С МИРИС НА ЗИМА

Градът ми нали е планински вече мирише на студено. Дъждът прогони хората по къщята, а вятърът ги затвори вътре.
С дъщерята седнахме да вземем решение за зимата. Мама на село сама не можем я остави. Не, че къщата не беше подходяща. Много подходяща си беше. Одаята ( както наричаше мама голямата, просторна стая ) беше останала от времето на баща й. Беше с гредоред. Едната стена беше с джамлък по който бяха наредени саксиите с чудесни цветя. Покрай стените имаше миндери послани с тъкани черги от които мама не се отказа. В килера държеше цял топ който майка й беше изтъкала и като изхвърляше остарелите режеше от него и постилаше.Чергите бяха запазили цветовете си въпреки времето и стаята винаги грееше с една старинна красота. По полиците бяха наредени шарени чинии и старинни предмети.
В одаята имаше оджак ( камина :) ) Мама продължаваше да готви на него въпреки молбите ми да направим кухня. Единственото преустройство беше тоалетната. За нея се съгласи защото старата беше на двора и след едно боледуване реши. Направихме нова и избихме врата от одаята. Мама изрично каза вратата да е дървена. От истинско дърво а не като сегашните - талашитена.
Имаше и още една стая, за спане. Тя беше цялата с вградени долапи. По тях имаше дърворезба, която баща й беше правил и въпреки времето не беше загубила красотата си.
Влюбена съм в тази къща и винаги когато идвам тук си почивам истински.
Лошото е, че селото оредя и ние решихме да не оставяме мама тук през зимата. С дъщерята не бяхме сигурни дали ще се съгласи, но бяхме готови да я молим на колене. Въпросът беше къде да се съберем. Апартамента беше на третия етаж и без асансьор. Мама едва ли щеше да иска да стои затворена, а имаше проблем с колената. Оставаше вилата. Е, само името беше такова. Иначе си беше малка къща от която се бях опитала да копирам майчината на село. Не бях успяла съвсем, но все пак приличаше. Не бяхме живели там през зимата, но бях сигурна, че ще е добре.
И така в неделя аз и дъщерята се качихме на колата и заминахме при мама на село. За наша голяма изненада тя се съгласи на нашият план.
- Ами тогава в събота ще дойда да те взема, бабо. - каза дъщеря ми.
- А, не. В събота ще идва Пешо, сина на леля ти Люба с камиона за зимнината, той ще ме доведе.
Върнахме се ние с дъщерята и от понеделник започнах да стягам вилата. Дъщерята след работа идваше да помага, че да сме готови до събота. Не, че имаше кой знай какво да приготвяме, но да се почисти и проветри, че от доста време не бяхме ходили.
И така дойде събота. Ние с щерката се ослушвахме за камиона и най после следобед чухме да спира пред дворната врата. Излязохме, помогнахме на мама да слезе. Слезе и Пешо. На устата му цъфтеше огромна усмивка която мен ме затормози, а дъщерята я учуди.
Отиде той отзад отвори камиона и почна да сваля.
Първо свали петела с петте кокошки, вързани за да не бягат. После, дамаджана с вино, каче с кисело зеле, касетки с какво ли не, цветята и най накрая за наш ужас козата.
Ама грешката си беше наша. Като отидохме да уговаряме мама
съвсем забравихме тези неща. А тя - хитрушата и дума не обели да ни подсети.
Пешо остави всичко все така ухилен, качи се на камиона и замина оставяйки ни със зейнали уста!