Птицата

Крилата и натежаха от умора.Трябваше да спре за кратко, да се скрие от изгарящите лъчи на слънцето. В ниското се очертаваха корони на дървета. Околността и се стори позната- като да беше идвала тук?!Остави се на течението да я свали. Замря неподвижна- толкова и се харесваше така! Течението на въздуха, колкото и слабо да бе през този ден, я издържа. Като движеща се лента я понесе надолу оставяйки я върху първото препречило се дърво.
– Здравей- въздъхна облекчено.
- Добре дошла- прошушна дървото уморено. Жегата го бе обгорила,както и нея. Сянката не бе достатъчна за разхлада. Въздуха гореше. Не смееше да отвори човка. Сякаш преглъщаше въглени.Огледа се зачудена на промяната тук. Дърветата бяха оредели. Повалени, обезжизнени, лежаха на земята. Тази картина я изплаши! Не видя живинка, не чу птича песен. Всичко сякаш бе мъртво. Сети се, че някъде тук имаше извор на малък поток. Реши да го намери. Птицата се стрелна между оределите клони, взирайки се внимателно в ниските скали. При второто претърсване откри каменна дупка,от която водата се прецеждаше като последни сълзи от старчески очи.Събираше се в корубата на едно повалено дърво и се губеше в Опустошението.
Птицата кацна на ръба на дървото в което се беше събрала вода - да пие и да освежи умореното си тяло.Гмурна се в живителната прохлада, доволна от сбъднатото желание.
Под дървото имаше мъхесто гнездо,примамливо и удобно.Отпусна се и заспа с надеждата, че никой няма да я безпокои.Че кой ли би могъл да го стори?! Никакви звуци не се долавяха. Птицата се събуждаше често с необяснимото усещане за опасност. За първи път и се случбаше да заспи на земята.Беше нещо необичайно ала от гледката на повалените дървета не знаеше кое би останало право до сутринта.Това бе вече повалено и образуваше удобно прикритие. Имаше вода, а храна....Ще потърси сутринта.
Нощта премина бавно в мълчанието на Опустошението.
Птицата видя Утрото, но не чу птича песен и не се реши да запее. Мълчешком се провря между оределите клони на дърветата без да срещне себеподобни. Не съзря и друи същества в гората.
Тя не бе попадала на такова място - странно и страшно!Трябваше да разбере защо бе така. Не се замисли за опасността. Изчака изгрева на слънцето търсейки храна, ала освен лишеи и мъхове нищо друго не намери. Слънчевите лъчи се стрелнаха към земята без да им попречи нищо. Птицата се извиси над дърветата летейки все по- високо и високо.Обходи с поглед парчето земя и съзря нещо странно.Големи каменни гъби посадени безразборно в едно кръгово Селище.От отворите им излизаха странни същества.
От една гъба се изтърколи Корем - заоблен,издут,сякаш всеки момент ще се пръсне.
Птиците дочу странен тракащ звук. Потърси источника с поглед и видя една Челюст, която поглъщаше всичко по пътя си.Малко отстрани, на един хълм се издигаше сама гъба. Нейният отвор бе от към върха. От там се издигна Мозък. От начало беше бял,ала Птицата видя че променя цвета си. Стана розов, червен, син, черен и отново вял. Това същество се рееше над останалите може би защото бе по леко?!
Внезапно две същества,горящи в огъня на страстта, се втурнаха едно към друго и се тръшнаха на земята докато се превърнаха на пепел. По време на тяхното изгаряне отскачаха въглени и полепваха по близкостоящите им и ги дамгосваха.Нещастниците се гърчеха от болка но не моцеха да се отдалечт защото бяха вързани със кръвни връзки.
Друго същество като слонски хобот се целеше в някого и изхвърляше боклуци.Птицата проследи за да види целта и видя Хората.Преведени и унили,те обслужваха съществата, безроподно, с някакво примирително доволство че съществуват. Едни от тях галеха Корема с пера,за да му доставят удоволствие.
Други побутваха от далеч към Челюста различни неща - къщи, коли, земя, бижута. Някой от Хората по невнимание попадаше твърде близо и Челюстта поглъщаше и него.
Трета група Хора ръкопляскаше на Мозъка, пееше му химни за възхвала и му закачаше благодарствени отличия.Птицата видя как Мозъка се залепи на един от Хората и го изсмука напълно.
Птицата кръжеше над това странно селище онемяла от всичко което виждаше.
И внезапно съзря Човека.Те бяха малко и държаха в ръцете си кошници.Птицата не виждаше какво има вътре и реши да слезе по ниско.
Никой долу не поглеждаше към небето - бяха го забравили съвсем.
