косата си с моята опитвайки се да ме изтръгне,да ме погълне и да ме разтвори в себе си.Драскаше ме,щипеше и хапеше като куче ядосано от кокал в който няма месо.
Ала аз не се предадох.Хванах решителността,отрязах си косата,залепих се за слънчев лъч и отново изправена на въжето.
Надеждата с която балансирах ставаше по светла и ме обгърна с воала на радостта.
Изиграх танца на цветята бързайки с желанието за раздяла.
Внезапно там пред мен като мрачен балон,полека лека се издигна тя - Сянката.Не вярвах на очите си,но повярвах на сърцето - то се сви в усещането за битката.
Сянката държеше в една паничка омразата,която беше загребала от човешкият казан и с тръбичка издухваше балони към мен.Някои се пукаха сами,други уцелвах с надеждата,ала трети ме достигаха,полепваха по мен и ме нараняваха до кръв.Лекарството бе прошката ала бе поставено високо на полицата на любовта.Трябваха ми крила за да го взема.
Помолих пеперудата да ми услужи,но нейните се оказаха слаби.
Високо над мен се рееше орела.Повиках го и го заклех.Крилата стигнаха до върха и се се върнаха с лечението.
Сянката побесня.Сви се в юмрук и хукна да го стовари върху ми.
Ужасих се!Как да се предпазя?
Костенурката ми подари щита си.Юмрука изкрещя от болка и се пръсна.Парчетата се разпръснаха и птиците ги изкълваха.
Продължих пътя си.Сянката не се виждаше.Бях се отзовала близо до слънцето и Сянката уплашена се бе мушнала в хралупата на злословието очаквайки часа си.
Нямаше да и позволя да се приближи.Бях близо до целта и трябваше да се отърва веднъж за винаги от това изкривено,подмолно,злобно подобие.Разбрах - само в близост до слънцето ще я премахна и реших.Ще се гмурна в огъня му.Знаех,няма да изгоря - Слънцето ми бе приятел.Ще стана част от него - малка частица,един лъч.Това е свободата за която жадува душата ми.
Влязох във вярата,залостих вратата на миналото.Това което имах от днес ми бе достатъчно.Натиснах копчето на бъдещето и като ракета се отправих нагоре.
Сянката внезапно ме последва.Тя знаеше че това е краят и се опита да ме спре.
Слънцето се приближаваше,светлината ставаше все по силна.Усетих огъня да възкръсва в душата ми и да изпепелява връзките със Сянката.
Огъня ме обгърна освобождавайки ме.
Станах един слънчев лъч,който се завръщаше да погали цветята и да закове за винаги Сянката в хербария на житейските истини.

КРЪСТЪТ НА ВРЕМЕТО

Мигове препускащи
коне необяздени.
Мигове - комета от небето
срутена,
вятър - развяващ мечтите
отрязани,
проклятие хванато в шепа.
Мигове щастливи
от Бога дадени,
нещастните - мои са всички,
трохи изхвърлени
отвънка на прага
за малките,прокудени птички.
Мигове звъннали там на вратата,
ала аз закъснявам отново,
кой е виновен?Не ме дочака?
Мигът или аз съм виновна?
Мигове песни за знойните
празници,
мигове - сълзи от вчера
пропуснати.
Мигове - наниз в живота
запазени
както в хербария
едно изсъхнало цвете!

-------------------------

Минути загубени в голямото лутане
минути на радост,любов и утеха,
минути захвърлени в скръбно униние,
минути съдрани като остаряла дреха.
Минути изплакани в миг на безверие,
минути затворени в клетка.
Птици отлитнали за винаги
не можейки да живеят зад решетка.
Минути утрешни - наптазно очаквани
примамвани с пусти надежди.
Събирам трохите на всички озпуснати
минути изминали,прежни!

