Записки от клона 3

Днес ли е или вчера, или е още утре не определям, защото знам, че съм извън времето тук на Клона. 
Хванах Слънцето за дрехата с надеждата да го спра но то ми се засмя весело и остави в ръката ми златно парче от дрехата си. Аз го направих на панделка и си завързах косата. Сега косата ми грее и Клона стана светъл като коледна елха.
Е,казах го.
Бях решила да не споменавам празника. Там долу е станало лудница поради него.
Още от сутринта птиците ми разказаха разтревожени за шумотевицата от земята. Не че и аз не бях я чула. Тътенът се носеше на талази заглушавайки птичата песен,ромонът на реката и призивът на морските вълни.
Там,долу, Празникът бе погълнал всичко това. Той вършееше и пълнеше огромният си търбух с всевъзможни неща.
Човеците доволни се оставяха да ги погълне забравяйки всичко което садяха до този момент.
Аз и птиците ужасени гледахме как Празникът полека лека поглъща всичко и се уголемява завземайки цялата територия на човешкият живот.
Нищо не остава отвън.
Единствено Празникът!
Той свиреше,дрънчеше,пееше.....
Някой ме дръпна за косата. Щурецът.
- Виж - каза той.
Погледнах натам където сочеше - извън тъмнината.
От края,от края на този свят се виждаха други човешки същества.
Прибрани в светлина, която имаха за дом,с трохи хляб донесени от мравките, те живееха чрез птичите песни.
Тях Празникът не погълна защото те самите бяха празник .....
Те бяха само душа!!