Птицата се сниши до толкова че докосна главата на Човека и видя какво има в кошниците.
Птицата видя как Хобота изстреля към един човек метално парче боклук което го уцели.Човекът падна мъртъв но гърдите му се отвориха и от там излетя Пеперуда.
Малкото крилато същество доближи Ятицата докосна я и полетя с нея.Птицата знаеше че Пеперудата не може да лети нито толкова бързо нито толкова високо,но за сега щеше да е добра дружина.
Птицата реши да се върне на намереното място за да си починат.Птицата летеше бавно, оставяйки се на течението, за да може Пеперудата да я следва.Ала как ще живее това малко крилато?То се хранеше с цветен прашец а там на Мястото нямаше цветя!Как щеше да оживее?Ето че стигнаха.Птицата заведе Пеперудата до водата а тя самата уморено се отпусна във временното си гнездо.
Утрото неусетно се разсипа от изток и обагри небосклона.Птицата излетя,поздрави го мълчаливо и полетя поемайки нова посока.
Не след дълго видя Хълма,уморено прилегнал на припек.На билото му се бе разперило Цветето. Тя кацна до него,прошушна му колко е необходимо да тръгне с нея и Цветето се съгласи.То издърпа корените си от Хълма и Птицата внимателно го пое с човка. Щастлива полетя на зад към Мястото. Когато стигна го посади близо до водата. Цветето отвори листа и с въздишка се огледа. Пеперудата не повярва на пипалата си!Тя отново и отново обгалваше това красиво разтение щастлива че го притежава.
Един слънчев лъч се провря изненадващо и погали двойката. Птицата трепна, очарована от красотата на мига и запя!Дърветата не вярвайки се заоглеждаха,потръпвайки с малкото си още живи клони.Водата от извора се втурна по бързо, успя да прескочи дървената преграда която я задътжаше до сега.
Нощта дойде неусетно.Лухата надникна с едното си крайче и освети Мястото.Птицата дочу странен шум и се огледа - водата, водата ромолеше!Беше се превърнала в малък поток и бътзаше да очертае пътя си.Внезапно усети лек полъх - дърветата!Дърветата раздвижиха клоните си!
Нощта беше нова, неочаквана и чудна!
Утрото се втурна жизнерадостно и изпълни Мястото.Птицата се издигна поздравявайки с весели трели Зората.
Птицата се отправи отново към Хълма и събра семена.Върна се и ги разпръсна по протежение на Ручея.След няколко дни зеленина обагри живота им.От някъде долетя Калинка.След ден малко Бръмбарче.Станаха много!
Ала птицата изпита самота.Желанието да има дружка като нея я обсеби толкова силно, че сърчицето и се сви.
И тогава? И тогава чу заповедта на петия ден!
Птицата не губи време. Отправи се към Извора и кацна така че да се отрази във водата цялото и телце. Застана неподвижна и зачака. Чака дълго,но Птицата знаеше силата на закона.Когато времето се изпълни водата трепна,раздвижи се и Дружката излетя.
Да!Законът беше верен!Двете излетяха и запяха най красивата си песен.
Всичко се промени. Мястото поздрави Новината.Дърветата се изправиха съвсем. Цветето разпръсна семето си.Пеперудата и Калинката танцуваха. Ручеят запя игрибо.Бръмбърчето се присъедини към хорото.
Бяха живи! Бяха победили смъртта!
Птицата реши заедно с Дружката да отидат в Селището. Трябваше да помогнат на Хората!
Когато прелетяха само Човекът ги видя и се зарадва.Той не се учуди на двете крилати същества - поздрави ги зарадван.
Птицата и Дружката запяха доволни.Песента разсече тишината. Съществата се стъписаха. Те не вярваха на ушите си.Хората същоспряха,някои се опитаха да се изправят,ала гърбовете им,приклещени от примиренчеството, ги държаха здраво приведени!
Няколко чифта очи се изтръгнаха от плена и се взряха към небето.
Птицата и Дружката всеки ден отиваха в Селището и пееха. Все повече и повече очи се вдигаха освободени и гърбове се изправеха.
Съяествата се обеспокоиха. Те не искаха да загубят прислугата си. Не искаха да оставят Хората свободни. Определиха Птицата и дружката за враг номер едно. И се събраха да скроят унищожителният План.
Една нощ Планът узря.Съществата плениха Птицата и Дружката.Отрязаха им крилете и ги оставиха в центъра на Селището да ги виждат Хората.Организираха празник по случай победата.Раздадоха подаръци на верните.
Човекът не се отчая.Той съедини Огъня на Душата с Огъня на Ума.Чудото дойде!Небето се отвори и Огънят на Небето се съедини с Огънят на Земята.
Стана в миг на око! Огънят се втурна, обгърна Птицата и Дружката и ги понесе нагоре, нагоре, нагоре към вечността!

