-Дечооо, Дечоооо. Къде си бре?
- Кво си се развикала сутринта рано, рано Стоилице? Къде може да съм.
- Че знам ли те, бре Дечо? Ти си като ветъро . Айде не предиряй. Ела да ми помогнеш, че козата ражда, а пък козлето обратно.
- Само жена не са ме викали още да разраждам. Ама къде млади жени тука? Вси у градо бегат.
- Айде пък ти. Млада жена ти се прииска да видиш.
Стоилица се обърна и хукна към дома си преминавайки през комшулука. Беше слаба и ниска та можеше да бега. Мъжът й почина внезапно от инфаркт и тя не рачи да отиде при децата. Селото беше оредяло от към хора, но малкото които останаха живееха задружни като семейство. Помагаха си един на друг до колкото можеха. Всички си имаха модерни телефони. Децата ги бяха купили и ги задължиха да ги носят където и да отидат. Ала от както на дедо Дончо се беше изхлузил от джоба и падна в тоалетната вече ги носеха в калъфче и каишка на врато. Дедо Христо много се съпротивлява на този начин ама и той млъкна накрая. Децата ги бяха направили само да натиснат едно копче и веднага се свързват. Всеки си имаше число - и доктора и ветиринара и най близкият съсед. Когато някой решеше да се съберат на приказка съобщаваше на най близкият, той на неговият, онзи....и така седянката се събираше. Бабите все нещо забъркваха, а старците изкарваха пиенето и мезето. То двайсетина души бяха, но голям джумбиш ставаше. Като пийнеха ракийцата започваха историите. Все смешни избираха, че за веселие се събираха. Забравяха болестите и смъртта, която ги причакваше незнайно на кой ъгъл.
Бяха на различна възраст. Най млада беше Стоилица. Нямаше още осемдесет години. Най стар беше Вълко. На есен, ако е рекъл Господ, ще чукне стоте. Единодушно бяха решили да му направят юбилей. Да съберат всички от селото и да извикат телевизията. Бяха решили да си облекат народните носии и да покажат, че селото не е умряло щом те са живи. Селяни се родиха и селяни ще си умрът.
Започваха с най новите истории случили се след последната сбирка - кой как се е прибрал у дома си. На последната седянка наградата за най весела случка спечелиха баба Цена и дедо Вътьо.
Кога се прибирали бабата не устискала и клекнала. Дедото не разбрал това и продължил по пътя клатушкайки се и тананикайки няква своя песен. Вървял дедото, вървял и все не стигал къщата. В един момент се сетил за бабата. Тук бабата, там бабата, нема бабата. Уплашил се дедото ала решил, че бабата го чака у дома. Повървял още малко и усетил вратника. Отворил, замирисало на обор. Престъпил в тъмното и се спънал. Паднал върху сеното и моменталически заспал. Баба Цена, като станала разбрала, че дедето го нема. Уплашила се бабата, ала не посмела да викне, че ще разлае кучетата. И тихичко само, за да си дава кураж заповтаряла:
- Дедо, дедоооо....дедоооо.
Вървяла баба Цена и напипала вратника. Влязла в тъмното. Замирисало на обор ала не мислила много. Пръстъпила две крачки, спънала се в сеното и паднала. Кога се окопитила усетила дедото, успокоила се и заспала. Сутринта петела рано рано, качен на купата, се развикал от възмущение и събудил старците.
Всички в селото си имаха козички, а дедо Христо си имаше коч. Бяха му го донесли децата кога беше малечко яре. Казаха, че е рядка порода. Беше красавец - бяля, дълга козина и вити рога. За него ветеринарят идваше специално. Веднъж в годината дедовците си имаха празника на коча. Тогава водеха козичките при него. Ветеринарят беше казал само по две козички на ден да му водят за да не го преуморят. И старците се бяха разбрали за графика на козичките, но всички вкупом отиваха. Десет козички, по две на ден, пет дена празник на коча караха. Седяха край кошарата и гледаха любовната игра. Подвикваха, смееха се, пийваха си ракийката и си припомняха любовните истории от младини. Миналата година дедо Мите се похвали, че на този празник ощастливил бабата. А пък тя донесе един голям чан на коча в знак на благодарност. На този празник бабите не се допускаха.
Ала и те си имаха празник. На бабин ден се събираха в една от къщите и никой дедо не знаеше какви ги правят. Сутрин отиваха вкупом да си ги прибират и всеки път се чудеха на женският махмурлук.
Ето, на. Забравих, че започнах със Стоилица и Дечо. Той беше само три години по голем от нея и не беше се женил. Бабите разправяха, че на младини бил влюбен в нея ала тя Стоил си харесала. Кога умря Стоил бабите взеха да я сватосват за Дечо, а дедовците говореха на Дечо да я вземе. Стоилица се подсмиваше на бабите. а Дечо казваше:
- То претоплена манджа....
На което дедо Мите отговаряше:
- Ако манджата е вкусна и претоплена да е пак е вкусна .
След тези мъдри думи на дедо Мите, останалите кимаха с глави в знак на съгласие.
Дотичаха двамата до козата, а тя блее от болка, че чак сърцето на Дечо се присви - козата на Китка ( така се казваше Стоилица) ала Дечо имаше слабост към двете.
И към жената и към козата й, че Китка трепереше над нея. Погледна Дечо положението и рече:
- Дай олиото, че козлето се е надупило и е запушило изхода.
Донесе жената олиото, намаза Дечо ръце и започна.
- Айде, сега, натискай корема й а аз ще бръкна да извадя козлето.
След доста усилия най накрая козлето излезе. След още малко усилия то изблея.
Стоилица се разсмя от радост и се хвърли на врата на Дечо да го целува по бузите.
Дечо отначало се стъписа, но бързо се окопити и реши да хване бика за рогата. Прегърна Китка през кръста, завъртя я, впи устни в нейните и като я остави на земята каза:
- Вземи ме Китке, китка на сърцето си ми.
Жената стъписана от този изблик на чувства се вцепени, но само за миг. После сведе очи и промълви.
- Щом искаш Дечо, твоя съм.
Всички се зарадваха на новината щото тези двете - любовта и смъртта - не гледат възраст и решиха да отпразнуват свадбата по селския обичай. Изкаряха народните носии. Китка още пазеше свадбеният си сукман, но Дечо се възпротиви. Отидаха в града и поръчаха специален сукман за свадбата. Със сребърни пафти, че Дечо не се скъпи за любимата. Събраха цялото село извикаха и телевизионен екип. Голяма веселба беше.
Полека, лека селото се успокои. Започна приготовлението за юбилея на деде Вълко. Сто години не са шега работа. Цялото селско население - демек двайсетте човека - се събираше сутрин в малкият параклис да пали свещи за негово здраве. А той се смееше и казваше:
- Ей, аз ще ги чукна стоте, не те мен.
Тъй де! Колко са сто години! Един дъх само!!
Няма коментари:
Публикуване на коментар