Беседката

Събуди ме почукване по прозореца. Беше странно, защото светлината все още не беше обхванала Земята. Усъмних се, че звукът е от съня ми, но в този момент се повтори, сякаш за да ме увери в действителността си. Заслушах се и тогава нахлуха звуците. Вятърът - диригент, ги беше събрал, за да ги разпръсне както той си иска. Скърцаше старата стряха останала от времето на дядо. Той беше направил беседката и ние не посмяхме да я разрушим. Не, не за да съхраним спомена, а поради красотата на дървените орнаменти, които дядо, ненадминат дърворезбар, беше изваял с любов.
Свирукаше улука, който тате беше измайсторил. Началото му на покрива, беше глава на гном, който с разтворена уста поглъщаше водата, а края виждахме същата глава със свита уста да я издухва.
Припяваше дървеното петле, закрепено на покрива на беседката излязло от сръчните ръце на баба, а мама го бе изрисувала в пъстри цветове, които и до днес не бяха изчезнали. Стоях до прозореца. Светлината бе нахлула и виждах беседката, която сякаш бях забравила, улисана във всекидневието. Едва сега осъзнах, че тя е израз на любов, която са сътворили двете поколения на този дом. Дървените плоскости с които беше обградена бяха потъмнели от времето и изглеждаха мрачни. Не, не мрачни, а по скоро обидени.
Постоях още малко сякаш да се вслушам в думите на сърцето си.Облякох се набързо.
Взех боите и четките и тръгнах!
Беше дошъл моя ред да се впиша в Любовта!