СЯНКАТА

Виждаш ли вървежа на времето?Стъпва на пръсти,прошумолява в очите,раздухва клепачите и те събужда.Погалваш го сънено и си убождаш сърцето.Събуждаш се смучейки капките самота от изминалата нощ.
Утрото отново спуска въжето а аз не зная какво да го правя - да се обеся ли или да танцувам върху него.Решавам в полза на танца.Завързвам го за една мечта а другият му край закачам за действителността.
Играта започва.За баланс стисвам здраво надеждата и новият ден ме предърпва на скута си.
Изправям се внезапно и се оказвам в опасна близост със слънцето.Разтварям вярата да ме пази от изгаряне,правя първата крачка и замръзвам от изненада.
Пред мен се бе изправила тя - Сянката.
Бях толкова смутена,че още малко да се срутя от въжето.Размахах ръце да запазя равновесие,а Сянката се замята насам,натам примирайки от смях поради моя смут. Разгневих и се заковах неподвижна.Това обаче не и подейства особено.Подскочи залюляна на вятъра и ми даде да разбера колко е свободна.
Завидях и.Аз бях прикована на въжето на общественото мнение и трябваше да преценявам всяка своя крачка.Знаех че е напразно,защото в един миг дългият език на клюката можеше да ме хвърли долу - там в калта се валяха ядосани,унизени себеподобни.
От време на време дългият език на интригата изтръгваше някого,облизваше го и го правеше император.
Сянката не попадаше никога там.Тя го знаеше и за това се кривеше подражавайки страха ми.
Реших да не и обръщам внимание и да продължа пътя си.За миг изтървах надеждата,залитнах и увиснах на въжето захваната само с пръстите на краката ми.В тази позиция Сянката заплете косата си с моята опитвайки се да ме изтръгне,да ме погълне и да ме разтвори в себе си.Драскаше ме,щипеше и хапеше като куче ядосано от кокал в който няма месо.
Ала аз не се предадох.Хванах решителността,отрязах си косата,залепих се за слънчев лъч и отново изправена на въжето.
Надеждата с която балансирах ставаше по светла и ме обгърна с воала на радостта.
Изиграх танца на цветята бързайки с желанието за раздяла.
Внезапно там пред мен като мрачен балон,полека лека се издигна тя - Сянката.Не вярвах на очите си,но повярвах на сърцето - то се сви в усещането за битката.
Сянката държеше в една паничка омразата,която беше загребала от човешкият казан и с тръбичка издухваше балони към мен.Някои се пукаха сами,други уцелвах с надеждата,ала трети ме достигаха,полепваха по мен и ме нараняваха до кръв.Лекарството бе прошката ала бе поставено високо на полицата на любовта.Трябваха ми крила за да го взема.
Помолих пеперудата да ми услужи,но нейните се оказаха слаби.
Високо над мен се рееше орела.Повиках го и го заклех.Крилата стигнаха до върха и се се върнаха с лечението.
Сянката побесня.Сви се в юмрук и хукна да го стовари върху ми.
Ужасих се!Как да се предпазя?
Костенурката ми подари щита си.Юмрука изкрещя от болка и се пръсна.Парчетата се разпръснаха и птиците ги изкълваха.
Продължих пътя си.Сянката не се виждаше.Бях се отзовала близо до слънцето и Сянката уплашена се бе мушнала в хралупата на злословието очаквайки часа си.
Нямаше да и позволя да се приближи.Бях близо до целта и трябваше да се отърва веднъж за винаги от това изкривено,подмолно,злобно подобие.Разбрах - само в близост до слънцето ще я премахна и реших.Ще се гмурна в огъня му.Знаех,няма да изгоря - Слънцето ми бе приятел.Ще стана част от него - малка частица,един лъч.Това е свободата за която жадува душата ми.
Влязох във вярата,залостих вратата на миналото.Това което имах от днес ми бе достатъчно.Натиснах копчето на бъдещето и като ракета се отправих нагоре.
Сянката внезапно ме последва.Тя знаеше че това е краят и се опита да ме спре.
Слънцето се приближаваше,светлината ставаше все по силна.Усетих огъня да възкръсва в душата ми и да изпепелява връзките със Сянката.
Огъня ме обгърна освобождавайки ме.
Станах един слънчев лъч,който се завръщаше да погали цветята и да закове за винаги Сянката в хербария на житейските истини.