--------------------

Часът внезапно почука на вратата,
отворих му смутено,неприготвена.
- Идваш рано! Защо не почака?
Защо не звънна по телефона?
А той ме погледна - уморено усмихнат
от толкова бързо препускане,
протегна стрелката
закова ме притихнала
и заедно хукнахме нататък.
Поспряхме за малко
в прегръдките парещи
за малко попаднахме в пустоша,
качихме се на въртележка от спомени,
опепесувахме надеждите лутащо.
Набрах си реколта посадена вчера.
Напълнох празни хамбари.
А там - в небосклона -
изгряваше утрето
и часът като сън го догони.
Закрепена на времето
шеметно,парещо,
напориста и малко безстрашна,
героиня на приказка -
истинска,дразнеща
препускам часа да притисна!

В ЧАС ПО ОБИЧ

на дъщерите ми





-Мамче,къде са звездите?
-В твоите очи!
-Къде е луната?
-Лицето ти!
-Къде е мамче,Слънчо?
-В сърчицето ти!
-А небето,небето къде е?
-Душичката ти,скъпа!
–Земята мамче,къде е?
-В крачката,които тичат,
ръчичките работливи,
засмяната устица,
развятата косица!
А дъждът,забрави ли дъждът?
-Солените сълзици от болка и капризи!
Ти си всичко,мила!
Цялата вселена събрана е в тебе!
И ти си там-в нея-
като бисер в мида!
Едно мъничко чудо от край
до край простряно,
като дъга небесна.
–А ти къде си,мамче?
–В утринната птича песен,
в росата върху цвете,
в облака небесен,
в плод събран на есен.
Сняг който топли
семето заспало.
В ручей разбълбукан
през полето засяно.
Майчината обич,
що света сътворява е
над всичко дъще.
Обич светла,непреходна,
една вселена цяла.

РУСАЛКИНИ СЪНИЩА

Пълната луна закачливо се усмихна в прозореца ми.Помахах й с ръка да не ме безпокои, но този мой жест остана напразен.
Надничаше и ме гъделичкаше подканяйки ме да стана.
Морето не се чуваше.Заспало ли беше или просто уморено, така и не можах да разбера от леглото ми. Махнах отново към луната да ме остави на мира, но усилията ми пак останаха напразни.
Изнизах се от чаршафа и излязох.
Луната усмихната мина пред мен, позлатявайки крачките ми и се устреми към морето.
Засмях се щастливо!
Отдавна таях в себе си желанието да се гмурна нощем в морето-без да го виждам само да го чувствам.
Оставих халата да се плъзне по гърба ми и да се свлече в краката-не ме интересуваше повече, без него се чувствах очарователно.
Луната погали раменете ми и се спря на гърдите.Зърната ми се изправиха за да приемат ласката. Морето лениво лизна пръстите на краката ми и нежно ме придърпа Не настояваше, само обещаваше.
Не бързах. Оставих го да ме обсебва-късче по късче. Да ме докосва, да ме лизва, да ме прегръща. Морските ласки бяха топли и отпускащи. Опознаваше всяка частичка от тялото ми и я обсебваше, нежно и властно!
Плъзгаше се покрай мене, поемаше ме и ме разтваряше в себе си. Бях само това което бе над водата. То оставаше все по малко. Усещането за преливане ме омайваше и разгръщаше знанието.
Русалката в мен се отцепваше зашеметявайки ме със своята същност. Тялото ми се изплъзна. Не искащо да знае за вчерашният ден.
Единствено главата ми остана над морето в своята реална същност.
До там!
Сложи граница и остави другите да се веселят. Беше страж - строг и верен.
Ала в един миг цялото ми тяло изгуби своята реалност. Гмурнах се в прегръдките на морето. Всеотдайно и страстно. Не мислех! Не съществуваха граници за чувствата.
Бях това море!
Бях всичко в него. Мидата със заспалата перла, кораловия риф, ятото хвърчащи риби шегуващи се с вятъра. Бях част от тази хармония!
За миг - вечност!
Излетях към повърхността понесена от прилива. Бях една вълничка скочила на пясъка. До мен ритмично дишаше Земята. Погледна ме сънено, усмихна се разбиращо и ме закрепи на плещите си.
Русалката въздъхна неудовлетворено, но мигът беше свършил.
Сетивата заеха местата си, утешавайки ме за следващия път. Знанието се вписа в душата.
Луната се беше прокраднала зад един облак за глътка почивка.
Краката ми тежаха още малко време.
Русалката ме погали и се скри някъде в кътчето на съществото ми.
Леглото въздъхна и смирено прие тялото ми.
Сън ли бе?
Не чувах морето!
Гмурнах се в съня!

