Реших разходката ми да е без определена цел. Тръгнах по тесните калдъръмени улички свивайки по всяка която ми изпречваше пътя. В един момент,обаче,осъзнах че разходката ми не беше без маршрут и по него ме водеха уличките. Те,всъщност,определяха посоката. Оставих се на тях без възражение. Не след дълго, излизайки от поредната уличка като през тунел от зеленина, се отзовах пред една поляна. Не беше голяма. Едва ли имаше двеста квадратни метра. Имаше форма на сърце, като тесният край беше от към мен. Сякаш тук е вратата. По средата имаше една,единствена пътека която разделяше "сърцето" на две и там - пейка.Странното беше че пейката е с гръб към мен. Но дали наистина беше странно?
"Сърцето" в широката си част, беше нагорнище и не виждах какво има отвъд него. Сякаш там свършваше хоризонта и се простираше небето като платно простряно да съхне.
Запътих се към пейката.Когато стигнах до нея в ниското внезапно се откри морето. Чак се сепнах.
Там се сливаха морето и небето. Една лодка се виждаше в далечината. Изглеждаше недействителна.....като мираж.
Несъзнателно седнах на пейката и се потопих в картината.
Станах частица от нея. Бях сигурна че художникът ме нарисува вътре, за да бъде картината съвършена
"Сърцето" в широката си част, беше нагорнище и не виждах какво има отвъд него. Сякаш там свършваше хоризонта и се простираше небето като платно простряно да съхне.
Запътих се към пейката.Когато стигнах до нея в ниското внезапно се откри морето. Чак се сепнах.
Там се сливаха морето и небето. Една лодка се виждаше в далечината. Изглеждаше недействителна.....като мираж.Несъзнателно седнах на пейката и се потопих в картината.
Станах частица от нея. Бях сигурна че художникът ме нарисува вътре, за да бъде картината съвършена
Няма коментари:
Публикуване на коментар