КРЪСТЪТ НА ВРЕМЕТО

Мигове препускащи
коне необяздени.
Мигове - комета от небето
срутена,
вятър - развяващ мечтите
отрязани,
проклятие хванато в шепа.
Мигове щастливи
от Бога дадени,
нещастните - мои са всички,
трохи изхвърлени
отвънка на прага
за малките,прокудени птички.
Мигове звъннали там на вратата,
ала аз закъснявам отново,
кой е виновен?Не ме дочака?
Мигът или аз съм виновна?
Мигове песни за знойните
празници,
мигове - сълзи от вчера
пропуснати.
Мигове - наниз в живота
запазени
както в хербария
едно изсъхнало цвете!

-------------------------

Минути загубени в голямото лутане
минути на радост,любов и утеха,
минути захвърлени в скръбно униние,
минути съдрани като остаряла дреха.
Минути изплакани в миг на безверие,
минути затворени в клетка.
Птици отлитнали за винаги
не можейки да живеят зад решетка.
Минути утрешни - наптазно очаквани
примамвани с пусти надежди.
Събирам трохите на всички озпуснати
минути изминали,прежни!

--------------------

Часът внезапно почука на вратата,
отворих му смутено,неприготвена.
- Идваш рано! Защо не почака?
Защо не звънна по телефона?
А той ме погледна - уморено усмихнат
от толкова бързо препускане,
протегна стрелката
закова ме притихнала
и заедно хукнахме нататък.
Поспряхме за малко
в прегръдките парещи
за малко попаднахме в пустоша,
качихме се на въртележка от спомени,
опепесувахме надеждите лутащо.
Набрах си реколта посадена вчера.
Напълнох празни хамбари.
А там - в небосклона -
изгряваше утрето
и часът като сън го догони.
Закрепена на времето
шеметно,парещо,
напориста и малко безстрашна,
героиня на приказка -
истинска,дразнеща
препускам часа да притисна!