РАЗПЛАКАНИ МИСЛИ

Незбъдната среща
загубени празници,
сърца на хиляди светлинни години.
Същата утроба!
Същите делници!
Еднаквостта на нашето
детство отминало!Болка расчупена
на болното бъдеще
превързва разлютените
вчерашни рани.
Тичам забързана
да хвана надеждата,
ала на другият край никого няма.
Сестринска обич,мъко пресявана,
на ситото дупките зейнали.
Същото мляко,кръвта е еднаква
а брънките отдавна са вече отрязани.
Дъга небесна,
чувства изпуснати
спрягам думите отдавна неказани.
Какво да ти кажа?
Минути нечути
мечта за разбирателство
като комета пада!
Незбъднати срещи!
Загубени възможности!
Сърца на хиляди светлинни години.
Същата утроба
същите спомени.
Нашата пътека с тръни обраснала бяга!

ДУША ПЕПЕРУДА

Ах,тази болка!Пареща и късаща!Не стихва нито за миг-да си поема дъх,да събера сили.
Впива зъби и къса късче след късче.Оставам все по-малко и по малко.Цял век продължава!Няма ли край?Има ли начало?
Боже защо си ме изоставил?
Раждам се!
Какавидата се разпадна.Старите страсти и навици се изхлузиха и се разпръснаха-някак си странно и неочаквано,но мечтано.
Болката бе неописуема.Борбата за надмощие бе упорита и ми се струваше че никога няма да завърши.Години ли минаха,мигове ли-не зная.Зная само,че го исках това раждане-раждането на моето ново АЗ.
Старото отмина.Болезнено и силно-не искаше да изостави мястото което веше завладяло.
----------------------------

Пеперудата!Пеперудата се оттърси!Плахо разтвори крила-неумело и несигурно.
Не знаеше още коя е.Не разбираше че се бе родила.
Душа пеперуда!
Пърхаща още в болката на отминалото,белязана с раните на настоящето,разтваряше утрето с новата надежда.
-Господи погали я!Твоята святост е нейна и нейното безсмъртие е твое!
Болката,болката още диша!
Надига се и стихва като морска вълна,която ляга на брега уморена или може би победена?!
----------------------------

-Разкажи ми,разкажи ми за утрето-не млъквай!Денят не свършва!Крилата да закрепнат!
Душа Пеперуда!
-Дай ми трохица милост,в бездънието на вечността ще я нося!
-Разкажи ми как затихва болката от вчера?
-----------------------------

Молбата ме разцепваше на парченца.
Можех ли да и опиша всички изживяни дни?
Натрупаните грешки можех ли да изчистя?
Тя се раждаше нова и чиста,ала моето старо аз беше все още тука.
Болеше ме за "него".Не "го"мразех.Не можех да "го"мразя.Беше нещасно и слабо.Беше преживяло дни на болка,беше се наситило на борби.Обжалвах"го",но не "го"исках.
Имах нужда от новината на раждането.Имах нуцда да знам,че съм свободна.С оная свобода,която дава правото да обичаш.Правото да признаеш свободата на другия,да признаеш избора му,колкото и несправедлив да ти се струва.
Правото да надраснеш болката,унижението,да ги погледнеш от високо и да признаеш колко преходни и безстойностни са.
------------------------------

Ах,Душа Пеперуда!Красива и чудна!
Безпределна,стигаща отвъд хоризонта,мечтана.
Господи знам сега че не си ме изоставил.Знам,че винаги си ме водил-стъпка след стъпка-за този миг.
Прекланям ти се без думи,само с порива на душата ми и знам че ме разбираш.
------------------------------

Пърхащите криле се разтвориха неумело,но радостно.
Ах,Душа Пеперуда!!