СТАРИЦАТА КРАЙ ЧЕШМАТА

От всички месеци най харесвам септември. Лятото вече е на тръгване и огъня който сипе над нас е утихнал, превръщайки се в кротка, приятна жарава. Е, започват дъждовете, но са топли. Тогава берем и любимите ми плодове - гроздето и прасковите. Вчера един спомен от далече ме посети и реших да заведа внуците на разходка до мястото което остана незабравимо. Не, поради самото място, а поради жената край чешмата.
-----------------------------------------
Слънцето беше тръгнало към залеза и каруцата натоварена с кошовете грозде и праскови пое по пътя към дома. Магарето унило пристъпваше. Ние със сестра ми се бяхме сгушили между кошовете грозде, а братовчедите бяха седнали до дядо. Това не ни занимаваше, защото така си зобахме от чепките и никой не ни виждаше. Дядо ни беше взел със себе си на лозето да му помагаме. Ние бяхме по малки от момчетата и това ни спасяваше от многото работа. Все пак се бяхме уморили.Каруцата напевно потракваше, а и момчетата се бяха умълчали. Очаквах с нетърпение да стигнем до онова място където се събираха пътищата. Не, не беше кръстопът. Казваха му "Петолъчката", защото пет пътя се съединяваха. По това време на деня се връщаха от беритбата много хора. И друг път, когато дядо ни водеше с него, бяхме спирали. Разменяха се продукти и приказки. Ние, децата играехме, сякаш всичката умора от дневното ни участие в беритбата се беше изпарила. Край единият от пътищата имаше чешма. Много стара чешма. Имаше надпис със стари букви и годината беше издълбана. Толкова далечна беше тя, че не можеш да си представя, че е съществувала.
( много по късно научих съдържанието на надписа:
" Водата, огъня и вятъра са трите лица на Бог").
Там край чешмата седеше на камък една стара жена. Дрехите й бяха особени. Дядо казваше, че е калугерка. Не знаех какво значи. Тя плетеше. Нещо като шал. Пъстро, но цветовете бяха избелели. Никой не знаеше от къде идва. Хората казваха, че е дошла от нещото. А никой не знаеше какво е "нещото" . Тя плетеше и тихо говореше. Някои жени отиваха и сядаха до нея да я слушат. Казваха, че говори чудни неща.
Пристигнахме на "петолъчката". Магарето знаеше пътя и само спря. Всички слязохме и се заехме с желанията си.
Старата жена беше там и нямаше никой край нея. Държах сестра си за ръка, но тя се отскубна и отиде да играе с другите деца. Оставих я. Аз стоях като вкаменена загледана в плетката. Старицата вдигна очи, погледна ме и една блага усмивка като лъч се заби в сърцето ми и ме подтикна да я приближа. Отидох и седнах в краката й. Тя ме погали по главата и каза:
" Върви да даваш. Спри да дочакаш. Върни се да повдигнеш"
Бях все още малка, но тези думи се запечатаха в душата ми.
И до днес са там!