В ЧАС ПО ОБИЧ

на дъщерите ми





-Мамче,къде са звездите?
-В твоите очи!
-Къде е луната?
-Лицето ти!
-Къде е мамче,Слънчо?
-В сърчицето ти!
-А небето,небето къде е?
-Душичката ти,скъпа!
–Земята мамче,къде е?
-В крачката,които тичат,
ръчичките работливи,
засмяната устица,
развятата косица!
А дъждът,забрави ли дъждът?
-Солените сълзици от болка и капризи!
Ти си всичко,мила!
Цялата вселена събрана е в тебе!
И ти си там-в нея-
като бисер в мида!
Едно мъничко чудо от край
до край простряно,
като дъга небесна.
–А ти къде си,мамче?
–В утринната птича песен,
в росата върху цвете,
в облака небесен,
в плод събран на есен.
Сняг който топли
семето заспало.
В ручей разбълбукан
през полето засяно.
Майчината обич,
що света сътворява е
над всичко дъще.
Обич светла,непреходна,
една вселена цяла.

РУСАЛКИНИ СЪНИЩА

Пълната луна закачливо се усмихна в прозореца ми.Помахах й с ръка да не ме безпокои, но този мой жест остана напразен.
Надничаше и ме гъделичкаше подканяйки ме да стана.
Морето не се чуваше.Заспало ли беше или просто уморено, така и не можах да разбера от леглото ми. Махнах отново към луната да ме остави на мира, но усилията ми пак останаха напразни.
Изнизах се от чаршафа и излязох.
Луната усмихната мина пред мен, позлатявайки крачките ми и се устреми към морето.
Засмях се щастливо!
Отдавна таях в себе си желанието да се гмурна нощем в морето-без да го виждам само да го чувствам.
Оставих халата да се плъзне по гърба ми и да се свлече в краката-не ме интересуваше повече, без него се чувствах очарователно.
Луната погали раменете ми и се спря на гърдите.Зърната ми се изправиха за да приемат ласката. Морето лениво лизна пръстите на краката ми и нежно ме придърпа Не настояваше, само обещаваше.
Не бързах. Оставих го да ме обсебва-късче по късче. Да ме докосва, да ме лизва, да ме прегръща. Морските ласки бяха топли и отпускащи. Опознаваше всяка частичка от тялото ми и я обсебваше, нежно и властно!
Плъзгаше се покрай мене, поемаше ме и ме разтваряше в себе си. Бях само това което бе над водата. То оставаше все по малко. Усещането за преливане ме омайваше и разгръщаше знанието.
Русалката в мен се отцепваше зашеметявайки ме със своята същност. Тялото ми се изплъзна. Не искащо да знае за вчерашният ден.
Единствено главата ми остана над морето в своята реална същност.
До там!
Сложи граница и остави другите да се веселят. Беше страж - строг и верен.
Ала в един миг цялото ми тяло изгуби своята реалност. Гмурнах се в прегръдките на морето. Всеотдайно и страстно. Не мислех! Не съществуваха граници за чувствата.
Бях това море!
Бях всичко в него. Мидата със заспалата перла, кораловия риф, ятото хвърчащи риби шегуващи се с вятъра. Бях част от тази хармония!
За миг - вечност!
Излетях към повърхността понесена от прилива. Бях една вълничка скочила на пясъка. До мен ритмично дишаше Земята. Погледна ме сънено, усмихна се разбиращо и ме закрепи на плещите си.
Русалката въздъхна неудовлетворено, но мигът беше свършил.
Сетивата заеха местата си, утешавайки ме за следващия път. Знанието се вписа в душата.
Луната се беше прокраднала зад един облак за глътка почивка.
Краката ми тежаха още малко време.
Русалката ме погали и се скри някъде в кътчето на съществото ми.
Леглото въздъхна и смирено прие тялото ми.
Сън ли бе?
Не чувах морето!
Гмурнах се в съня!

РАЗПЛАКАНИ МИСЛИ

Незбъдната среща
загубени празници,
сърца на хиляди светлинни години.
Същата утроба!
Същите делници!
Еднаквостта на нашето
детство отминало!Болка расчупена
на болното бъдеще
превързва разлютените
вчерашни рани.
Тичам забързана
да хвана надеждата,
ала на другият край никого няма.
Сестринска обич,мъко пресявана,
на ситото дупките зейнали.
Същото мляко,кръвта е еднаква
а брънките отдавна са вече отрязани.
Дъга небесна,
чувства изпуснати
спрягам думите отдавна неказани.
Какво да ти кажа?
Минути нечути
мечта за разбирателство
като комета пада!
Незбъднати срещи!
Загубени възможности!
Сърца на хиляди светлинни години.
Същата утроба
същите спомени.
Нашата пътека с тръни обраснала бяга!

ДУША ПЕПЕРУДА

Ах,тази болка!Пареща и късаща!Не стихва нито за миг-да си поема дъх,да събера сили.
Впива зъби и къса късче след късче.Оставам все по-малко и по малко.Цял век продължава!Няма ли край?Има ли начало?
Боже защо си ме изоставил?
Раждам се!
Какавидата се разпадна.Старите страсти и навици се изхлузиха и се разпръснаха-някак си странно и неочаквано,но мечтано.
Болката бе неописуема.Борбата за надмощие бе упорита и ми се струваше че никога няма да завърши.Години ли минаха,мигове ли-не зная.Зная само,че го исках това раждане-раждането на моето ново АЗ.
Старото отмина.Болезнено и силно-не искаше да изостави мястото което веше завладяло.
----------------------------

Пеперудата!Пеперудата се оттърси!Плахо разтвори крила-неумело и несигурно.
Не знаеше още коя е.Не разбираше че се бе родила.
Душа пеперуда!
Пърхаща още в болката на отминалото,белязана с раните на настоящето,разтваряше утрето с новата надежда.
-Господи погали я!Твоята святост е нейна и нейното безсмъртие е твое!
Болката,болката още диша!
Надига се и стихва като морска вълна,която ляга на брега уморена или може би победена?!
----------------------------

-Разкажи ми,разкажи ми за утрето-не млъквай!Денят не свършва!Крилата да закрепнат!
Душа Пеперуда!
-Дай ми трохица милост,в бездънието на вечността ще я нося!
-Разкажи ми как затихва болката от вчера?
-----------------------------

Молбата ме разцепваше на парченца.
Можех ли да и опиша всички изживяни дни?
Натрупаните грешки можех ли да изчистя?
Тя се раждаше нова и чиста,ала моето старо аз беше все още тука.
Болеше ме за "него".Не "го"мразех.Не можех да "го"мразя.Беше нещасно и слабо.Беше преживяло дни на болка,беше се наситило на борби.Обжалвах"го",но не "го"исках.
Имах нужда от новината на раждането.Имах нуцда да знам,че съм свободна.С оная свобода,която дава правото да обичаш.Правото да признаеш свободата на другия,да признаеш избора му,колкото и несправедлив да ти се струва.
Правото да надраснеш болката,унижението,да ги погледнеш от високо и да признаеш колко преходни и безстойностни са.
------------------------------

Ах,Душа Пеперуда!Красива и чудна!
Безпределна,стигаща отвъд хоризонта,мечтана.
Господи знам сега че не си ме изоставил.Знам,че винаги си ме водил-стъпка след стъпка-за този миг.
Прекланям ти се без думи,само с порива на душата ми и знам че ме разбираш.
------------------------------

Пърхащите криле се разтвориха неумело,но радостно.
Ах,Душа Пеперуда!!